Психоанализа пета глава

Обектни връзки: определение, значение на ранните връзки. Нарцисизъм. Фази на предедипови обектни връзки: непостоянни, продължителни, час­тични и цялостни обекти, амбивалентност, идентификация с обекта. Обектни връзки и нагони. Изключителното значение на едиповата фаза на обектните връзки. Описание на едиповия комплекс. Едипов комплекс и Суперего. Формиране на Суперегото; интернализация, връзка с тревож­ността, идентификация с родителските идеали, забрани и Суперего, трансформация на обектния катексис в нарцистичен, интернализация на агресията и строгост на Суперегото. Функции на Суперегото: вина, чувство на малоценност, добродетели, 1ех ШНотх, магическо отъждест-вяване на желание и действие, несъзнавана нужда от наказание. Защити срещу Суперегото. Суперего и групова психология.

В заключителния преглед на така наречената структурна хипотеза за психичния апарат ще се спрем на някои аспекти на отношенията на индивида с хората от заобикалящата го среда и на развитието на Суперегото. Както обикновено, ще започнем с това, което се случва в най-ранното детство, и ще проследим развитието на проблема до по-късните години от живота.

Фройд пръв изяснява изключителното значение на отношенията с другите хора за развитието на психиката. Най-напред детето встъпва в отношения с родителите си, първоначално само с майката или с нейния заместител. По-късно детето развива отношения с братята и сестрите си, с приятелите си и с баща си.

Фройд показва, че човекът, към когото детето се привързва в най-ранна възраст, заема изключителна позиция в психичния му живот, независимо дали става въпрос за отношения на любов, ом­раза или, както се наблюдава най-често, за смесица от двете чувст­ва. Значението на тази ранна детска привързаност се състои в това, че ранните отношения определят насоката на развитието на детето и че по-късните връзки не могат да имат същото значение просто по силата на това, че са по-късни. Част от причината е в това, че в най-ранна възраст детето е относително безпомощно за продължи­телен период от време. Като резултат от това и за разлика от други­те бозайници, за да оцелее и задоволи нуждите си, детето дълго време зависи от обкръжението си. С други думи, биологичните фактори рег зе играят важна роля за значението и особеностите на междуличностните отношения. Резултат от тях е и характерната за човека продължителна безпомощност след раждането.

В психоаналитичната литература личност или предмет от вън­шната среда, който от психологична гледна точка е значим за пси­хичния живот, се наричат обект {оЬ]есТ), независимо дали става въп­рос за одушевен или неодушевен предмет. Аналогично, изразът от­ношения с обектите {оЪ}ес1 геШюпз) означава отношението и по­ведението на индивида спрямо тези обекти. По-нататък ще използ­ваме тези два термина.

Както вече казахме в трета глава, приемаме, че новороденото не е в състояние да възприема обектите като такива и едва в първите няколко месеца от живота си постепенно се научава да различава себе си от останалите обекти. Приемаме също така, че в най-ранна възраст отделните части на тялото, като например пръстите на ръ­цете и краката и устата са едни от най-важните обекти. Те са източ­ници за задоволяване на нуждите, което ни кара да приемем, че са силно натоварени с либидо. По-точно, натоварени с либидо са пси­хичните образи на частите на тялото. Ние не споделяме предполо­жението на психоаналитиците от преди години, че либидото може да се придвижва в тялото, подобно на хормон, и да се фиксира в оп­ределени негови части. Насочване на либидото към Аза (8е1г)* се определя от Фройд /Ргеид, 1914/ с термина нарцисизъм, взет от древногръцката легенда за Нарцис, който се влюбва в себе си.

Днес мястото на нарцисизма в психоаналитичната теория е не­сигурно. Причината за това е, че Фройд развива тази идея преди формулирането на двукомпонентната теория за инстинктите. Пора­ди това нарцисизмът включва само сексуалния нагон и не се вмест­ва във възгледа за инстинктите на структурната хипотеза. Може ли да приемем например, че агресивната нагонна енергия, която се на­сочва към Аза, е също част от нарцисизма? Каква част от психич­ния апарат се зарежда с нагонна енергия от нарцистично естество? Дали тази част е Егото, или само отделни негови части, или някои засега непознати структури на психичния апарат? Това са въпроси, които все още нямат определен отговор.

Въпреки че идеята за нарцисизма не е осъвременена, тя остава необходима и полезна хипотеза в психоаналитичната теория. Кога­то терминът нарцисизъм се отнася за възрастни хора, той може да означава три различни, но в общи линии свързани явления. Те са:

1. Хипер-катексис в Аза.

2. Хипо-катексис в обектите от средата.

3. Патологично и незряло отношение към обектите.

Когато терминът се отнася за деца, той най-общо обозначава нормален етап или характерни особености на ранното развитие. Важно е да добавим, че според Фройд по-голямата част от либидо­то остава нарцистично, т.е. насочено към Аза до края на живота. Това явление се нарича „нормален" или „здрав" нарцисизъм. Фройд вярва, че тези либидинозни сили, които катексират психич­ните образи на обектите от външния свят, се отнасят към основната маса на нарцистичното либидо, както се отнасят пипалата на аме­бата към тялото й. Т.е., обектното либидо произлиза от нарцистич­ното и е в състояние да се върне обратно към него в случай, че по­ради някакви причини външните обекти бъдат изоставени.

Нека сега да се върнем отново към темата за развитието на от­ношенията с обектите (оЬ]ес1 ге1а1юп$). Първоначалната нагласа на детето към обектите е напълно егоцентрична. Детето се интересува само от задоволяването, което обектът може да му достави, т.нар. задоволяващ нуждите аспект на обекта. Приемаме, че в психиката на детето обектите започват да се катексират с либидо едва когато то усети, че те могат да задоволяват негови нужди; в началото обек­тът не съществува психологически за детето извън този задоволя­ващ нуждите аспект. Постоянната връзка с обекта нараства посте­пенно, за да се стигне до траен катексис на обекта, който не се вли­яе от наличието или отсъствието на нужди за задоволяване. В су­бективен план едва тогава малкото дете започва да проявява такъв интерес към обектите от обкръжаващата го среда, който е устойчив и не изчезва със задоволяването на нуждите му. Първоначално де­тето проявява интерес към майка си само когато е гладно или има други нужди, но по-късно тя става психологически необходима не само отвреме-навреме, а трайно, устойчиво.

Все още не знаем как точно се създават постоянните отношения с обектите, нито кои са фазите на това развитие, по-точно - негови­те най-ранни стадии. Това, което можем да кажем е, че най-ранните обекти са така наречените частични обекти. Това означава, че тряб­ва да мине известно време, преди майката да се възприеме като ця­лостен образ от детето. Дълго време детската психика възприема гърдата на майката, ръката, лицето и т.н. като отделни обекти. Дори отделни качества на един и същ обект могат да се възприемат от бебето като различни и несвързани помежду си неща. Така напри­мер усмихнатото лице на майката се възприема като различен обект от намръщеното й лице, нейният нежен глас е отделен обект от ядосания и т.н. Едва по-късно двете лица и двата гласа започват да се възприемат като един и същ обект от детето.

Трайното отношение с обекта вероятно се развива едва след шестмесечна възраст. Главната черта на това първоначално отно­шение с обекта е силно изразената амбивалентност. Това означава, че силното чувство на любов може в зависимост от обстоятелства­та да се замени със също толкова силно чувство на омраза. Не се знае дали разрушителните желания и фантазии спрямо обекта, кои­то предполагаме, че се проявяват след шестмесечна възраст, са про­диктувани от враждебни намерения. Осъществяването им явно би довело до разрушаване на обекта. От друга страна обаче желанията и фантазиите на бебето да погълне гърдата на майка си са предшес­твеник както на омразата, така и на любовта. През втората полови­на на живота си детето започва да изпитва както гняв, така и благо­разположение към един и същ обект.

Тази първоначална амбивалентност продължава да съществува до края на живота ни, но силата й започва да намалява през петата година, за да отслабне още повече през пубертета и при възрастния човек. Твърде често обаче това избледняване на амбивалентността е само привидно. Съзнаваните чувства към обекта отразяват само едната страна на амбивалентността. Другата й страна остава несъз-навана, но същевременно запазва влиянието си върху психичния живот. Както може да се очаква, тази амбивалентност е свързана с тежки невротични конфликти и симптоми.

Друга характерна черта на ранните връзки с обекта е явлението на идентификация с него. Вече говорихме по този въпрос в трета глава. Посочихме голямото значение на идентификацията за слож­ния процес на развитие на Егото. Макар че мотивите за идентифи­кация могат да бъдат различни, ние подчертахме, че при всяко от­ношение с обект се открива тенденцията на Егото да се идентифи­цира с него, т.е. да се превърне в нещо подобно на него. Колкото по-примитивна е фазата на развитие на Егото, толкова по-силна е тенденцията му за идентификация.

От казаното става ясно, че отношенията с обектите, най-вече в началото на живота ни, играят важна роля за развитие на Егото, като част от Егото е плод на тези отношения. Несъответните и не­пълноценни връзки с обектите, т.е. с външната среда, през ранната възраст могат да затруднят развитието на тези функции на Егото, които разгледахме в четвърта глава: отчитането на реалността и контролирането на нагоните /8ркг, 1945; Вегез апс! ОЬегк, 1950/. Така още в най-ранно детство могат да се поставят основите на се­риозни психични нарушения, които да се проявят или в детската възраст, или по-късно в живота /Нагттап, 1953-а/.

Както вече казахме в трета глава, тенденцията за идентифика­ция с високо катексирани обекти продължава несъзнавано до края на живота, въпреки че по-късно тя няма водеща роля, каквато се предполага, че има в ранното детство. Запазването на тенденцията за идентификация с обекта е само едно от доказателствата, че мно­го ранни черти на психичните функции, макар и отшумели в съзна­вания ни живот, продължават да съществуват и да ни влияят неза­висимо от това, че нямаме никаква съзнавана представа за тях.

Ако при възрастния човек идентификацията продължава да иг­рае важна роля във взаимотношенията, това е проява на непълно­ценно развитие на Егото и може да се определи като патология. Първите наблюдения на такива случаи са описани от Хелън Дойч /Не1епе ОеШзсЬ, 1934, 1942/, която говори за „псевдоличности" ("а8-И" регзопаНйез). Това са личности, които се променят като хаме-леон в зависимост от връзките с обектите. Ако такъв човек се влю­би в интелектуалец, неговата личност и интереси ще се пригодят към интелектуалния тип. Ако се откаже от тази връзка и се привър­же към престъпник, той ще се отдаде изцяло на престъпен начин на живот. Както вече се досещаме, Хелън Дойч открива, че при тези хора ранните отношения с обектите, или с други думи, взаимоотно­шенията с родителите им, не са били нормални. Подобни случаи на задръжки или отклоненията развитието на Егото се описват и от други автори, напр. Ана Фройд /Ргеис!, А., 1954-Ь/.

Отношенията с обектите, които разгледахме досега, обхващат предгениталните, или по-точно - аналните и оралните взаимоотно­шения. За съжаление общоприетият термин „предгенитален", из­ползван в този смисъл, е неточен. Правилният термин е „предфа-личен". В психоаналитичната литература отношенията на детето с обекта обикновено се назовават в зависимост от ерогенната зона, която има водеща роля за либидонозния му живот.

Тази класификация има предимно историческо значение. Фройд описва фазите на развитие на либидото, преди да изследва остана­лите аспекти на психичния живот на детето. Той е първият, който хвърля светлина по тези въпроси. По-късно имената на фазите, през които минава либидото, се използват за групиране на всички други явления през тези периоди на детския живот. Използването на ли-бидинозната терминология при разглеждане на отношенията с обектите има само историческо значение. Тя само ни напомня, че отношения с обектите търсят преди всичко нагоните и най-вече сек­суалният порив, който се нуждае от обект за разтоварване и задово­ляване. Връзката с обекта е резултат първоначално от съществува­щата нагонна нужда и взаимоотношенията между нагоните и обек-тите запазват своето дълбоко значение до края на живота. Този факт трябва да се подчертае, тъй като често се пренебрегва от нови­те теории за отношенията с обектите и развитието на Егото.

Между две и половина и три и половина години детето навлиза в период, в който обикновено се развива най-интензивното и съдбо­носно отношение с обектите, което оставя отпечатък до края на жи­вота. Както ще си припомним от дискусията във втора глава, в тази възраст от гледна точка на нагонното развитие детето преминава от анална към фалична фаза. Това означава, че най-силните и водещи импулси, които детето изпитва към обектите, са от фаличен харак­тер. Това обаче съвсем не означава, че то се отказва веднага от аналните и орални желания, които са доминирали при предишните фази. Точно обратното, както казахме във втора глава, префалични-те желания продължават да съществуват през този период, макар да не са водещи и да играят второстепенна роля.

Фаличната фаза се отличава от останалите както по отношение на Егото, така и по отношение на нагоните. Докато промените в Егото са израз на прогресивното развитие на неговите функции, промените в нагонния живот, т.е. в Ида, зависят от наследствени биологични фактори.

На три-или четиригодишна възраст детето разполага с много по-зряло и интегрирано Его и с по-голям опит. То се различава в много отношения от Егото на дете на една или две години. Разли­ките се проявяват най-вече в този аспект на Егото, за който говорим сега, а именно отношенията на детето с обектите. Психично здраво­то дете в тази възраст вече няма частични обекти. Отделните части от тялото на майката, различните й настроения, както и двата по­люса на „добра" майка, която задоволява желанията, и „лоша" майка, която ги фрустрира, са вече осмислени от детето и обедине­ни в един единствен образ, наречен майка. Освен това връзките с обектите придобиват постоянност и стабилност. Катексисът на обекта остава непроменен независимо от това, дали обектът е на разположение и дали детето има нужда от него. Дори и при про­дължително отсъствие на обекта отношението остава устойчиво. По време на фаличната фаза детето придобива и способността да различава себе си от останалите обекти и да възприема тези обекти като хора, подобни на него, с подобни чувства и мисли. Въпреки това детето прекрачва границите на действителността, като приема, че животните и играчките са също като хората. Това се дължи на склонността на детето да проектира мислите и чувствата си, което разгледахме в четвърта глава. Като заключение може да се каже, че развитието на Егото през фаличния период достига до ниво, позво-ляващо отношения с обектите, които, независимо от това, че не са напълно еднакви с тези на възрастните, са твърде подобни на тях. Развитието на чувството за себе си и възприемането на обектите дава възможност на четири- или петгодишните деца да преживяват любов и омраза към определени обекти, както и ревност, страх или гняв към съперниците си. Тези преживявания вече съдържат основ­ните характерни качества на чувствата на възрастния човек.

Най-важните отношения с обектите през фаличната фаза са тези, които определят едиповия комплекс. Периодът между две и половина до шест години, освен фаличен, се нарича също едипов период или едипова фаза. Отношенията с обектите, които съставля­ват едиповия комплекс, са от изключително значение и за нормал­ното развитие, и за отклоненията от него. Фройд /Егеий, 1924-а/ счита, че събитията през този период имат решаващо значение за психичния живот. И макар днес да е известно, че при някои хора от решаващо значение се оказват по-ранни събития и за тях едиповата фаза има по-малка стойност, отколкото събитията от предфалични-те фази, ние смятаме, че едиповият период е от решаващо значение за почти всички хора.

Информацията за едиповия период е натрупана по следния на­чин. Твърде рано в своята практика Фройд открива, че в несъзнава-ния психичен живот на невротиците съществуват фантазии за ин-цест с родителя от другия пол, придружени от ревност и разруши­телен гняв към родителя от същия пол. Поради аналогията между тези фантазии и гръцката легенда за цар Едип, който убива баща си и се оженва за майка си, Фройд /Ргеид, 1990/ нарича тази конфигу­рация едипов комплекс. В първите 10-15 години на века става ясно, че едиповият комплекс е характерен не само за психичния живот на невротиците, но и за психично здравите хора. Появата на такива же­лания през детството и конфликтите, породени от тях, се срещат при всички хора. Въпреки че много антрополози доказват, че в об­щества, различни от нашето, психичният живот и конфликти в дет­ството са други, от информацията, с която разполагаме до този мо­мент, се вижда, че импулсите към инцест и отцеубийство, както и породените от тях конфликти, се срещат във всички познати общес­тва /КоЬепп, 1950/.

Наред с откритието, че едиповият комплекс е универсален, през двадесетте години се установяват и обратни едипови желания или фантазии за инцест с родител от същия пол и премахване на роди­теля от противния пол. Отначало тази конфигурация от фантазии и емоции се разглежда като изключение, но скоро след това става ясно, че тя също е типична.

Нека сега да дадем кратко описание на едиповия комплекс. Това е двойствена нагласа към двамата родители: от една страна е налице желание да се премахне мразеният от ревност баща и да се заеме мястото му в сексуалната връзка с майката, а от друга страна съществува желанието да се отстрани мразената от ревност майка и да се заеме мястото й до бащата.

Сега ще се опитаме да изясним това описание, като проследим накратко типичното развитие на едиповия комплекс. Най-важният факт, който трябва да се има предвид при едиповия комплекс, е си­лата на чувствата, които се пораждат. Става дума за силно любовно преживяване. За много хора то остава най-силното преживяване в живота им. Нашето изложение не може да предаде силната страст и бурната любов, копнежа и ревността, яростта и страха, които бу­шуват в душата на детето. А точно това имаме предвид, когато го­ворим за едиповия комплекс.

В началото на едиповото развитие децата и от двата пола нор­мално осъществяват най-силна обектна връзка с майката. Това оз­начава, че психичните образи на майката имат по-силен катексис от образите на другите обекти с изключение на образите за себе си и главно за собственото тяло. Както ще стане ясно по-късно, това из­ключение е твърде важно. Доколкото ни е известно, първата стъпка към едиповия период е една и съща за двата пола. Тя се състои в за­силване и разширяване на отношенията с майката, които вече включват и пробудените генитални импулси на детето. По това време се поражда и страстно желание за получаване на нейната без­резервна любов и възхищение, което се съчетава с желанието на де­тето да е голямо като „татко" и да може да прави с майка си „това, което прави татко". Явно на такава възраст детето не е в състояние да разбере какво „прави татко". Въз основа на собствените си физи­ологични реакции и независимо дали е имало възможност да наб­людава интимните взаимоотношения на родителите си, детето свързва своите желания с усещането за възбуда в гениталната об­ласт, като при момчето се прибавя и ерекцията. Чрез своите невро­тични пациенти Фройд открива, че детето може да развие една или няколко различни фантазии за половата дейност на родителите си, които то иска след това да осъществи с майка си. Така например то може да си представя, че родителите му седят заедно на тоалетна­та, че си показват един на друг гениталиите, като ги опипват или поставят в устата си. Ясно е, че тези догадки и фантазии на детето са основани предимно на удоволствия, които то е преживяло с въз­растните или които са му познати от автоеротичните му занимания преди едиповата фаза. С времето и с натрупването на опит и позна-ния детските фантазии се увеличават. Трябва да добавим, че жела­нието да се направи бебе на майката, както това прави бащата, е едно от важните едипови желания, и че сексуалните интереси на де­тето през този период са свързани предимно с проблема как се пра­вят бебета и откъде излизат те.

Заедно със сексуалния копнеж към майката и страстното жела­ние да бъде единствен обект на нейната любов, у детето се пораж­дат и желания за премахване на всички съперници, на първо място бащата и другите деца. За детското съперничество с братята и сест­рите има много причини, но основната без съмнение е желанието за изключително притежание на единия от родителите.

Ревността и убийствените желания пораждат тежки конфликти у детето, за които има две основни причини. Едната е страхът от от­мъщението на другия родител, който в очите на детето е всемогъщ. Другата причина е, че желанията му влизат в конфликт с любовта и възхищението и с привързаността и чувството на зависимост от ро­дителя и другите деца, както и поради страха, че родителите няма да одобрят желанието му да премахне братята и сестрите си. Нак­ратко, в резултат от ревността си детето започва да се страхува от отмъщение и загуба на любовта на родителите си.

От този момент нататък трябва да разглеждаме едиповия комп­лекс отделно при момичетата и момчетата. Нека започнем с момче­тата.

Психоанализата на възрастни и деца, както и данните от антро­пологията, религията, народните предания, художественото твор­чество и много други източници показват, че отмъщението, от кое­то се страхува момчето като резултат от едиповите му чувства към майката, е че ще загуби пениса си. Това в психоаналитичната лите­ратура се нарича кастрация. Различните автори по различен начин обосновават защо точно от това се страхува момчето, независимо от обстоятелствата на живота му и индивидуалните му особености. Засега ще избегнем тази дискусия. За нашите цели е достатъчно да знаем, че това е факт.

Детето открива, че някои хора нямат пенис - като момичетата и жените. Това го убеждава, че кастрацията е наистина възможна и страхът от загубата на високо ценения сексуален орган поражда ин­тензивен конфликт по отношение на едиповите му желания. Това води до частичното им изтласкване, т.е. изгонването им от съзнани­ето в несъзнавания психичен живот, с което те стават недостъпни за детето.

Ситуацията се усложнява от това, че у момчето се надига гняв срещу майката, защото тя отхвърля желанието му само то да прите-жава нежността и тялото й. Това подбужда у него порив да я пре­махне и да я замени с любовта на бащата. Тъй като детето вече знае, че да бъдеш жена значи да нямаш пенис, това желание също води до страх от кастрация и също трябва да се изтласка от съзна­нието.

Оказва се, че както мъжествените, така и женствените желания през едиповия период водят до страх от кастрация. Тъй като мом­чето не е нито физически, нито полово зряло, единствената му въз­можност да разреши конфликта е да се откаже от желанията си или да ги постави под контрол с помощта на защитните механизми и операции на Егото.

Нещата са малко по-сложни при малкото момиче. Желанието му да играе ролята на съпруг на майка си не поражда кастрационен страх, тъй като то по начало няма пенис. Осъзнаването на факта, че то не е съоръжено по същия начин като момчетата, поражда страда­ние, както и силни чувства на срам, малоценност, завист към пени­са (решк епуу), съпроводени от гняв към майката поради това, че е позволила детето й да се роди без пенис. В своя гняв и огорчение то естествено се насочва към баща си, който се превръща в основен обект на нейната любов, с надеждата, че той ще я предпочете пред майката. Ако тези желания са силно фрустрирани, както обикнове­но става, малкото момиче може да се фиксира отново към майка си и да посвети оттук нататък психосексуалния си живот на желанието да има пенис и да бъде мъж. При нормални обстоятелства обаче малкото момиче, чието желание да бъде единственият сексуален обект на баща си е отблъснато, се принуждава да се откаже от еди-повите си желания или да ги изтласка. Аналогично на кастрацион-ния страх на момчето, който определя неговата съдба, при момиче­то най-напред се появява огорчението и ревността, определени като „завист към пениса", а по-късно - страхът от генитално нараняване, което вероятно е последица от желанието да забременее от баща си.

Читателят ще разбере, че това кратко описание на същността на Едиповия комплекс е твърде схематично. В действителност психич­ният живот на всяко дете през този период е уникален и е силно повлиян не само от събитията през едиповия период, но също така и от преживяванията през предхождащите фази. Можем да си предс­тавим сериозните последици за детето от излагането му през този период на събития като отсъствие, заболяване или смърт на роди­тел или на брат или сестра, раждане на друго дете, наблюдаване на полово сношение между родителите или други хора или сексуално прелъстяване от възрастен или по-голямо дете.

Освен влиянието на външните фактори трябва да отбележим и гова, че децата се различават по отношение на конституцията и ге­нетичната си предразположеност. Фройд /Ргеис!, 1937/ смята, че раз-иичията в наследствената предразположеност могат да са причина за тенденциите към бисексуалност или нагласа към женственост у момчето и мъжки черти при момичето. Фройд приема също, че в психичната сфера бисексуалността е до известна степен нормално явление и повечето психоаналитици са съгласни с това. Едиповият комплекс нормално включва фантазии за полово сношение с два­мата родители. Силата на отделните едипови желания зависи от относителната роля на мъжкото и женското начало в половия нагон.

Така например при необичайно силна конституционална женст­веност при момчето се очаква, че то ще развие едипова конфигура­ция, в която ще желае да измести сексуално майка си и да се свър­же с баща си, вместо да се опита да измести баща си от позицията му при майката. Обратното се очаква да се появи при момичето с необичайно силна конституционална мъжественост. Крайният ре­зултат при всеки отделен случай ще зависи от това, доколко тези силни конституционални тенденции ще се насърчават или ограни­чават от външните фактори. Засега обаче няма средства, с които да установим какво е относителното значение на конституцията и вън­шната среда. В практиката конституционалните фактори по прави­ло се пренебрегват, с което губим поглед върху тях за сметка на външните фактори, които ни изглеждат по-ясни и привличат внима­нието.

Едиповата фаза има още един важен аспект, за който не сме спо­менали. Този аспект не бива да се отминава. Това е мастурбацията, която всъщност е нормалната полова дейност на детето през този период от живота му. Мастурбацията и фантазиите, които я съпро­вождат, са до голяма степен заместители на пряката изява на сексу­алните и агресивни импулси, които детето изпитва спрямо родите­лите си. Дали такова подменяне на реални действия, насочени към реални хора, със стимулиране на фантазията и автоеротизъм е вредно за бъдещото развитие на детето, зависи до голяма степен от ценностната система, която то ще приеме. Във всеки случай този въпрос е безпочвен, тъй като подмяната е неизбежна и детето е при­нудено да я приеме поради биологичната си незрялост.

С отминаването на едиповата фаза мастурбацията обикновено спира или силно намалява, за да се появи отново през пубертета. Въпреки че едиповите фантазии са изтласкани, техни замаскирани варианти продължават да присъстват в съзнанието като блянове от детството и да влияят на разни страни на психичния живот на въз-растния човек: например върху вида на половата изява и избора на обекти, върху творческите, художествените, професионалните и други сублимационни прояви, както и върху формирането на харак­тера и върху невротичната симптомика, ако се развие такава (еж. осма и девета глава).

Това не е единственият начин, по който едиповият комплекс влияе върху бъдещето. Той има и друго голямо значение за психи­ческото развитие, което ще разгледаме сега. Става дума за изграж­дането на Суперегото, което съставя третата група функции, опре­делени от Фройд в неговата структурна хипотеза за психичния апа­рат.

Както посочихме в трета глава, Суперегото в общи линии съот­ветствува на това, което наричаме съзнателност. То включва мо­ралните устои на личността. Неговите функции са:

1. Одобряване или неодобряване на действията и желанията въз основа на представите за справедливост.

2. Самонаблюдение и самокритичност.

3. Самонаказание.

4. Налагане на корекции в поведението или разкаяние за лоши­те постъпки.

5. Похвала и любов към себе си като награда за добродетелни дела и доброжелателни мисли.

За разлика от обикновеното „съзнание", Суперегото функцио­нира изцяло или в по-голямата си част несъзнавано. Фройд /Ргеи<1, 1933/ доказва чрез психоанализата, че хората от една страна са мно­го по-неморални, отколкото си мислят, тъй като имат несъзнавани желания, които отхвърлят, а от друга, че моралните им изисквания и забрани са много по-строги, отколкото те съзнават.

Нека сега се върнем към произхода на Суперегото. Общоприето е схващането, че зачатъците, или по-точно предшествениците на Суперегото могат да се открият още в предфаличната или предеди-повата фаза. Моралните изисквания и забрани на родители, както и на техните заместители, като бавачки, гувернантки и учители, пов­лияват рано психичния живот на детето. Влиянието им може да се прояви още в края на първата година. Моралните изисквания в тази ранна възраст са твърде елементарни в сравнение с моралните нор­ми при възрастните. Най-важните от тях са свързани със създаване­то на тоалетните навици на детето. Ференци (Регепс21) нарича тези предшественици на Суперегото „анален морал", (8рпшс1ег тогаН-гу).

По време на предедиповата фаза детето приема моралните нор­ми като наложени от външната среда. Ако майката или друг предс-тавител на морала присъстват физически и детето иска да им доста-ви удоволствие, то се държи прилично. Когато е само или е ядосано па майка си, то или я дразни, или прави каквото му се иска и единс­твеното, което може да го възпре, е страхът от наказание. По време на едиповата фаза нещата започват да се променят и към петата -шестата година моралът добива вътрешен смисъл. Едва тогава де­тето започва да приема моралните стандарти, налагането на наказа­ние, разкаянието и корекциите в поведението като вътрешен проб­лем, а не като изисквания на друг човек, на когото то трябва да се подчинява. Предполага се, че този процес на интернализация се затвърдява и става постоянен едва към деветата или десетата годи­на, въпреки че обикновено е подложен на нови промени по време на пубертета, а в известна степен и през целия живот.

Каква е причината за тази съдбоносна интернализация? Засега знаем, че в процеса на изоставяне и изтласкване на инцестните и разрушителни желания, съставляващи едиповия комплекс, отноше­нията на детето с обектите на тези желания се трансформират и в значителна степен то започва да се идентифицира с тях. Вместо да обича или мрази своите родители - чувства, за които очаква да бъде отблъснато, то става като родителите си и отхвърля тези чувс­тва. Първоначалното ядро на забраните в Суперегото е изискването да бъдат изоставени инцестните и враждебните желания, съставля­ващи едиповия комплекс. Тези норми се запазват до края на живо­та, разбира се, несъзнавани, и те представляват ядрото на Супере­гото.

От казаното дотук става ясно, че Суперегото е тясно свързано с едиповия комплекс и е резултат от идентификациите с моралните и ограничаващи аспекти на родителите. Тези идентификации възник­ват от разпадането и отмирането на едиповия комплекс. Може да се каже, че Суперегото отначало е съставено от интернализираните образи на родителите, такива, каквито те се преживяват по време на фаличната или едиповата фаза.

Нека сега се спрем по-подробно на някои аспекти на идентифи­кацията. Основната задача на Егото в периода на описаните иденти­фикации е да води защитна борба срещу едиповите пориви. Както вече установихме, тази защитна борба заема централно място в психичния живот на детето в тази възраст наред с това, което я мо­тивира, а именно - кастрационният страх при момчетата и анало­гичните страхове при момичетата. Останалите прояви са или част от тази борба, или последица от нея, или най-малкото са подчине­ни на нея.

Процесът на идентификация, който формира Суперегото, е от голямо значение за Егото и неговите защитни операции срещу им­пулсите от Ида, които то се опитва да контролира. Вследствие на това родителските забрани се вграждат като постоянна функция в психиката и оттам те наблюдават Ида. По този начин чрез иденти­фикациите си детето осигурява постоянното присъствие на родите­лите и всеки път, когато някой импулс от Ида заплашва да се проя­ви, родителите са на разположение и са готови да съдействат за от­хвърлянето на този импулс.

Както се вижда, идентификациите на Суперегото са от голямо значение за Егото и за способността му да се защитава. Може дори да се каже, че те са основната подкрепа на Егото в това начинание. От друга страна обаче, идентификациите на Суперегото огранича­ват независимостта на Егото и свободата му да се наслаждава на нагонни задоволявания. С формирането на Суперегото Егото губи голяма част от своята свобода на действие и завинаги остава под властта на Суперегото. Егото намира не само съюзник в лицето на Суперегото, но и господар. Това означава, че изискванията на Супе­регото се прибавят към изискванията на Ида и на външната среда, на които Егото трябва да се подчинява и между които трябва да посредничи. Възможността Егото да подели силата на родителите чрез идентификацията с тях се заплаща с постоянна зависимост от тях.

Фройд /Ргеис!, 1923/ прави още две наблюдения, свързани с про­цеса на идентификация. В началото детето преживява родителските забрани като словесни команди или като мъмрене. В резултат на това Суперегото е тясно свързано със слуховите възприятия и по­точно със спомените от изговорените думи. Популярният израз „вътрешен глас" вероятно е резултат от интуитивното усещане за този факт. При психичния регрес, например по време на сънуване Язакошег, 1954/ и при някои тежки психични заболявания /Ргеис!, 1923/ дейността на Суперегото се възприема като глас, идващ от­вън, подобно на родителските команди в миналото. Не може обаче да приемем, че Суперегото е свързано само със слухови възприятия и спомени. Други сетивни усещания - зрителни, тактилни и споме­ните от тях, също са свързани с него. Така например един мой паци­ент, силно изплашен от своите враждебни фантазии, започва да усе­ща въображаеми плесници по лицето си всеки път, когато получи пристъпи от страх или когато си спомни за собствената си агресив­ност. В този случай дейността на Суперегото се преживява като фи­зическо наказание, идващо отвън и извършено от друг човек, по­добно на наказанието, което родителите са налагали на този пацие­нт през детството.

Второто откритие на Фройд /Ргеис!, 1923/ е, че интернализира-ните образи на родителите, които съставят Суперегото, са всъщ­ност тези на родителското Суперего. Това означава, че родителите възпитават децата си по същия начин, по който те самите са били възпитавани от своите родители в детството си. Родителите прила­гат върху децата моралните норми, които са придобили в ранното си детство, вследствие на което детското Суперего наподобява това на родителите. Фройд /Ргеис!, 1923/ сочи, че това обстоятелство има важна социална стойност. В резултат на него моралният код се пре­дава от поколение на поколение и по този начин укрепва консерва­тизма и съпротивата срещу социални промени.

Сега ще разгледаме някои аспекти на Суперегото, които са свър­зани повече с Ида, отколкото с Егото. Фройд /Ргеис!, 1923/ сочи, че идентификациите на Суперегото до известна степен са резултат от изоставянето на инцестните обектни отношения на едиповия комп­лекс. В този смисъл те са резултат от загуба на обект. Читателят ще си спомни от трета глава, че това е единият от механизмите на идентификацията. Съгласно него, когато се оттегли от първоначал­ния обект, нагонният катексис продължава да се стреми към нами­ране на нов обект. Това води до идентификация с този обект вътре в Егото и прикачване на катексиса към него. По този начин обектни­ят катексис се превръща в нарцистичен. В случая така създадената идентификация в Егото образува една специална част от него, която наричаме Суперего.

От гледна точка на Ида, Суперегото е заместител и приемник на едиповите обектни отношения. Поради това Фройд смята, че то има дълбоки корени в Ида. Като резултат от формирането на Супе­регото голямо количество от обектния катексис се трансформира в нарцистичен и се насочва към Егото. Обикновено най-силните и явни сексуални катексиси и тези на силна омраза се изоставят, до­като чувства като нежност и по-слаба агресивност остават прикаче­ни към първоначалните обекти. Това означава, че детето нормално продължава да изпитва нежност и умерена омраза към родителите си и да се бунтува срещу тях. За да се избегнат недоразумения, трябва да подчертаем, че не всички инцестни и убийствени жела­ния към родителите отзвучават. Точно обратното, част от тях, а в повечето случаи - значителна част от тях - се изтласкват или срещу тях се изграждат нови защитни механизми. Те, заедно с другите из­тласкани желания, продължават да съществува в Ида. Те все още са насочени към първоначалните обекти и контракатексисът на Его­то ги спира да не се изявят в действия, съзнавани мисли и фанта­зии. Тези изтласкани едипови желания и техният катексис не доп-ринасят нищо за изграждането на Суперегото /Ргеид, 1923/. Поради това, въпреки огромното им значение, те не са включени в нашето разглеждане.

Как се проявява Суперегото? Неговата строгост не е непре-меннно същата като тази, с която родителите са се противопоставя­ли на нагонните желания на детето, макар че от казаното досега може да се очаква точно такова развитие. Тъй като Суперегото е интернализация на родителите, то естествено е да предположим, че колкото по-строг е родителят, толкова по-строго ще е и Суперегото и обратно. До известна степен това е така. Например преките зап­лахи с кастрация, отправяни към малкото момче по време на еди-повата фаза, или подобни заплахи към момичето през този период водят до формиране на неблагоразположено и строго Суперего и съответно до подтискане на сексуалността и агресивността по-къс­но в живота.

За строгостта на Суперегото важна роля играят предимно други фактори, а не непременно строгостта на родителите. Най-важна се оказва изявата на агресивната съставка на едиповите желания у де­тето. С други думи, основната причина за строгостта на Суперегото е силата на детските агресивни импулси към родителите, а не роди­телската строгост и омраза към детето.

Това може да се обясни по следния начин. Изоставянето на еди­повите обекти или замяната им с идентификациите на Суперегото предоставя енергията, инвестирана първоначално в тези обекти, на разположение на новосъздадената част на Егото, която нарекохме Суперего. Т.е. агресивната енергия от катексиса на едиповите обек­ти преминава в енергия на Суперегото, като първата е пропорцио­нална на втората, а може би и еднаква с нея. Колкото по-голямо е количеството на агресивната енергия от катексиса на едиповите обекти, толкова по-голяма ще е съответната енергия на разположе­ние на Суперегото. Когато трябва да се осигури подчинение на заб­раните на Суперегото или наказание за неспазването им, агресив­ната енергия се обръща срещу собствената личност. С други думи, строгостта на Суперегото зависи от количеството агресивна енер­гия на негово разположение. Това количество е по-тясно свързано с катексиса на агресивната енергия в едиповите импулси на детето към родителите, отколкото със строгостта на родителските забрани по време на едиповата фаза. Децата, чиито едипови фантазии са били особено агресивни и разрушителни, са склонни да изпитват по-силно чувство на вина от децата, които са имали по-малко агре­сивни фантазии.

Накрая нека да се спрем отново на формирането на Суперегото от гледна точка на Ида. Конфликтът по време на едиповия период може да се определи и като преживяване на страх от физическо на­раняване от страна на детето заради импулсите на Ида, насочени към външни обекти, в случая - към родителите. Момчетата се стра­хуват от загуба на пениса си. Момичетата имат подобен страх от ге­нитално нараняване или неприятно чувство на огорчение поради липсата на пенис, или пък преживяват и двете. При всички случаи е налице конфликт между изискванията на обектния и на нарцистич-ния катексис. Важно е да се подчертае, че този конфликт се решава в полза на нарцистичния катексис. Опасните обектни катексиси или се изтласкват, или се овладяват и отхвърлят по различни начини, докато нарцистичните катексиси остават незасегнати. Това отново доказва, че нарцистичната съставка на нагонния живот на детето е обикновено по-силна от обектната, въпреки че обектната може да се наблюдава по-лесно и да привлича вниманието.

Преди да приключим темата за Суперегото, трябва да разгледа­ме модификациите му и затвърдяването му в по-късните периоди на живота - късното детство, пубертета и зрялата възраст. Всички допълнителни промени са резултат от идентификации с външни обекти, или по-точно с моралните им норми. Първоначално това са хора, чиято роля наподобява тази на родителите. Примери за това са учители, свещеници, домашни прислужници. По-късно детето е способно да интернализира също и хора, с които няма личен кон­такт, например исторически и литературни образи. Този вид иден­тификация е особено изразена през пубертета и юношеството. Тя модифицира Суперегото според моралните норми и идеали на со­циалната група, към която човек принадлежи.

Ако се замислим за твърде значителните разлики между морал­ните норми на отделните социални групи, ще разберем, че голяма част от Суперегото на възрастния човек е продукт на късни иденти­фикации. Промени на Суперегото могат да се наблюдават и късно в живота, например в случай на промяна на религиозните вярвания. Въпреки това най-постоянна и ефикасна част на Суперегото остава първоначалното ядро, формирано по време на едиповата фаза. В резултат от това забраната на инцеста и отцеубийството са част от морала на почти всички хора. Като най-цялостно интернализирани норми вероятността те да се нарушат е най-малка. Останалите заб­рани на Суперегото могат да се нарушат при възникване на подхо­дящ повод или при силно изкушение.

Сега нека да разгледаме ролята на Суперегото след формиране­то на психичния апарат. В общи линии след завършването на еди­повата фаза Суперегото поема инициативата за защитните дейнос-ти на Егото срещу импулсите, постъпващи от Ида. Както детето едиповия период, което се страхува от кастрация, изтласква жела­нията си, за да избегне опасността, така и детето в следедиповия период (а също и възрастният) продължават да се страхуват от ин-тернализпраните родителски образи, всъщност от Суперегото, и контролират импулсите си, за да избегнат неодобрението им. По този начин неодобрението на Суперегото се нарежда в списъка на ситуациите на заплаха, към които Егото реагира с тревожност. Тези ситуации разгледахме в четвърта глава /Ргеис!, 1926/. Сега нека пов­торим и допълним техния списък. Хронологически, първата ситуа­ция на заплаха е загубата на обект, следвана от загубата на любовта на обекта и по-късно от кастрационния страх или аналогично ув­реждане на гениталиите. Последната заплаха е неодобрението на Суперегото. Читателят ще си спомни, че различните ситуации на заплаха не изчезват с появата на нови ситуации. Всъщност, всяка от тях има важна роля за появата на тревожност и стимулира Егото към прилагане на защитни мерки срещу тези импулси от Ида, кои­то могат да породят ситуация на заплаха.

Неодобрението на Суперегото може да има както съзнавани прояви, които ние познаваме, така и несъзнавани, които могат да се открият само с психоаналитично изследване. Болезненото чувство на вътрешно напрежение, което наричаме вина или разкаяние, ни е добре познато и не се колебаем да го свържем със Суперегото. Дру­ги добре познати феномени обаче, макар и да нямат явна връзка със Суперегото, също произтичат от него. Така например Фройд /Ргеис!, 1933/ доказва, че болезненото и нежелано чувство на мало­ценност се предизвиква най-често от неодобрението на Суперегото. На практика това чувство за малоценност не се различава от чувст­вото за вина. Това е от изключително важно значение за клинична­та практика, тъй като пациенти, които имат силно чувство за мало­ценност или понижено самочувствие, вероятно се самонабеждават несъзнавано в престъпления, независимо от съзнаваните обяснения и причини за тези чувства.

Също както неодобрението на Суперегото създава чувство за вина и малоценност, така и одобряването на поведението и нагласи­те на Егото от Суперегото създава преживяване на радост или щас­тие и удовлетворение. Двете противоположни чувства или състоя­ния на психиката могат да се сравнят лесно с психиката на малкото дете, което или е хвалено и обичано от родителите си, или е мъм­рено и наказвано от тях заради лошо поведение. С други думи, съз­наваните чувства през по-късните периоди, които са резултат от одобрението или неодобрението на Суперегото, стават лесно раз-бираеми, когато се знае, че Суперегото е интернализиран образ на родителите и че до края на живота ни отношенията между Егото и Суперегото продължават да наподобяват отношенията между мал­кото дете и родителите му.

Две характерни черти на Суперегото, които по принцип са не­съзнавани в зряла възраст, показват ясна връзка с психичните про­цеси на ранното детство. Първата е 1ех 1аНот$, а втората - неспо­собността да се различава желание от действие.

Ьех 1а1юш8 най-общо означава, че наказанието за извършеното провинение или престъпление трябва да причини същото страда­ние на извършителя като това, което е изпитал пострадалият. Това е известният закон от Библията: „Око за око, зъб за зъб". Такова разбиране за правосъдие е примитивно по две причини. Първо, това е представата за правораздаване на исторически по-старите и примитивни обществени структури. Макар че този факт е от особе­но значение, тук няма да го обсъждаме. Второ, това е разбирането за справедливост на малкото дете. Интересно и неочаквано е разк­ритието, че тези идеи продължават да съществуват несъзнавано в психиката на възрастния човек и да определят дейността на Супе­регото му. Макар че личността може да е израстнала по отношение на съзнаваната си дейност, несъзнаваните наказания, прилагани от Суперегото, които се откриват по време на психоанализата, са в много отношения в съгласие с 1ех шНотя.

В психоаналитичната практика се установява, че Суперегото не прави разлика между желание и действие и заплашва с наказание и двете. Суперегото не забранява само извършването на определена дейност. То възпира и наказва също и желанията и импулсите . Предполагаме, че причината за тази нагласа на Суперегото при че-тири-петгодишното или по-малкото дете е, че то все още не разгра­ничава ясно фантазиите от действията си. До голяма степен то вяр­ва, че „желанията се осъществяват" по магически начин и тази наг­ласа продължава да съществува чрез несъзнаваните действия на Суперегото по-късно в живота ни.

Друга характерна черта на Суперегото е способността му да по­ражда несъзнавана нужда от изкупление или самонаказание. Тази несъзнавана нужда от наказание може да се открие само чрез пси­хоанализата. Твърде показателен в това отношение е опитът на пси­хиатрите, които работят в затворите и имат възможност да четат досиетата на затворниците и обстоятелствата, при които са били за­ловени. Полицията е улеснена особено много от несъзнаваното же­лание за наказание у престъпника. Той често несъзнавано оставя следи, които водят до откриването и арестуването му. Явно не е възможно да подложим престъпника на психоанализа, но в някои случаи данните от досиетата са достатъчни, за да изяснят тези обс­тоятелства.

Така например един крадец в продължение на няколко години действал по следния начин: нападал най-често къщи, където жи­веят хора с по-нисък доход и където достъпът е твърде лесен през задния двор или стълбите. Обикновено наблюдавал кога домакиня­та отива на пазар и тогава се вмъквал в жилището. Не оставял ни­кога отпечатъци от пръсти и не посягал на нищо друго, освен на пари, поради което полицията не можела да го открие. Крадецът явно добре знаел какво върши и полицията не била в състояние да го хване месеци наред. Изглеждало, че само случайно стечение на обстоятелствата можело да прекрати кариерата му. Неочаквано крадецът променил навиците си. Освен пари, започнал да задига и бижута, които продавал в близкия златарски магазин и скоро по­паднал в ръцете на полицията. Макар че много пъти преди това от­кривал бижута, той не ги докосвал, тъй като знаел, че не е възмож­но да ги продаде, без да бъде заловен. Крадецът сам създал услови­ята за собственото си откриване и арестуване. От всичко, което нау­чихме досега за несъзнаваната психика, става ясно, че мотивите на това поведение са несъзнаваната нужда от наказание.

Нуждата от наказание не-би следвало да се свързва само с дейс­твителни престъпления, както в посочения пример. Тя може да е последица от съзнавани или несъзнавани фантазии и желания. Как­то сочи Фройд /Ргеис!, 1915-с/, криминалното поведение може да е подбудено от нуждата за наказание. Това означава, че несъзнаваната нужда от наказание, която произхожда от изтласканите едипови же­лания, може да подтикне към извършване на престъпление с цел да се осъществи наказанието. Често за такива хора се казва, че са престъпници, мотивирани от чувство за вина.

Трябва да знаем също така, че несъзнаваната нужда от наказа­ние невинаги води до престъпни действия, които се наказват от за­кона. Човек може да си осигури несъзнавано разни страдания и са-монаранявания, като например да се провали в кариерата (т.н. га1е-пеикшк)*, „случайно" да се нарани физически и т.н.

Става ясно, че Суперегото, което настоява за самонаказание или самонараняване, се превръща в заплаха от гледна точка на Егото. Затова няма да се изненадаме, ако установим, че Егото може да прилага защитни механизми и други средства срещу Суперегото, които почти не се различават от мерките, прилагани по правило срещу Ида. Това ще стане ясно от следващия пример.

Мъж със силни воайористични наклонности в детството си по-късно се отдава активно на борба срещу човешките пороци. Залавя се да преследва търгуването с порнографски снимки. Тъй като слу­жебните му задължения включват гледането на снимки на голи мъже и жени, те му предлагат възможност за несъзнавано задово­ляване на воайоризма си. В този случай нещата се разглеждат по отношение на защитните действия или на конфликта между Егото и Ида, а не между Егото и Суперегото. За конфликта между Егото и Суперегото могат да се кажат две неща. Първо, че чувството за вина, което вероятно е било съзнавано през детството и е било по­родено от гледането на голи тела, не се преживява, когато вече въз­растен гледа същите снимки. Неговото Его е успяло да изключи всички преживявания за вина от съзнанието му и да ги проектира извън себе си върху другите хора. Сега той мисли, че другите хора са виновни поради техния воайоризъм, или по-точно, че са лоши и затова трябва да бъдат наказани. Егото на този човек формира реа­кция срещу чувството си за вина, така че вместо да изпитва вина, той има самочувствието, че превъзхожда останалите със своята не-порочност и последователност в издирването и откриването на пор­нографски снимки.

Защитите от страна на Егото срещу Суперегото са постоянна и важна страна на нормалното функциониране на психиката. Те са и от особено значение за клиничната практика /Ргеис!, 1923, Решспе1, 1939/, тъй като могат да играят важна роля при различни психични заболявания.

Между Суперегото и груповата психология съществува важна връзка, която е описана от Фройд /Ргеис!, 1921/ в монография на тази тема. Определени групи съществуват поради това, че членове­те им интернализират или се идентифицират с една и съща лич­ност, а именно - с лидера на групата. В резултат на това образът на водача става част от Суперегото на всеки групов член. С други думи, всички групови участници имат едни и същи елементи в Су­перегото си. По този начин волята на лидера, неговите команди и виждания се превръщат в морални закони за последователите му. Въпреки че монографията на Фройд е написана много преди възхо­да на Хитлер, анализът на тази особеност на груповата психология обяснява твърде добре необичайните промени в моралните норми на милиони германци, изпаднали под влияние на Хитлер и приели идеите му.

Подобни механизми вероятно играят роля и в религиозните групи и секти. При тях отделните членове имат общ морал, т.е. общи елементи на Суперегото си, които се получават при иденти-фикацията с един и същ Бог или духовен водач. В тези случаи бо­жеството има същата психологична роля, каквато има лидерът или героят при нерелигиозните групи. Затова няма нищо чудно, че в чо­вешкото съзнание връзката между боговете и героите е твърде тяс­на и че дори високо цивилизовани хора, например римляните, на­пълно естествено са обожествявали своите императори.

В края на нашата дискусия за Суперегото ще повторим основни­те положения във връзка с неговия произход и природа. Суперегото е резултат от интернализирането на родителските забрани и настав­ления от едиповата фаза. Поради това до края на живота ни негова­та основна несъзнавана същност остава забраната на сексуалните и агресивни желания от едиповия комплекс, въпреки че то претърпя­ва много допълнителни промени в по-късното детство, в юношест­вото и дори в зрелостта.