Трудова психология - задачи и направления

Психологията на труда изучава психологичните закономерности, психичните процеси и свойства на личността в тяхната взаимовръзка с предмета и оръдията на труда, с физическата и социалната среда, тоест психично регулираната трудова дейност на личността във връзка с нейните условия и последствия. Тя обхваща тези достижения и методи на различните психологични дисциплини, които са от значение за анализа и оптималното проектиране на трудовия процес.

Основните цели на психологията на труда в приложните изследвания са хуманизацията на труда и повишаване на производителността му. Под хуманизация на труда се разбира профилактика на преумората, травматизъм и професионални деформации на личността, повишаване на съдържателността на труда, създаване на условия за многостранно развитие на личността, разгръщане на способностите.

За решаването на тези задачи се използват технически, технологични, санитарно- хигиенни, организационни мероприятия. Ψ решава задачите за хуманизирането на труда със свои средства като отчита психологическите особености на работещите. Всички тези мероприятия влизат в структурата на научната организация на труда.

Общата психология на труда изучава основните свойства на психичната структура и регулация на трудовата дейност, които участват в решаването на всички единични задачи при всякакъв вид трудова дейност /Хакер 1978г./ Тя се занимава с частните процеси на целеобразуването и мотивацията, на създаването на ориентировъчна основа, на проектирането на програми за действие, на вземането на решение за начините на изпълнение и контролирането му с помощта на относително устойчивите оперативни образи, водещи при изпълнението на конкретната дейност. Неин предмет са процесите на активация и психична автоматизация, които променят психичната регулация на трудовата дейност.

Специалната психология на труда взема под внимание особеностите на различните видове трудова дейност и подготвя психологичните основи за решаването на многобройни специфични задачи, които могат да бъдат отнесени към следните области:

ПСИХОЛОГИЧНО ПРОЕКТИРАНЕ НА ДЕЙНОСТТА, т.е. подобряване на /външните/ условия на работа, което обхваща проектиране и оценка на изделията, особено на средствата за труд, вземане на решения относно организацията на работа, както и на общи условия на работа като напр. работна среда, режим на труд и почивка.

ПОДОБРЯВАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ и възможности за успешна работа, което обхваща разкриването и развитието на психологичните основи за професионалното обучение включително диагностика на индивидуалните предпоставки за постижение като основа за или резултат на обучението.

Отделна група задачи на Ψ на труда са свързани с развитието и оценката на методите на трудово- психологичните изследвания. Това са методите за оценка и анализ на дейността, за диагностика и прогнозиране на способностите, методи за изучаване на социалната структура и Ψ климат в колектива, методи за оценка на обусловените от работата психични състояния.

Цялостно, теоретично обосновано от гледна точка на Ψ учение за работата дължим на работната група на проф. Хакер от Дрезден. В неговия модел психичната регулация на трудовата дейност заема централно място. Постулираните различни равнища на регулация позволяват интеграцията на все по- често изискваните висши когнитивни функции в модела.

до тук е от лекциите на доц. Ценова.

Трудовата психология е дисциплина, която е насочена към изучаване на закономерностите на психичната регулация на трудовата дейност, с цел да се получи и използва познание за оптимизиране на отношението човек - трудова дейност.

От една страна особеностите на човека, закономерностите в протичането на психичните процеси, своеобразието на психични качества и състояния по отношение на конкретната трудова дейност се разглеждат като цяло. Следователно основни в трудовата психология са синтетичният, личностният и системният подход, но не се изключват и аналитичните подходи.

От друга страна трудовата дейност (от философска гледна точка) се разглежда като обмен между човека и природата, между субекта и обекта на труда; от общопсихологическа гледна точка дейността се разглежда като структура, съдържаща мотиви, цели, действия, операции и продукт.

От трудовопсихологична гледна точка имат значение:

а) конкретният предмет на труда;

б) социалните условия, в които той протича;

в) средствата, с които се извършва трудовата дейност.

Тези три фактора дават отражение върху отношението човек - трудова дейност.

Трудовата дейност трябва да се изучава задълбочено, за да се съобразят изискванията към човека с неговите възможности, тъй като възможностите му за адаптация не са безгранични. Изследванията на трудовата дейност могат да бъдат: ФИЗИОЛОГИЧНИ, СОЦИОЛОГИЧЕСКИ И ИКОНОМИЧЕСКИ.

Всичко това дава възможност по-пълно да се изучи трудовата дейност. Но тя е и приложна дисциплина, която със своите изследвания допринася за развитието на общата психология.

Психологическите изследвания са многофакторни и често тези фактори не могат да бъдат контролирани и се получават артефакти. Следователно добре е да се съчетават лабораторните и естествените експерименти, с цел по-добър контрол върху факторите.

Съществува връзка с психология на личността, диференциална психология, психопатология, възрастова психология. Освен това трудовата психология има връзка с маркетинга и мениджмънта, управлението на персонала и т.н. Трудовата психология не само анализира отношението човек-труд, но в резултат на експериментална оценка, на препоръки и изследвания представя конкретни изводи за оптимизация на трудовата дейност. Това става чрез два вида консултативна дейност:

1.Консултация на РЪКОВОДСТВОТО НА ПРЕДПРИЯТИЕТО;

2.Консултация на ОТДЕЛНИТЕ ИНДИВИДИ (РАБОТНИЦИ И СЛУЖИТЕЛИ).

Формите на консултативна дейност са различни. При първата форма се извършва анализ на проблема, препоръчва се нещо в кратък и ясен вид, с точни и конкретни изводи. Преди изследването трябва да се изясни какво точно се иска. Следователно е необходим тесен контакт между работниците и ръководството. При втория вид консултативна дейност всичко се свежда до помощта на психолозите, за да може процесът на адаптиране към трудовата дейност да се осъществи по-лесно (да се реши всеки конкретен личен проблем, който пречи на трудовата задача). Консултацията трябва да бъде еднократна. Необходима е точна информация и ясна формулировка на случая. Психологът не бива да формулира проблема вместо изследваното лице, а да създаде такива условия, че лицето само да го стори. Трябва да се събере вярна информация (директно и индиректно). Набелязват се няколко алтернативи за решаване на проблема.

Основни проблеми на трудовата психология са:

от направление;
психическа регулация на трудовата дейност;
аспекти на активността и удовлетворението на работниците.

За начало на трудовата психология като дисциплина се смята развитието на т.нар. ТЕЙЛЪРИЗЪМ (1882г.). Американският инженер Фредерик Тейлър разработва система за рационализация на движенията и прави опит да обоснове научно организацията на труда. Препоръчваната от него система за строг професионален подбор се свежда до избора на най- бързите и добри кандидати на основата на работни проби, с цел максимална производителност, без оглед на последствията от изтощението за здравето им. Ученици и последователи на Тейлър въвеждат в тейлоризма елементи на физиологията и психологията на труда и събират ценен материал, но запазват основната линия: максимална интензификация на труда и пренебрегване на потребностите и интересите на работниците. Тази система, превръщаща човека в придатък към машината крие в себе си известно рационално зърно, тъй като дава възможност за научно обоснована организация на производството.

В началото системата има голям успех - почти четири пъти по-високи резултати, но скоро работниците започват да протестират. Системата не просъществува дълго.

В края на ХІХ век вниманието на много изследователи се насочва към психофизиологично изучаване на движенята. Ж. Амар и др. публикуват резултати от физиологични изследвания на мускулната дейност, които съдържат ценен фактически материал за механизмите на работните действия и режима на работа. М. Сеченов /1900-1901г./ поставя въпроса за формирането на трудовите навици и за първи път показва, че в процеса на обучението се променя характера на регулацията /от зрението към кинестезията/. Той въвежда понятието “активен отдих”. като най- доброто средство за повишаване и съхраняване на работоспособността.

Значителен етап в историята на психологията на труда е възникването на психотехниката. Започва развитието на т.нар. ПСИХОТЕХНИКА ОТ 1910Г. Нейното възникване е свързано с имената на известните немски психолози – психотехници В. Щерн, въвел понятието през 1903г. и Х. Мюнстерберг, работил главно в САЩ. Смята се, че това е приложна област с цел опознаване на човешките качества и начина на поведение, за да бъдат те използвани максимално. Условия за развитието на психотехниката са навлизащите експериментални методи. Започва да се оценява ролята на субективния фактор, осъществява се подбор на хората. Психотехниката се характеризира с разработването на серия от експериментални методи, целящи увеличаването на професионалната готовност. Изследват се особености, дарования, качества на вниманието, изучават се изискванията на определени професии (най-често се използва анкетният метод). За своето време тя е положително явление и предизвиква интерес във всички страни. Издават се специални списания, свикват се международни психотехнически конгреси. Даже в наше време понятията психотехника и професионален подбор често се възприемат като тъждествени. Главният недостатък на психотехниката е механистичното разбиране на способностите като комплекс от несвързани помежду си и неизменни свойства. Започва развитието и на т.нар. трудов метод на Шпилрейн - самият психолог се включва в трудова група и започва да работи и на базата на самонаблюдение прави анализ на изискванията на дейността. За първи път се поставя сериозно въпросът за професионално обучение и професионален подбор, натрупват се много методики, които по-късно се усъвършенстват, демонстрира се ценността на подбора, прави се анализ на самата трудова дейност. Слабост на методиките е обаче, че не отговарят на психометричните изисквания. Следователно се получава неадекватен подбор. Самите психотехници са били по-скоро любители, т.е. изследванията им имат ниска научност.

Започва развитието на т.нар. СТОПАНСКА ПСИХОЛОГИЯ. Върви успоредно с психотехниката. Това става през 30 – 40 години. Авторите са Вебер, Мьоде, Марбе. Основният проблем е отново производител-купувач и проблемите на рекламата и пазара, въпросът за заплащането и поощрението, за ефективността на труда, за подобряването на резултатите от труда и управлението на трудовите организации. Всичко това по-късно се разделя. Започва ново направление - Management advertising. В социалистическите страни (60 - 70 години) на практика почти не се работи приложна психология.

След това започва развитието на т.нар. ИНДУСТРИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ. Основните проблеми са: психологически анализ на професионалната дейност, психологическа регулация на дейността, въпросът за професионално значимите качества, ролята на работоспособността, въпросът за мотивацията и психическите състояния. Целта е да се изведат основните критерии за успех в различните професионални дейности и методите за оценка от психологическа гледна точка. Развитието на психометриката дава възможност за по-точно измерване на всичко изброено дотук. Започва развитието на проблематиката, свързана с индивидуалния стил и професионалното обучение. Представители са Левитов и Платонов, МакКормик и Грифин. Оформя се и самостоятелно направление във връзка с грешките в производството - психологически проблеми на охраната на труда (Котик - психология на безаварийната работа).

През 30–те години се оформя направлението Human relations. Развитието му започва с изследванията на Елтън Мейо в заводите на Хоторн в Чикаго. Авторът изхожда от теорията на Тейлър и залага експеримент, за да докаже, че условията на труд са лоши, и ако се подобрят, ще се повиши ефективността на труда. Изследват се две групи, подбрани по собствено желание на работниците:

а) експериментална - работи в лоши условия, както досега, но им се казва, че трудът им ще бъде наблюдаван;

б) контролна - идеални условия на работа, но знаят, че работят без наблюдение.

При сравняване на резултатите експерименталната група печели, така че се издига ролята на социалните фактори, на мотивацията и отговорността. Те са определящи за добрите резултати.

През 60–те години усилено се изучава психологическият климат и ролята на типа ръководство. Създава се социално-психологически тренинг, основно предназначен за ръководните кадри. При него ръководителите се обръщат към себе си - да могат да се оценяват, да виждат обективно действията си, а също - да разбират оценките на другите за тях.

ИНЖЕНЕРНА ПСИХОЛОГИЯ - импулс за нейното развитие е развитието на техниката и самолетостроенето. Започват нови изследвания на границите на човешките възможности. В основата на инженерната психология лежат математическите познания, теорията на вероятностите, информатиката и програмирането. Представители са Ломов, Венгер, Зинченко, Чапанис и МакКормик. Основно тук е отношението човек-машина, но то днес се е превърнало в отношение човек-автоматични системи за управление. Инженерната Ψ е позната също под названието “човешко инженерство”. Необходимостта от съгласуване на редица биологически, технико- икономически, социални и психологически показатели при оптимизацията на труда в системата “човек- машина” довеждо до развитието на ергономията.

ЕРГОНОМИЯ. През 1956г. започва да се развива ергономията. В Англия се организира ЕРГОНОМИЧНО ДРУЖЕСТВО ОТ МОРЕЛ. Включени са трудова психология, инженерна психология, физиология на труда, хигиена на труда. Съществуват методи за изследване условията на работната среда, санитарно-хигиенните норми (различни са във всяка страна). Има и ергономични норми. Те са задължителни що се отнася до чувството за комфорт на човека.

ОРГАНИЗАЦИОННА ТРУДОВА ПСИХОЛОГИЯ - ръководството трябва да знае как да работи с хората. Създават се психология на управлението, психология на работата с персонала (Едгар Шейн), психология на организациите (Гирис, Ръмет, Етциони, Гибсън и Иванчевич). Развива се предимно в САЩ и Англия. Основният проблем е човешкото поведение в системата на трудовата организация. Смята се, че човек е организирано същество, че той се ражда в организация, следователно е необходимо специално внимание върху закономерностите на човешкото поведение в системата от организационни връзки. Основните проблеми са свързани с решаването на конфликтни ситуации в организацията, с фрустрацията, стреса, удовлетворението и стила на ръководство. Целта е организацията да не отчуждава работниците от себе си. Ликърт смята, че мотивацията в организацията направлява, възпитава, контролира и предлага методи за засилване на обвързаността, като индивидуалната мотивация е свързана с мотивацията на организацията.

От трудовопсихологична гледна точка имат значение:

а) конкретният ПРЕДМЕТ на труда;

б) СОЦИАЛНИТЕ условия, в които той протича;

в) СРЕДСТВАТА, с които се извършва трудовата дейност.

Тези три фактора дават отражение върху отношението човек - трудова дейност.

Трудовата дейност трябва да се изучава задълбочено, за да се съобразят изискванията към човека с неговите възможности, тъй като възможностите му за адаптация не са безгранични. Изследванията на трудовата дейност могат да бъдат: физиологични, социологически и икономически.

1._Консултация на ръководството на предприятието;

2._Консултация на отделните индивиди (работници и служители).

Основни проблеми на трудовата психология са:

-от направление;

-психическа регулация на трудовата дейност;

-аспекти на активността и удовлетворението на работниците.

За начало на трудовата психология като дисциплина се смята развитието на т.нар. тейлъризъм (1882_г.). Фредерик Тейлър в резултат на наблюденията си забелязва, че трудовите действия могат да бъдат оптимизирани. Той излага такава система от действия чрез постиженията на психодинамиката и термодинамиката, която системно да се използва при подбора на кадри. Определят се норми за всяка операция. Целта на системата е максимално използване на възможностите на работника и приспособяването му към техниката (не се използват творческите възможности на хората и интересите им са без значение). В началото системата има голям успех - почти четири пъти по-високи резултати, но скоро работниците започват да протестират. Системата не просъществува дълго.

Започва развитието на т.нар. психотехника от 1910_г. Представители са Щерн, Липмън, Мюнстерберг и Мьоде. Смята се, че това е приложна област с цел опознаване на човешките качества и начина на поведение, за да бъдат те използвани максимално. Условия за развитието на психотехниката са навлизащите експериментални методи. Започва да се оценява ролята на субективния фактор, осъществява се подбор на хората. Психотехниката се характеризира с разработването на серия от експериментални методи, целящи увеличаването на професионалната готовност. Изследват се особености, дарования, качества на вниманието, изучават се изискванията на определени професии (най-често се използва анкетният метод). Методика на Липмън - 50 въпроса за постигане на т.нар. профил на професията (четиристепенна скала). Започва развитието и на т.нар. трудов метод на Шпилрейн - самият психолог се включва в трудова група и започва да работи и на базата на самонаблюдение прави анализ на изискванията на дейността. За първи път се поставя сериозно въпросът за професионално обучение и професионален подбор, натрупват се много методики, които по-късно се усъвършенстват, демонстрира се ценността на подбора, прави се анализ на самата трудова дейност. Слабост на методиките е обаче, че не отговарят на психометричните изисквания. Следователно се получава неадекватен подбор. Самите психотехници са били по-скоро любители, т.е. изследванията им имат ниска научност.

Започва развитието на т.нар. стопанска психология. Върви успоредно с психотехниката. Това става през 30 - 40_години. Авторите са Вебер, Мьоде, Марбе. Основният проблем е отново производител-купувач и проблемите на рекламата и пазара, въпросът за заплащането и поощрението, за ефективността на труда, за подобряването на резултатите от труда и управлението на трудовите организации. Всичко това по-късно се разделя. Започва ново направление - Management advertising. В социалистическите страни (60 - 70 години) на практика почти не се работи приложна психология.

След това започва развитието на т.нар. индустриална психология. Основните проблеми са: психологически анализ на професионалната дейност, психологическа регулация на дейността, въпросът за професионално значимите качества, ролята на работоспособността, въпросът за мотивацията и психическите състояния. Целта е да се изведат основните критерии за успех в различните професионални дейности и методите за оценка от психологическа гледна точка. Развитието на психометриката дава възможност за по-точно измерване на всичко изброено дотук. Започва развитието на проблематиката, свързана с индивидуалния стил и професионалното обучение. Представители са Левитов и Платонов, МакКормик и Грифин. Оформя се и самостоятелно направление във връзка с грешките в производството - психологически проблеми на охраната на труда (Котик - психология на безаварийната работа).

а)_експериментална - работи в лоши условия, както досега, но им се казва, че трудът им ще бъде наблюдаван;

б)_контролна - идеални условия на работа, но знаят, че работят без наблюдение.

Инженерна психология - импулс за нейното развитие е развитието на техниката и самолетостроенето. Започват нови изследвания на границите на човешките възможности. В основата на инженерната психология лежат математическите познания, теорията на вероятностите, информатиката и програмирането. Представители са Ломов, Венгер, Зинченко, Чапанис и МакКормик. Основно тук е отношението човек-машина, но то днес се е превърнало в отношение човек-автоматични системи за управление.

През 1956г. започва да се развива ергономията. В Англия се организира ергономично дружество от Морел. Включени са трудова психология, инженерна психология, физиология на труда, хигиена на труда. Съществуват методи за изследване условията на работната среда, санитарно-хигиенните норми (различни са във всяка страна). Има и ергономични норми. Те са задължителни що се отнася до чувството за комфорт на човека.

Организационна трудова психология - ръководството трябва да знае как да работи с хората. Създават се психология на управлението, психология на работата с персонала (Едгар Шейн), психология на организациите (Гирис, Ръмет, Етциони, Гибсън и Иванчевич). Развива се предимно в САЩ и Англия. Основният проблем е човешкото поведение в системата на трудовата организация. Смята се, че човек е организирано същество, че той се ражда в организация, следователно е необходимо специално внимание върху закономерностите на човешкото поведение в системата от организационни връзки. Основните проблеми са свързани с решаването на конфликтни ситуации в организацията, с фрустрацията, стреса, удовлетворението и стила на ръководство. Целта е организацията да не отчуждава работниците от себе си. Ликърт смята, че мотивацията в организацията направлява, възпитава, контролира и предлага методи за засилване на обвързаността, като индивидуалната мотивация е свързана с мотивацията на организацията.

ТЕОРИИ НА МАКГРЕГЪР (Х И Y)

Създадени са 1960_г. Те са в основата на организационната психология. Според теория_Х средният човек не обича да работи. С оглед на това той трябва да бъде контролиран при работа, да бъде воден, защото не обича да поема отговорност. Акцентира се върху такива организации на работа, където са силни контролът и принудата. Според теория_Y всичко е обратно. Психическите и физическите усилия са характерни за човека (почивката също). Контролът и заплатата не са единствените, чрез които може да се влияе върху човешкия труд. Човек осъзнава интересите си и може да си поставя цели, чиято значимост да го води към добри резултати. Средният човек може да се научи да поема отговорност. Тъй като умствените възможности на човека се използват отчасти в производството, е необходимо стимулиране на творческата му активност. Теориите на МакГрегър са сред ситуативните теории. Авторът се опитва да докаже, че човек може да се прояви в своите противоположности в зависимост от ситуацията. Следователно организацията трябва да бъде така приспособена, че да ползва онези страни на човека, които водят до по-добри резултати. През 80–те години е създадена теория_Z на Окун. Човек предпочита да бъде сред свои, в обстановка, където господства положително отношение към него. Тогава той работи по-добре. Тази теория е в основата на развитието на организациите в Япония.

КОНСУЛТАТИВНА ПСИХОЛОГИЯ - това е самостоятелна област. Основният момент е анализ на трудовия потенциал на човека, изборът му на професия, условията на работното място. Решават се конфликтни ситуации, помага се на хората с травми. Целта е да се съпоставят ситуациите с адаптивните възможности на човека. Използват се теориите на Съпър и Ана Рой за развитието. Основните дейности в трудовата психология се изследват чрез изследване на трудовите условия. Дава се експертна оценка.

ПРИНЦИПИ, КЛАСИФИКАЦИЯ НА МЕТОДИТЕ И ПОДХОДИТЕ

В ТРУДОВАТА ПСИХОЛОГИЯ

Основните ПРИНЦИПИ в трудовата психология са следните:

За ДЕТЕРМИНИЗМА - той обосновава връзката между човека, неговите действия и условията, при които живее.

За ДЕЙНОСТТА - това по-късно минава в дейностния подход. Той приема, че психиката се проявява и развива в дейността, а също, че тя се и регулира там. Тъй като трудовопсихологическите изследвания са свързани с дейността, този принцип е много важен в трудовата психология.

Трудов метод на Шпилрейн - гласи, че: психологът трябва да е извършвал трудовата дейност, в която прави изследванията си. Т.е. преди да анализира една дейност, психологът трябва да я познава (да я е извършвал). Така той има конкретни наблюдения върху изискванията на тази дейност.

За ИСТОРИЗМА - конкретните исторически условия имат огромно влияние върху условията на труда и отношенията в трудовата дейност.

ЕДИНСТВО НА ПРАКТИКА И ТЕОРИЯ. Този принцип е валиден, защото трудовата психология е приложна дисциплина.

АДЕКВАТНОСТ НА МЕТОДИТЕ НА ИЗСЛЕДВАНЕ. Трудовопсихологическото изследване е многофакторно. Методите трябва да са адаптирани, за да бъде изследването точно.

8 въпрос

МЕТОДИ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕН АНАЛИЗ НА ТРУДОВАТА ДЕЙНОСТ

Основните методи в трудовата психология са: наблюдението, самонаблюдението, анкетата, беседата, лабораторният и естественият експеримент.

Има някои методи, които са специфични за трудовата психология. Това са:

_1._Трудовият метод на Шпилрейн;

_2._Хронометраж;

_3._Снимка на работния ден;

_4._Проучване на аварии и злополуки;

_5._Проучване на продуктите на дейността;

_6._Професиография;

_7._Assessmentcentre - включва анализ на трудовата дейност и критериите, по които се извършва оценка на дейността и подборът на кадри;

_8._Социометрия;

_9._Анализ за изследване на ценности;

10._Снемане на анамнеза.

Съществува и друго деление на методите - на Куреш. Той смята, че даже общите методи имат специфичност, когато се прилагат в трудовата психология. Дели ги според тяхната методологична същност на:

1._Свързани със самонаблюдението - спадат различни скали за отношение и ценности.

2._Свързани с наблюдение и оценка на поведението на други хора. Това са различни описателни методи (анализ на дейността например)

3._Свързани с обективното протичане на дейността. Адаптират се някои методи, ползващи апаратура.

Трети тип автори смятат, че всички методи са подчинени на основния метод - експеримента. Те могат да се включат в него, защото трудовопсихологическото изследване трябва да бъде планирано (многофакторно е). Привърженик на такова деление е и Ковач.

Описание на някои от специфичните методи в трудовата психология:

1._Анамнезата - използва се при подбор на кадрите, установяване на удачния режим за труд и почивка и т.н. Същността - се свежда до определяне на условията за развитие на личността. Ползва се, когато трябва да се даде индивидуална консултация на даден работник. Свежда се до запознаване на психолога с особеностите на жизнения път на човека (раждане, детство, учение, избор на професия, смяна на работа, трудности през живота). Предварително се подготвя бланката за анамнезата. Като допълнителен метод се използва беседа.

2._Анализ на документи - психологът не може да бъде некомпетентен по отношение правните въпроси на труда или пък правителствените документи, касаещи трудовата дейност. Така че пълната информация за нормативите на дадено работно място е задължителна. Необходими са данни за травматизма, текучеството, изпълнението на нормите, наградите и наказанията, плановете, качеството на работата, формите на труда и заплащането при дадена дейност.

3._Хронометраж - използва се при нормиране, планиране, анализ на операциите и рационализация на движенията. Резултатите от времетраенето на всяка операция се записват в специални формуляри. Получава се впечатление за продължителността на всяка операция и на почивките.

4._Снимка на работния ден - това е цялостното представяне на един работен ден (може да се направи и чрез хронометраж). Може да бъде използвано и снемане на работния ден с кинокамера и по този начин да се направи материал за усъвършенстване на операциите. Снима се добър работник и се показва на останалите, за да се стимулира техният труд.

5._Изучаване на резултатите от трудовата дейност - зависимостта между качеството и количеството е близка, но те не са идентични. Смята се обаче, че има един оптимум, при който качеството и количеството са в синхрон. Има един праг, при който повишаването на количеството говори за лошо качество. Резултатите могат да се изучават чрез документиране, но този метод не е особено добър. Има дейности обаче, при които е невъзможно да не се проучват документите. Изследването на резултатите дава възможност за създаване на стимулираща система.

Два метода за изследване на движенията:

а)_Хроноциклография - регистрират се движенията в пространството на определени части на тялото по време на един цикъл на трудовата задача. Такива изследвания се налагат при оптимизация на работната полза.

б)_Кимоциклография - регистрират се движенията на единични части на тялото на равномерно движеща се лента по време на един работен цикъл. Получава се крива, чрез която може да се изследва скоростта на движението.

6._Психопрофесиография - това е много специфичен метод, чиято цел е анализ на изискванията на дадена трудова дейност към човека, на условията в които тя протича и на икономическия статус на тази професия в обществото. Съдържа три части (те могат да бъдат няколко вида). Първата част се нарича описателна професиограма. В основната - част се описва престижът на професията, браншът на науката, нужната квалификация, стимулацията за работещите, перспективите на професията, физическите условия, в които се извършва. Във втората част са конкретните психологически изисквания на тази дейност (например интелектуалното развитие, точно възприемане, запаметяване, творчески способности). Третата част обхваща противопоказните качества на дадената дейност. Друг вид професиограма е количествената. При нея във втората част всяко качество се оценява по някаква скала (най-малко четиристепенна). На базата на количествената оценка може да се направи профил на професията.

7._Напоследък професиографията е изместена от анализ на дейността, т.е. всяко работно място трябва да се оценява конкретно, да се извършва анализ на конкретната трудова задача. Този метод се използва в т.нар. оценъчен център (assessmentcentre). Методът се използва за подбор и оценка на кадри. Специфичен е. Включва наблюдение и въпросници (може и хронометър). Най-често се използват беседи. Въпросите се отнасят до това какви дейности извършват служителите през работното време, какво е времетраенето на отделните дейности на това работно място, какви качества са необходими за извършване на тяхната работа.

8._Психофизиологични методи - това са различни видове тестове. Когато тестовете се правят с цел подбор на кадри, към тях има специално изискване - използваният тест трябва да бъде адаптиран, да бъде проверена валидността и надеждността му, да бъде направен айтеманализ и да е стандартизиран (т.е. нормиран за групи работници).

9.В последно време се използва един нов метод - симулация. Това са различни ситуации, които се поставят на човека и той трябва да изиграе някаква роля, като си представи съответните качества, необходими за дадената професия. Симулациите се свързват с конкретната дейност и са резултат на анализ на дейността. Този метод заема голяма част в т.нар. Assessmentcentre.

Разлика между фундаменталните и приложни изследвания.

Херлингер определя научното изследване като систематично, контролирано, емпирично и критично изучаване на изказани хипотези и предположени връзки между явленията. Наложително е да се тръгне с аналитико-синтетична дейност, водеща началото си от практиката и, връщаща се пак към практиката. Целта е както да се изучат по-добре обектите, така и да се оптимизира дейността. Изводът е, че разлика между теоретичните и приложни изследвания няма. Фундаменталните изследвания се занимават с взаимовръзки с по-общ характер, а приложните решават конкретни задачи. Характерът на трудовопсихологическото изследване е такъв, че носи изследователски момент. В много отношения приложното изследване е доста по-сложно. Тъй като влияят повече фактори, експериментът трябва да се изчисти. Разлика се получава и в отчетите. Приложните изследвания имат кратки резултати, акцентира се върху препоръките. При фундаменталните изследвания се акцентира върху получените взаимовръзки. Отчетът на приложното изследване трябва да бъде разбран, ясен и конкретен.

III._Подходи

1._Системен - още през 1937_г. Бартелампфи издига идеята за формиране на обща теория за системите. Той вижда, че много от явленията в биологичните системи не могат да бъдат изяснени механистично. Авторът разглежда биологичния организъм като динамичен и биологично активен. Разработва методологичен принцип за изследване на живия организъм - теория на отворените системи. Чрез нея се обяснява съществуването на подвижно равновесие в живия организъм. Същността - се състои в изучаването и представянето на организмите като системи чрез откриването на системообразуващия фактор. Системният подход е цялостно направление. Той насочва към анализ и синтез на отделни компоненти и оттам - към откриване цялостната дейност на организма. Тюхтин определя няколко процедури за прилагане на системния подход:

а)_Определяне на системообразуващите елементи в системата.

б)_Определяне на йерархичните равнища и подсистемите в дадена система. Установяване характера на връзките между тях.

в)_Фиксиране на входа и изхода на системата за разлика от тези на подсистемите.

г)_Установяване на максималните и минималните стойности на променливите в системата, при които тя запазва съществуването си.

Системният анализ повишава вероятността на появяване на определена закономерност. Това предвиждане носи вероятностен характер. По този начин системният подход дава възможност да се оценят отделни подсистеми, човекът да се възприеме като динамично-структурна цялост, субективно действащи функции, които встъпват в целеви взаимоотношения. Изяснява се ситуативната променливост, динамичността и ситуативността в поведението на човек, така че, за да се прилага системният подход, трябва да имаме точност на изследването, да се правят модели на системите. Системният подход се използва в неговия логико-теоретичен аспект. Използва се при изследване на личността, и по-точно на ефективността на човека.

2._Личностен - за да се предизвика дейност, външният свят трябва да се интериоризира. Всяка дейност е вътрешно обусловена, т.е. има психично съдържание, чрез което се опосредстват външните подбуждащи обективни фактори. Външните фактори не определят пряко поведението. Тяхното въздействие се опосредства от мотивите, които са дълбоко вътрешно обусловени. Личността има активно избирателно отношение към външната среда, което зависи от вътрешните тенденции. В трудовата си дейност човек търпи влиянието на много фактори (социум, средствата на труд), но той влияе върху труда и резултатите му. При съответните условия трудът може да влияе както положително, така и отрицателно върху формирането на личността. Често при аналитично изследване това влияние не може да бъде забелязано. Необходимо е цялостно изследване на личността.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗ НА ТРУДОВАТА ДЕЙНОСТ В СЪВРЕМЕННИ УСЛОВИЯ

Трудът - процес между човека и природата, при който се опосредства, контролира обмяната между тях. Извършва се чрез промяна на условията и на интелекта на човека.

Трудовата дейност е активна форма на взаимодействие, отношение между субекта и обекта на труда. В психологическо отношение е необходим анализ на дейността като процес. Всяка трудова дейност е преди всичко психологическа дейност и се подчинява на всички закономерности на дейността.

Според Леонтиев двете дейности (външна - всяка дейност, и вътрешна - в психологически план) имат еднаква структура. Те са системи със своя структура, вътрешни преходи, развитие и основни за тях са целта и мотивът. Мотивът активизира целта, която е свързана с действието, а то от своя страна е свързано с движения и операции, зависещи от условията, в които протича дейността.

При психологически анализ възникват въпросите за:

1._Мотивацията;

2._Отношението към предмета на труда;

3._Изясняване на когнитивните характеристики, свързани с дейността;

4._Професионално значимите качества, чрез които дейността се извършва.

Всяка дейност е предметна и следователно е необходимо изясняване на предмета на труда и на средствата, с които човек въздейства върху него. На тази база се пораждат и различията във всички видове труд, дори и при еднаквост на продукта.

В момента ние сме на равнище на частична автоматизация. Има няколко степени на автоматизация:

1._Наличие на автоматизирани операции, но машините се контролират и управляват от човека.

2._По-висока автоматизация - автоматична регулация. Човек участва само при нарушения на процеса и аварии, т.е. човек регулира и контролира машината.

3._Самата машина събира информация и се регулира в определени граници.

Автоматизацията намалява вероятността от злополуки, подобрява условията, по-надеждна е, но при авария загубите са много по-големи. Оттук следва повишаването на степента на отговорност и надеждност на човека.

Промяната в структурата на труда води до промяна на условията на труд. От всичко споменато досега се определя съдържанието на трудовата дейност (предмет, процес, средства и условия), което е основно понятие за анализ от психична гледна точка.

Характерът на трудовата дейност - определя главно вида на собственост на предмета и средствата на труда. Собствеността бива:

а)_частна;

б)_кооперативна;

в)_обществена, държавна.

В зависимост от вида собственост възниква и специфичната мотивация за труд (на собственика и на наемния работник).

В трудовопсихологическите изследвания се включва и анализ на резултата на трудовата дейност.

Основно направление на развитието на техниката е автоматизацията. В момента се върви към автоматизация на цели производства. С навлизането - се променя съдържанието на трудовата дейност. Внедряването на новата техника е свързано с изместване на ръчния труд. Човек от пряк изпълнител се превръща в контролиращ и регулиращ орган, т.е. намаляват се физическите усилия, но се увеличава психичното напрежение (със засилването на отговорността). Работата на човека вече е значително по-монотонна - това е причината за по-голямото напрежение.

Като цяло автоматизираното производство предявява изисквания към интелектуалната сфера - знания и умения, високи технически познания от работещия със системата, но това изискване е в противоречие с монотонността на дейността. От това противоречие произлиза и причината за спада на мотивацията на високо специализирани професионалисти.

На различни равнища на развитие на автоматизация, делът на човека е различен. При първата степен има намаляване на физическия труд, но той не изчезва. Раздробяват се операциите на контрол и помощни операции, т.е. нарушава се монотонността и по този начин се пречи на т.нар. пресищане. Човек е по-близо до резултатите от своя труд. Получава се по-голяма емоционална близост между процеса, резултата и самия човек, което води до засилване на мотивацията.

При втората степен на автоматизация има разкъсване (опосредстване) на резултата и човека. Често човекът не знае какъв е делът му в крайния резултат. Следователно отговорността е по-малка и мотивацията спада. Анализирайки този спад, ние търсим средства за повишаване на мотивацията, понякога дори изкуствено.

При третата степен човек е много зависим от техническия процес. Техниката се развива много бързо и следователно квалификацията непрекъснато трябва да се повишава (непрекъснато обучение). От друга страна, създаването на мотивация за повишаване на квалификацията е трудно при хора, занимаващи се и със странична дейност. Необходими са специални стимулационни системи, организации на курсове и т.н.

Особено важни са т.нар. степени на свобода (Хакер). Дейност, която дава малко свобода (т.е. вариативност), е оценена ниско по съдържание и не мотивира повишаването на квалификацията. Важни качества за една дейност са:

1._Устойчивост на вниманието;

2._Точност на възприемане;

3._Оперативна памет;

4._Способност за вземане на решения;

5._Устойчивост на стрес и напрежение;

6._Бърза адаптация;

7._Устойчива работоспособност.

Всички те са необходими в различни степен и зависят от съдържанието на дейността.

За да се контролират тези качества, е необходима селекция:

а)_когато започва обучението;

б)_при кандидатстване за работно място.

Периодично се прави оценка, която има за цел да покаже развитието на тези качества, т.е. промяната им. Основни рискови фактори, оказващи влияние върху_резултатите от трудовата дейност, удовлетворението от работата, трудовата активност, работоспособността, са бързата умора и пресищане (при производство с малка степен на свобода), несъответствие между съдържанието на труда и високата степен на квалификация, несъответствие между изискванията на трудовата дейност и индивидуалните професионални качества на човека, намаляване на емоционалната връзка между резултата от труда и човека, променени физически условия на средата (като физически и химически вещества); шумът при работа не винаги е изолиран (това води до главоболие и преумора); режимите на труд и почивка не се спазват; при нощния труд не се спазва изискваната специална организация и подбор на кадрите; социалните взаимоотношения (като зависимост от различни началници с различни изисквания - води до изнервеност и напрежение).

С помощта на психичната регулация се отстраняват отклоненията от нормата. Необходимо е да се изясни кое се регулира и как? - дейността, така че да протича в определените параметри. Тя се регулира от психичните процеси, свойства и състояния на работещия човек. Но психичната регулация не изхожда от самия човек. Протичането на дейността е основен източник на обективното изучаване на всички психични явления, които я регулират. Регулиращото действие се наблюдава върху видимите елементи на дейността (за човека - поведението). Има разлика между дейност и поведение. Дейността е единна цялост наблюдаеми и ненаблюдаеми елементи в системата от мотиви. Докато поведението обхваща само наблюдаемите страни на дейността. Чрез него се правят заключения за вътрешнопсихичните състояния и качества на личността.

Дейността понякога неправилно се стеснява до актуалната производствена дейност на човека. Всички дейности, които човек извършва, образуват единно цяло и често една дейност се изследва чрез анализ на цялата система. Смята се, че дейността на човека е регулираща се система с няколко равнища на регулация:

а)_биологично;

б)_социално;

в)_психична регулация - интегрира човека, прави го личност. Според Ковач психичната регулация има три равнища:

-_на психични състояния - моментното състояние оказва въздействие;

-_регулация, произтичаща от особеностите на психичните процеси;

-_регулация, произтичаща от психичните свойства на личността - всеки човек има различни качества и следователно имаме различна регулация за всеки човек.

Психичната регулация оказва своето влияние върху настоящото и бъдещото поведение.

Хакер разглежда регулацията на две равнища:

_1._Изпълнителна

____а)_сензо-моторна;

____б)_перцептивна;

____в)_интелектуална.

_2._Подбудително-мотивационна регулация - връх на личностната регулация

Здрава Иванова говори за:

_1._Сензо-моторна;

_2._Интелектуална;

_3._Мотивационна.

Основно за психичната регулация е необходимостта да се разглеждат особеностите на психичните процеси и състояния и мотивацията за труд.

Сетивно-двигателна реакция

(основна част на изпълнителната регулация при Хакер)

Най-проста форма на произволно действие, но същевременно сложна връзка между сетивни и двигателни компоненти. Условно-рефлекторният механизъм изразява връзките между възприятие и действие. Всяка сетивна моторна реакция включва:

а)_сетивен компонент - възприятие;

б)_централен компонент - преработка;

в)_моторен компонент - отговор (действие).

Сетивно-двигателната реакция се измерва с т.нар. латентно време на реакция, изчисляващо реакцията от възприятието до отговора.

За да знаем каква е реакцията на даден човек, е необходимо да имаме изследванията на десетки негови прости реакции, подадени по неритмичен начин.

Латентното време за реакция се измерва и зависи от:

1._Психичното състояние на човека;

2._Типологическите характеристики на човека - зависещи от типа нервна дейност;

3._Модалността на сигнала - слухов, зрителен или тактилен. Най-сигурна реакция има при светлинен сигнал. Най-къса е реакцията при тактилен.

4._Интензитет на сигнала;

5._Честота на сигнала - колкото по-често, толкова по-бърза реакция (но да не се надхвърля прагът на възприемане);

6._Връзка на дразнителя с фона - при голям контраст латентното време за реакция се съкращава много. Всички тези фактори важат за простата сетивно-двигателна реакция и в голяма степен за сложната. Простата се характеризира с множество дразнители и избор на реакция. В отговор на един сигнал се извиква едно движение. Необходима е бърза диференциация на сигналите.

Сложната се характеризира с приемане, преработване и реакция на дразнителя. Тя е много по-дълга по време и в нея се включват мисловни процеси и операции. Важна роля играят координацията, издръжливостта и концентрацията. При наличието на повече сигнали - диференциация.

Закон на Хик-Хайман:

Латентното време на реакция е пропорционално на логаритъма на алтернативните сигнали.

Съществува зависимост между латентното време за реакция и количеството приета информация, но само при равна поява на сигналите. Психологическите механизми - възприемане и преработване - се определят от възприетата вероятностна структура на последователността на стимулите. Латентното време на сложна реакция зависи от интензивността на сигнала. Също така зависи и от значимостта на даден дразнител. Освен латентното време за реакция се изследва и точността на диференцировката на сигналите. Това става чрез отчитане на сигналите, на които се реагира правилно в съотношение с тези, на които се реагира неправилно. Не винаги най-бързата реакция е най-точна.

Реакция на движещ се обект - точността зависи от величината на зрителното поле. Експериментално реакцията се изследва, като даден обект преминава през фиксирана точка в полето. Наблюдава се пряка зависимост между скоростта на обекта и скоростта на реакциите и обратна зависимост между скоростта на обекта и адекватността на реакциите. Наличието на опорни точки по пътя на обекта позволява увеличаване на адекватността на реакцията. Движение със скорост 0,06_m/s не се възприема от човека.

Сетивно-двигателната реакция може да бъде променяна с упражнения, които изискват съзнателно отчитане и контрол на реакцията. Състоянията са от много голямо значение за понижаване на реакцията. Състоянието на умора намалява скоростта и точността -.

10 въпрос

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗ И ОЦЕНКА НА ДЕЙНОСТТА

Структурата на трудовата дейност се характеризира чрез:

съдържанието на труда, изразено в потребностите, мотивите и целите и определяно от средствата и условията на труд и
йерархичните елементина дейността- действия, операции и движения.

Действието е основен елемент на дейността и се характеризира с относителна самостоятелност, т.е. служи за осъществяването на конкретна цел, част от общата цел на дейността. Трудовата операция е завършена част от действието, насочена към решаването на определена задача и осъществявана чрез различни движения. Действията се различават по съдържание, сложност и структура в зависимост от начините на работа, характера на операциите и формите и вида на регулацията им. Психологичният анализ на дейността се извършва винаги в зависимост от конкретното задание. Трудовите дейности и мероприятията по проектирането и подобряването им се оценяват в зависимост от това, доколко изпълняват йерархични изисквания по отношеие на тяхната изпълняемост и безопаснокт, безвредност и натоварване на човека, условия за развитие на личността /Хакер 1980/ В зависимост от това се определят както подлежащи на изследване променливи и параметри, така и методите за определянето им. Йерархичното подреждане означава, че:

изпълнението на минималните изисквания на първото ниво е предпоставка за преминаването към следващото по- високо равнище на оценка и

по- високите равнища създават възможност за по- нататъшното и по- пълно реализиране на по- ниските. например възможността за индивидуален стил на работа и използване на интелектуалните способности може да възпрепятства настъпването на умора, тоест да допринесе за безвредността на работата.

Оценката по отношение на безопасността е преди всичко трудово- медицински и хигиенен проблем.

Колебанията и недостатъците в изпълнеието на дейността могат да бъдат общи указания за съществуването на проблеми с изпълняемостта й. Идентифициране на проблеми с изпълняемостта е възможно с помощта на анализ на изпълнението на конкретното задание.

При психологически анализ възникват въпросите за:

1. МОТИВАЦИЯТА;

2.ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ПРЕДМЕТА НА ТРУДА;

3.ИЗЯСНЯВАНЕ НА КОГНИТИВНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, СВЪРЗАНИ С ДЕЙНОСТТА;

4. ПРОФЕСИОНАЛНО ЗНАЧИМИТЕ КАЧЕСТВА, ЧРЕЗ КОИТО ДЕЙНОСТТА СЕ ИЗВЪРШВА.

В момента ние сме на равнище на частична автоматизация. Има няколко степени на автоматизация:

1.Наличие на автоматизирани операции, но машините се контролират и управляват от човека.

2.По-висока автоматизация - автоматична регулация. Човек участва само при нарушения на процеса и аварии, т.е. човек регулира и контролира машината.

3.Самата машина събира информация и се регулира в определени граници.

а)частна;

б)кооперативна;

в)обществена, държавна.

В трудовопсихологическите изследвания се включва и анализ на резултата на трудовата дейност.

Важни качества за една дейност са:

1.Устойчивост на вниманието;

2.Точност на възприемане;

3.Оперативна памет;

4.Способност за вземане на решения;

5.Устойчивост на стрес и напрежение;

6.Бърза адаптация;

7.Устойчива работоспособност.

Всички те са необходими в различни степен и зависят от съдържанието на дейността.

За да се контролират тези качества, е необходима селекция:

а)когато започва обучението;

б)при кандидатстване за работно място.

Периодично се прави оценка, която има за цел да покаже развитието на тези качества, т.е. промяната им. Основни рискови фактори, оказващи влияние върху резултатите от трудовата дейност, удовлетворението от работата, трудовата активност, работоспособността, са бързата умора и пресищане (при производство с малка степен на свобода), несъответствие между съдържанието на труда и високата степен на квалификация, несъответствие между изискванията на трудовата дейност и индивидуалните професионални качества на човека, намаляване на емоционалната връзка между резултата от труда и човека, променени физически условия на средата (като физически и химически вещества); шумът при работа не винаги е изолиран (това води до главоболие и преумора); режимите на труд и почивка не се спазват; при нощния труд не се спазва изискваната специална организация и подбор на кадрите; социалните взаимоотношения (като зависимост от различни началници с различни изисквания - води до изнервеност и напрежение).

а)биологично;

б)социално;

в)психична регулация - интегрира човека, прави го личност.

Според Ковач психичната регулация има три равнища:

-на психични състояния - моментното състояние оказва въздействие;

-регулация, произтичаща от особеностите на психичните процеси;

-регулация, произтичаща от психичните свойства на личността - всеки човек има различни качества и следователно имаме различна регулация за всеки човек.

Психичната регулация оказва своето влияние върху настоящото и бъдещото поведение.

Хакер разглежда регулацията на две равнища:

1.Изпълнителна

а)сензо-моторна;

б)перцептивна;

в)интелектуална.

2.Подбудително-мотивационна регулация - връх на личностната регулация

Здрава Иванова говори за:

1. Сензо-моторна;

2. Интелектуална;

3. Мотивационна.

Сетивно-двигателна реакция
(основна част на изпълнителната регулация при Хакер)

а) сетивен компонент - възприятие;

б) централен компонент - преработка;

в) моторен компонент - отговор (действие).

Латентното време за реакция се измерва и зависи от:

1.Психичното състояние на човека;

2.Типологическите характеристики на човека - зависещи от типа нервна дейност;

3.Модалността на сигнала - слухов, зрителен или тактилен. Най-сигурна реакция има при светлинен сигнал. Най-къса е реакцията при тактилен.

4.Интензитет на сигнала;

5.Честота на сигнала - колкото по-често, толкова по-бърза реакция (но да не се надхвърля прагът на възприемане);

6.Връзка на дразнителя с фона - при голям контраст латентното време за реакция се съкращава много. Всички тези фактори важат за простата сетивно-двигателна реакция и в голяма степен за сложната. Простата се характеризира с множество дразнители и избор на реакция. В отговор на един сигнал се извиква едно движение. Необходима е бърза диференциация на сигналите.

РЕГУЛАТИВНА РОЛЯ НА ПОЗНАВАТЕЛНИТЕ ПРОЦЕСИ

Зрително възприятие - става дума за определени закономерности, които определят нашето възприемане. Съвременните изследвания разкриват от една страна ролята на възприятието като регулатор, но от друга - ролята на самата практическа дейност. Особеностите на зрителното възприятие са важни за практическата дейност, защото повече от 80_% от информацията се възприема чрез него. За правилното разрешаване на редица въпроси, свързани с конструирането на таблата на диспечерите и пултовете за управление трябва да се знаят особеностите на перцептивното поле. То се определя от възможния обхват на възприятието, контраста, фоновите характеристики, пространствената разпределеност. Изучаването на структурата на перцептивното поле има значение за оптималния подбор, като се има предвид изискването за голяма точност и скорост. В централното зрително поле се осигурява ясно виждане на обектите, диференциация на белезите и разстоянието между обектите. Периферното зрително поле дава възможност за разширяване на обхвата. В оперативното зрително поле се решават задачите на дадената дейност. Установено е, че зрителното поле е асиметрично, т.е. няма еднакво ясни образи във всички зони на зрителното поле. Най-точно обектите се възприемат в горната лява част, респективно най-зле - в долната дясна. Това откритие има значение за подреждането на работното място. Точността и бързината на възприемане на обектите зависи от общия фон. Колкото яркостта на фона е по-голяма, толкова е по-голяма различителната способност. Колкото е по-голям контрастът, толкова е по-голяма възможността да се възприемат малки по размер обекти. Установено е, че контрастът заема над 60_% от точността на възприятието. Обемът на зрителното възприятие е определен от Милър. Под обем той разбира количеството на едновременно възприети обекти за кратък период от време. При тахистоскопично явление оптимално се възприемат 7с2 обекта. Този обем се изменя в зависимост от редица обективни и субективни фактори. Колкото по-сложни са обектите, толкова повече намалява обемът на възприятието. Ако се подават точки - възприемат се 8,8_символа, за букви - 6,9, за геометрични фигури - 3,8. Обемът зависи от психичното състояние на човека. При умора той намалява значително. Говори се за тренировка при възприемане на информацията. Необходими са специални тренировки за възприятието. Например обучаване на оператора на дадена дейност да групира обектите. Когато те се групират по смисъл, обемът значително се разширява.

В трудовата дейност има голямо значение възприятието на форма. Това е единство на свързани елементи, засягащи пространствени отношения. Трябва да се знае смисълът на прага на различие - това е границата, след която обектите се възприемат като петно. Съществува и праг на узнаване - при него се възприемат всички детайли. Преминаването от единия към другия праг има няколко фази:

1._Възприемане под прага на различие;

2._Пропускане на значителни подробности;

3._Пропускане на незначителни подробности;

4._Адекватно възприемане.

Значение за правилното възприемане има начинът, по който то се осъществява, т.е. как се обхващат контурите на обекта. Основен метод е регистрация на движението на очите. За целта се прилагат и методи за сортиране и сравняване по форма, цвят и т.н. От особено значение за трудовата дейност е връзката между зрителното възприятие и действието. В практическата дейност възприятието включва и двигателен компонент - свързан е с операциите на работниците. Моторните процеси имат преди всичко функции на измерване и контрол. Според Векер тази взаимовръзка остава близо до предметната структура на пространственото възприятие, например - при работата на железопътния диспечер водеща роля имат пространствените представи. Практическото действие допринася за формирането на структурен образ, затова командните табла на такива дейности (като диспечерската) трябва да осигуряват синхрон между възприятието и действието в пространството. Изработват се модели за пултово управление, за да се преодолее разликата между смисловата, семантичната и прагматична страна на дейността. Движенията имат регулативна роля.

Психическа регулация на движението

В основата на физиологичния механизъм на двигателния акт лежи рефлекторният кръг. Движенията са отговор на сложни комплекси от дразнители. Кинестетичните клетки в кората на главния мозък минават в активно състояние под въздействие на дразнители от сензорните клетки. Те са свързани с всички останали центрове и могат да се активират под всякакви въздействия. Движенията се обуславят от сумарната дейност на мозъчната кора. Регулацията на движенията се осигурява с помощта на аферентната роля на двигателните анализатори. Обратната аферентация осъществява коригиране и регулация на движенията. Въз основа на аферентните сигнали се изгражда определен перцептивен образ на движението. Той е необходимо условие за осъществяване на движението. Представата за него подпомага аферентния синтез, защото дава възможност за съпоставка на предварително замисленото движение с действително извършеното, така че създаденият образ има контролно-регулативна функция. Сложният механизъм осигурява правилната координация и връзка между движенията. При регулацията могат да се различават равнища на възприемане, осмисляне и запаметяване. При заучаване на движенията е необходим максимален зрителен контрол. Когато движението е усвоено добре, то минава на автоматично извършване. Затова протичането на сложните движения трябва да е свързано с автоматизация на простите действия, от които те са съставени. Важно е движенията да се ръководят от изработени представи за начина на извършване с оглед целта на дейността. Затова предварителният образ играе функция на регулатор. Участието на вниманието в извършването на даден акт говори за степента на усвоеност на акта. Голямо регулативно значение има и словото. Движенията като елементи на човешките действия могат да изпълняват различни функции в труда:

1._Ориентировъчна;

2._Познавателна;

3._Изпълнителна;

4._Контролна.

Чрез движенията обикновено се извършват работни операции. Трудовата операция е завършващата част от дадена трудова дейност, в която изпълнява определена цел. В този смисъл операцията е завършваща част от производствения процес. Тя зависи както от качествата на машината, технологиите, инструментите, така и в първия етап на автоматизацията от навиците и уменията на работниците. Понеже параметрите на машината са постоянни, промените в скоростта и точността на операциите зависят от човека. Характерно за трудовите операции е, че се повтарят. Това зависи от технологичния процес. В зависимост от това какво се извършва от човека и кои психични компоненти влизат в тези операции, те (операциите) имат различно съдържание. В зависимост от това те се разделят на няколко вида:

1._Основни - чрез тях се осъществява производителният процес.

2._Спомагателни - помощни за основните. Смята се, че при неавтоматичната дейност колкото повече време се отделя за тях, толкова по-бързо се извършват основните операции. Ето защо един от показателите за майсторство е подготовката за извършване на основните операции. Времетраенето на спомагателните операции зависи от типа висша нервна дейност и от типа личност.

3._Излишни - погрешни движения. Водят до производство на брак и до суетене. Те говорят за наличие на умора, недостатъчна квалификация или липса на умение на работниците.

Методи за регистриране на движение и операции

1._Хронометраж. Дава възможност да се проследи времетраенето на редица операции и времето за единица продукция. Касае се за точното времетраене и последователност на операциите. Чрез хронометража се прави и т.нар. снимка на работния ден , чрез която се регистрират всички паузи, основни и спомагателни операции, моменти на отдих. В резултат на проследяването на протокола, може да бъде проследено активното работно време, времето за единица продукция, времето за основни и спомагателни операции, загубеното време и времето за отдих. Всички тези данни се записват в протокол. Такива снимки помагат за усвояване на движението и операциите по най-добрия модел.

2._Хроноциклография. Записват се основните моменти на трудовите движения. Това помага за оптимизация на работната полза на всички работни движения, както и за разпределението на индикациите и работните устройства.

3._Кимоциклография. Регистрира се движението във времето на отделни части на тялото. Може да се получи крива за движението на различните части. Ползва се движението на очите, за да се види кои са контролните движения.

ОСНОВНИ СВОЙСТВА НА ДВИЖЕНИЕТО

1._Скорост - изследва се чрез времето и разстоянието, темпа и амплитудата на движението. Оптималната скорост на малка мускулна група е 0,3–0,4, а на голяма - 0,7–0,9. Съществува таблица, по която може да се определи оптималната скорост във връзка с други показатели. Важно е да се знае оптималната и максимална скорост за даден индивид. Много често изискванията на работния процес надхвърлят възможностите за оптимална скорост на даден човек. Това е причина за аварии и лошо качество. Съществува връзка между скоростта на движението и качеството на продукцията. При увеличаване на скоростта над границите на възможностите на даден човек качеството се влошава. При много ниска скорост се получава монотония. В определени трудови дейности скоростта може да бъде зададена, а в други дейности - индивидуална, т.е. непринудителна. Това е оптимумът за човека. Когато темпът и скоростта са зададени, е важно те да бъдат контролирани. Чрез тренировки и обучение до голяма степен могат да се уеднаквят възможностите за скорост на движение. За изследване на скоростта могат да бъдат използвани хроноскопи, тепинг-тестове, нанизване на шайби върху специални поставки и т.н.

2._Сила на движенията - регулатор, който зависи от качествата на мускулния апарат и силата на нервните процеси. Силата се определя от функционалното състояние на индивида. Трябва да се познава индивидуалният оптимум, особено при физическа работа. Силата зависи от траекторията и посоката на движение. При повдигане на нещо се изисква по-голяма сила, отколкото при спускането му. Средно силата на ръката е около 35_kg, а на крака - 130_kg. Дясната ръка е по-силна. Най-силни са 25–годишните. Около 50–ата година силата е 70_% от максималната. За промяна на силата имат значение силата на нервната дейност и тренировките. Силата на движенията се измерва с динамометър.

3._Темп на движенията - определя се от брой движения за единица време или пък от интервала между движенията. Колебае се от 1 до 10 движения в секунда. Оптималното е 1–2 движения. Темпът зависи от вида движения и от мускулните групи, които се включват в него. Много бързите и много бавните движения затрудняват работата. Темпът се изгражда върху рефлексията за време и се развива на основата на усъвършенстване на двигателните стереотипи. Темпът бива зададен и наложен.

4._Ритъм - определя се от редуването в един интервал на повтарящи се цикли на движения, повтаряща се сила и продължителност на движенията, при които последователни стимули се възприемат като взаимно свързани. При образуване на ритъма основно значение има кинестетичната сигнализация. Ритмичните движения и повторенията им повишават активността на организма, но намаляват работоспособността на човека. Доказано е, че ритмичните движения създават положителен емоционален фон и при определена степен на автоматизация по-лесно изключват вниманието от съзнателен контрол и го насочват към нещо друго. Препоръчително е сутрин да се слуша ритмична музика.

5._Издръжливост - определя се от устойчивостта в изпълнение на определено движение с различна степен на натоварване. Преценката се прави след задача, свързана с отказ на определена мускулна група. Изследва се чрез ергограф. За всички свойства важи, че са и индивидуална характеристика. Зависят от типа нервна дейност, функционалното състояние на организма и работоспособността на човек.

6._Координация на движенията - съгласуване на форма, пространство, ориентация, ритъм, скорост и сила. На преден план са скоростта и точността. Съществува сложна координация между рецепторните и ефекторни процеси. Координацията се изследва чрез супорт и тремометър.

7._Рационализация на движенията. Има 17 микродвижения, които са за предпочитане при проектиране на движенията. Те са изследвани от Виноградски, Тейлър и Джилбърт.

УСЛОВИЯ:

1.По-ефективни са движенията, които започват с усилие. После се използва инерция.

2.По-ефективни са плавните движения, при които няма рязка промяна на темпа и посоката.

3.По-ефективни са кръговите и елипсоидни движения.

4.Непрекъснатите движения.

5.Движенията със среден диапазон на разтягане.

8.Съгласуваните движения с двете ръце.

7.Ритмичните движения - да се избягват статичните усилия.

8.Да се съгласува дейността на двигателните с другите анализатори.

Ако работата изисква усилия, да се прилагат големите мускулни групи. Най-добре се работи симетрично, с двете ръце при 30° отклонение. При сгъването на едната ръка трябва да се разгъва другата. По-лесни са движенията в хоризонталната плоскост. Най-икономични са движения с наклон 45°. По-ефективни са движенията от ляво на дясно и от тялото към предмета. Статичната работа уморява повече от динамичната, защото при динамичната се сменя натоварването на различни мускулни групи. Възможна е смяна на работната полза на даден човек. При статична работа се намалява подвижността на нервните процеси. Латентното време и умората нарастват. Ако организацията на работните движения е създадена предварително, то работата може да бъде планирана така, че човек да хаби най-малко време. За целта се прави изследване на различни варианти на извършване на една трудова задача. Взема се най-ефективният пример и се демонстрира на останалите. Целта на обучението в тези неща е да се изградят стереотипи и навици, за да се освободи вниманието и да няма напрежение.

Маслоу създава теорията си през 1943_г*. През 1972_г. Алдерфер я модифицира. Определя три равнища на потребности, но не в йерархичен ред, а в един континуум. Първата потребност е тази за съществуване. Тя се покрива с първо и второ равнище на Маслоу. Втората потребност е за отношение с другите хора. Тя се покрива с второ, трето и отчасти четвърто ниво на Маслоу. Третата потребност е от развитие (четвърто и пето ниво на Маслоу). В теорията на Алдерфер не е задължително да се задоволи една потребност, за да се актуализира следващата. Може да има развитие и към потребност от по-низше ниво. Може да настъпи регресивен процес, когато човек не може да удовлетвори потребност от по-високо ниво, и се връща към по-ниско.

Двуфакторна теория за мотивацията (Херцберг) - за разлика от другите тя се основава на емпирични изследвания. Базират се на възгледите на Маслоу, но се допълват с емпиричен материал. Авторът изследва инженери и счетоводители. Въпросите са: "Кои са източниците на удовлетворение и в какви ситуации?" и "Кои са източниците на неудовлетворение и кога възниква то?" Според Херцберг източниците на неудовлетворение са свързани с неща извън самата личност, с външни причини (това са политиката на компанията, ръководството и контролът, заплащането, междуличностните отношения и условията на работа), т.е. това са т.нар. хигиенни фактори. Когато тези потребности са удовлетворени, има удовлетворение от работата като цяло. В другите случаи се получава дискомфорт.

Има още една втора група фактори, наречени мотиватори, които са свързани със самата личност. Такива са: постижението, признанието и уважението, поемането на отговорност, задоволяването на потребността от напредък, израстването. Отсъствието им обаче не означава неудовлетвореност. Хигиенните фактори покриват първо, второ и донякъде трето ниво на Маслоу, а мотиваторите - четвърто, пето и донякъде трето. Изводите на Херцберг излизат от практиката, но пък изследванията му са правени сред квалифицирани работници. Доказано е, че те не са приложими за всички професии. Хората проецират личните си характеристики при удовлетвореност. За неудовлетворението причината е във външните фактори. Това е най-популярната теория в трудовата психология.

Според МакКлиланд основните потребности са за постижение, потребност от афилиация и потребност от власт. Според Мърей афилиацията е завързване на дружба и изпитване на приятелство, да обичаш и да си присъединен към другите. Това е общуване, което носи удовлетворение на двете страни. Процесът не зависи само от търсещия афилиация, но и от неговия партньор. Партньорството е двустранен процес. Когато имаме несиметричност в отношенията, се нанася ущърб върху афилиацията. Необходимо е съзвучие, т.е. и двете страни да се подбуждат към взаимодействие, за да се поддържа чувството за ценност (търсене, приемане на другия, желание, симпатия, приятелска поддръжка). Трябва да е определен мотивът за афилиация. Партньорите да не изпитват неприязън, да си симпатизират. За мотивираност за афилиация може да се съди и по количеството на дружелюбност на речевите изказвания на позата, погледа, жеста, кимването с глава. Потребността от афилиация е положителна ценност. Неудачната афилиация води до отрицателно привличане. В зависимост от съотношението между положително и отрицателно привличане, мотивите от афилиация могат да са: надежда за привързаност или страх от отхвърляне. Много са важни първите стъпки при един контакт. Процесът не се измерва само с положителни или отрицателни величини. Важен е и миналият опит. Всеки има някакви обобщения и очаквания за афилиация и отхвърляне. Тази връзка между очакването и поведението има първостепенно значение при мотивацията за афилиация. При очакване за успех се засилва положителното привличане, а при страх - отрицателното. Очакването оказва влияние на действието. Афилиацията става константна величина, която задава профила на поведението. Има ковариация между очакване и привличане.

ПОТРЕБНОСТ И МОТИВАЦИЯ ЗА ВЛАСТ. Властта е сложно, многомерно явление. Според Ръсел тя е фундаментално обяснително понятие за всички социални науки (аналогично на енергията във физиката). Съществува негативно отношение към това понятие. Властта се свързва с принуда, насилие, необосновано господство. Тя е постигане на набелязаните ефекти. Властта също може да бъде трудовата солидарност, прякото влияние, авторитетът. Акцентира се върху използването на властта. Според Вебер властта е всяка закрепена със социални отношения възможност да настояваш за своето, дори при наличие на съпротива. Според Дал А има власт над В до степен, в която може да застави В да направи това, което, ако зависеше само от В, той не би сторил. Според Левин властта на А над В може да се определи като отношение на максимална сила на въздействие на А над В при максимално съпротивление на В. Според Уайт властта е резултат от някакъв всеобщ фундаментален мотив. Адлер твърди, че стремежът към власт изхожда от първоначалната недостатъчност на власт. Волята за власт, стремежът за превъзходство и съвършенство са компенсация за недостатъчното количество власт в началото (комплекс за непълноценност). Хекхаузен определя шест източника на власт:

а)_възнаграждаващ;

б)_принуждаващ;

в)_нормативен;

г)_референтен;

д)_експертен;

е)_информационен.

МакКлиланд критикува разбирането на властта като влияние. Мотивът за власт е потребност да се чувстваш силен и да проявяваш своето могъщество в действия. Влиянието над другите хора е само начин да усещаш себе си силен. Целта е да преживяваш собствената си сила. Съществуват четири стадия за осъществяване на влиянието:

а)асимилация;

б)автономност;

в)самоутвърждаване;

г)продуктивност.

Това са последователни етапи в процеса на човешкото развитие. Достигането до по-висок стадий не анулира предходните. Те могат да се актуализират в подходяща ситуация.

Примери:

а)за асимилация - отношението между майката и детето;

б)за автономност - независимост на детето от майката ("Аз сам си придавам сила");

в)за самоутвърждаване - няма авторитети ("Аз правя впечатление на другите" - отнася се за подрастващите);

г)за продуктивност - ("На мен ми се иска да изпълня своя дълг" - отнася се за зрялата личност).

През първия и втория стадий се придобиват източниците за власт, а през третия и четвъртия се осъществяват действия, характерни за властта. Третият стадий се противопоставя на четвъртия, т.е. благо за себе си срещу благо за другите.

Процесуални теории за мотивацията - определят се като главни подходи т.нар. мотивационни теории за очакването:

-мотивационни теории за очакването (на Врум, Портър и Лауър);

-теория за справедливостта на Адамс;

-теория за целта на Лок;

-атрибуционна теория на Хайдер и Кели.

Мотивационни теории за очакването - хората се влияят от очакваните резултати от действията си. Съществува връзка между положеното усилие и предвиждането на резултата, а също между това, че наградата ще бъде свързана с изпълнението. Мотивът е функция на тази зависимост и взаимовръзка. Поведението на човек отразява съзнателния избор при съпоставими очаквания между алтернативни поведения. Врум определя три основни променливи:

1._Валенция - чувството за характерни резултати, за привлекателността на определен избор за индивида. Валенцията е положителна, когато човек предпочита постигане на някакъв резултат, и отрицателна - при избягване на резултата. Нулева валенция имаме, когато човек е индиферентен към постигане на някакъв резултат. Има разлика между ценност и валенция. Човек може да желае някакъв резултат, но когато го придобие, изпитва малка удовлетвореност. Валенцията е очакваното удовлетворение от дадена личност. Валенцията може значително да се различава от ценността, която е фактическата удовлетвореност от резултата. Валенцията на дадени резултати може да се получи от самите тях, но може да се извлече от други резултати. Средствата добиват валенция вследствие очакваните резултати, до които довежда.

2._Инструменталност (средство, начин). Валенцията произлиза от инструменталността на резултатите. Съществува разграничение между резултатите от първо и второ равнище. Резултатите от първо равнище са свързани с изпълнението, с количеството. Тези резултати водят до валенция поради очакванията, че ще доведат до други резултати, които ще носят удовлетворение. Това са пък резултати от втори ред. Получават се при добро изпълнение. Хората добиват възнаграждение за това, което са постигнали, а не за положените усилия и старания. Резултат с голяма валенция е този, който е бил приеман като инструментален по пътя на постигането на други резултати. Инструменталността е връзката между резултатите от първи и втори ред. Оценява се в скала от –1 до +1.

3._Очакване - когато човек избира между алтернативни поведения с несигурни резултати. Хората развиват усет доколко дадено действие ще доведе до желания резултат. Това всъщност е очакването (постигане на резултатите от първо ниво). Измерва се между 0 и 1. Комбинацията между валенция и очакване определя мотивационната сила. Мотивацията е сума от продуктите на всички резултати, умножена по очакването, че тези резултати ще бъдат постигнати. Изборът между алтернативни поведения се характеризира с най-висока привлекателност.

M = SF.V

Моделът на Врум не се потвърждава експериментално.

Портър и Лауър разглеждат изпълнението като цяло. Мотивационната сила не води директно до постижение, а се опосредства от индивидуалните умения, от ролите и т.н. Наградите се разглеждат като интервенираща променлива. Удовлетворението е резултат, а не причина за изпълнение на действието. Изпълнението е това, което води до удовлетвореност от работата. Стойността на наградата в теорията на Портър и Лауър е подобна на валенцията в теорията на Врум. Вероятността за награда е еднаква с очакването на Врум. Определените резултати зависят от количеството усилия. Усилието е упоритостта и енергията, които човек изразходва в дадена дейност. То е свързано повече с мотивацията, отколкото с изпълнението. Ролевите перцепции се отнасят до начина, по който човек възприема работата. Те влияят върху посоката и равнището на действие. Наградите са желаните резултати, произлизащи от самите индивиди. Те включват чувство за отговорност и признание. Това са вътрешни награди. Външните идват от обстановката и включват заплати и похвали. Хората имат имплицитно разбиране за наградите. Разделянето на наградите на външни и вътрешни се налага след емпирична проверка на самия модел на Портър и Лауър. Удовлетворението е различно от мотивацията. Говори се за нагласи, за вътрешно състояние на индивида. Удовлетворението се определя от фактически получените награди. Ако справедливата награда е по-голяма от фактически получената, няма удовлетворение. Удовлетворението е налице, ако има съвпадение или ако фактически получената е по-голяма от заслужената. Съществуват няколко ревизии на този модел.

Взаимодействието между усилията и ролевата перцепция води до високо ниво на изпълнение. Връзката между изпълнението и удовлетворението от заплатата е голяма само когато изпълнението е пряко свързано с практическото заплащане. Вътрешните награди допринасят повече за удовлетворение от работата, отколкото външните. Лауър определя два типа очаквания:

а)_усилие - изпълнение;

б)_изпълнение - резултат.

МОТИВАЦИОННА ТЕОРИЯ ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА

(безпристрастността) на Адамс

Въпросът е колко справедливо е отношението към даден човек в сравнение с отношението към друг. Когато има неравенство на това съотношение човек изпитва чувство за несправедливост. Работниците предпочитат справедливо заплащане пред твърде високото. Наличието на справедливост мотивира хората. Степента на несправедливост определя нивото на напрежение, а то от своя страна определя силата на мотивацията.

Типове поведение вследствие на несправедливостта:

1._Промяна на влаганите усилия;

2._Промяна на резултатите без промяна на вложените усилия;

3._Когнитивно изопачаване на усилията и резултатите;

4._Изоставяне на области и търсене на нова ситуация с нов баланс;

5._Въздействие върху другите;

6._Смяна на обекта за сравнение;

ТЕОРИЯ ЗА ЦЕЛТА НА ЛОК

Целите имат важна роля при определяне на поведението. Важността на възприетата ценност усилва емоциите и желанията. Целите ръководят постъпките, направляват поведението и изпълнението и водят до определени последици и обратни връзки. Хора с количествени цели ще се справят по-добре от хора без поставена или неясно поставена цел. Поставянето на цели е мотивираща техника.

АТРИБУЦИОННА ТЕОРИЯ НА ХАЙДЛЕР И КЕЛИ

Атрибуцията е процес, при който хората обясняват причините за поведението си. Поведението се определя от комбинацията от възприетите външни и вътрешни сили. Вътрешните се отнасят до атрибуцията на личността - способности, умения, психични състояния. Външните сили са факторите на средата - организационни правила, типът ръководство и контрол и т.н. Поведението може да се обясни с локуса на контрол. Кели определя три критерия за даване на атрибуция и за това дали е избрана вътрешна или външна атрибуция:

1._Отличителност;

2._Съгласие;

3._Същност.

Класификация на атрибуцията се прави въз основа на оценката за изпълнение на някаква задача и дали причината за това поведение се дължи на стабилни или нестабилни фактори. Стабилните фактори са: способност на личността и трудност на задачата, а нестабилни - късмет и положени усилия. Комбинацията от вътрешна и външна атрибуция и стабилни и нестабилни фактори води до четири вида изпълнение на задачата.

При стабилни фактори и външна атрибуция се получава трудност при изпълнение на задачата.

При стабилни фактори и вътрешна атрибуция имаме способност за решаване на задачата.

При нестабилни фактори и външна атрибуция имаме късмет.

При нестабилни фактори и вътрешна атрибуция се влагат усилия за изпълнение на задачата.

Работниците с вътрешен контрол вярват, че могат да влияят върху равнището на изпълнението си чрез своите способности, а работниците с външен контрол смятат, че тяхното ниво на изпълнение се определя от външни фактори, върху които те не могат да влияят. Хората с вътрешен контрол като цяло са по-удовлетворени от работата си и по-склонни да приемат ръководни постове; техническият им стил е сътрудничество. Те са по-ефективни в работата си от хора с външен контрол.

14 ВЪПРОС

ЦЕЛИ И МОТИВИ В ТРУДА. МОТИВАЦИОННИ СТРУКТУРИ И ПРОБЛЕМИ НА ОЦЕНЯВАНЕТО ИМ

Мясишчев свързва мотивите на човека с неговите отношения. Рубинщейн влага в понятието "мотив" по-широко съдържание. Включва в него и външните обстоятелства, като така мотивацията придобива по-голяма наситеност. Леонтиев акцентира върху смисловата - страна. Мотивите имат смислообразуващи функции. Авторът ги свързва с понятията личностен смисъл и вътрешна удовлетвореност на човека. Курт Левин анализира динамичната страна на мотивацията. Изследва възобновяването на прекъснатата дейност (ефект на Зейгарник) и пресищането. Изводът е, че напрегнатото подбуждане не кара човек да се стреми към промени, за да се намали напрежението и да се стигне до баланс. Според хомеостатичният възглед нормалното състояние на психиката е пасивно състояние на удовлетвореност. По този начин се свързват органичните потребности на индивида и психичните потребности от по-висш порядък. Акцентът е върху значимостта на дейността и подбудата (характерно за руската психология). В западната психология в структурната основа на мотивацията са вродените подбуди от биологичен характер. Те са динамичната основа на мотивите. От друга страна това е и съдържателната основа, която определя насочеността на поведението. Особено важна е т.нар. вътрешна мотивация. Разглежда се като производна на наличието на потребност от развитие и разширяване на компетентността. Вътрешната мотивация се формира и развива в действията. Първите, които говорят за нея са бихевиористите, според които, с изучаване на познавателната активност, се открива нов синдром от вродени потребности (от разнообразие, манипулация, нови стимули). Бихевиористите не излизат обаче от рамките на модела "стимул-реакция". В диференциалната теория акцентът е върху афективно-когнитивната тенденция. Водеща роля има ефекторният мотив. В основата на ефекторното поведение е емоцията интерес-възбуда. В някои случаи тя може да се съчетае с емоцията удовлетворение-радост. Когнитивният подход изхожда от това, че невидимото съдържание на психиката определя особеностите на регулацията на социалното поведение. Смята се, че познавателните компоненти са организирани така, че между тях съществува минимално противоречие и несъгласуваност. Според когнитивната концепция процесите на приемане, преработка и организация на информацията са в основата на мотивацията. Източник на вътрешната мотивация са компетентността, самодетерминизмът и контролът. Леонтиев разглежда ролята на вътрешната мотивация за онтогенетичното развитие на личността. Една дейност, която е вътрешно мотивирана има водеща позиция. Формирането на съзнателно ролево равнище на мотивация се състои в образуването на йерархична система за регулация и централизация на регулацията.

Всеки акт на поведение е не само това, което човек прави, но и това, което анализира преди да извърши действието. Актът е много психологически наситен от вътрешни анализи. В зависимост от системата на отношения актът може да придобие различни психически и мотивационни значения. В зависимост от това се изменя и насочеността и ефективността на действието.

Узнадзе твърди, че в основата на всички подбуди лежи противоречието. То е базата за мотивацията и потребностите. Потребността се превръща в мотив за дейност при наличие на зависимост между удовлетворяването на личните потребности и извършването на дейността. Един мотив може да бъде обусловен от няколко потребности, а също няколко мотива - да осъществяват само една потребност. Мотивите динамично се променят и развиват, но все пак са устойчиви. Фактор за формиране на системата от мотиви е конкретната ситуация. В зависимост от наличните условия на върха на йерархичната структура може да доминира един или друг мотив, но посоката на дейността на един мотив се определя от мотивационното ядро. То се образува от най-значимите мотиви. Вътрешната мотивация се включва в структурата на мотивите за дейност. Тя има ясно изразен дял във формиране на целите.

Обобщение на концепциите за мотивациите за труд. Съществуват четири групи мотиви:

а)свързани с материалната заинтересованост;

б)свързани със съдържанието на работата;

в)свързани с общуването;

г)свързани със смисъла на работата.

Бъдоев твърди, че водещите мотиви са потребността от реализация на индивидуалните способности, организацията на трудовата дейност (включително и санитарно-хигиенните условия), доброто заплащане и други ползи. Постепенното усложняване на мотивацията за труд се свързва с характера на самите задачи. Ако те обаче са много трудни, интересът към тях намалява. По този начин намалява и степента на мотивация. Ако задачите са много елементарни, мотивацията пак е слаба. Най-голяма ефективност се постига при задачи с оптимална степен на трудност. На базата на много изследвания в западната психология се развиват две основни направление в мотивацията за труд:

1._Свързано е с изясняването на въпроса какво по принцип мотивира производственото поведение;

2._Свързано с проблема как се осъществява мотивацията.

Първата концепция се основава на предположението, че индивидът ще работи по-ефективно, ако възнаграждението и наказанието са свързани с ефективността на труда му. Като източник на такъв подход може да се посочи концепцията на Тейлър. МакГрегър прави обобщение на тази система и условно нарича теорията си Х. Смята се, че за един работник не е толкова важен абсолютният размер на възнаграждението, колкото съотношението опит-усилие-възнаграждение. Ако опитът и усилията на индивида са големи, а възнаграждението - малко, той го възприема като несправедливост. Несправедливостта е мотивационен фактор. Индивидът се опитва да измени поведението си и да възвърне справедливостта.

Според второто направление нивото на мотивация зависи от очакването, че усилията, които е вложила съответната личност, ще бъдат възнаградени. Повечето представители на това направление смятат, че мощен стимулиращ фактор е заплащането. Такъв подход има ограничения, защото се използва само външен контрол. Оценява се продуктивността на индивида, а такива оценки могат да се прилагат към работници, извършващи опростени операции. Според Мейо най-силният мотивиращ фактор може да бъде желанието на човека да е постоянно свързан с други хора. Стангерт стига до извода, че важен фактор в трудовата мотивация е стремежът за гарантирана работа. До същите изводи стига и Херцберг. Той смята, че социалните аспекти на труда заемат не първо, а седмо място в неговата деветстепенна скала. Прави факторна теория за мотивацията. Маслоу пък твърди, че ако говорим за висшето равнище на потребностите - самоактуализацията - колкото повече тя се задоволява, толкова по-силна става. Според МакГрегър, Ликхарт, Арджирис работата сама по себе си е източник на удовлетворение. МакГрегър формулира тази основна идея в концепцията си, наречена теория Y. Смята, че физическият или умственият труд е толкова естествен за човека, колкото играта. Индивидите биха проявили по-голяма самостоятелност, ако отъждествяваха целите си с целите на организацията, така че самоконтролът на личността се обуславя от степента на удовлетвореност както на егоистичните, така и на социалните потребности. Акцентът е върху вътрешния контрол на индивида.

Възглед на МакКлиланд - съсредоточава вниманието си върху индивидуалните различия между хората. Водеща мотивационна сила според него е потребността от постижения. Тя се разглежда като относително постоянна характеристика на личността. Авторът я определя като предразположение за удовлетвореност от успеха. Хората с такава потребност активно преследват целта. МакКлиланд смята, че силата - може да се промени дори у възрастен човек.

Всички тези теории се обединяват в това, че разглеждат постъпките като инструмент за постигане на когнитивно съответствие. Изходният пункт е фактът за предпочитание на едни или други обекти и действия.

Маслоу - теорията му е свързана със съдържанието на мотивацията. В тази теория се смята, че потребността е вътрешно състояние за човека. Хората, според него, непрекъснато имат нужда да задоволяват потребностите си. Задоволените потребности влияят върху поведението на човека. Авторът смята, че потребностите се делят на основни и комплексни. Казва, че човек преминава на по-високо ниво на потребност само когато по-низшата потребност е задоволена поне минимално. На най-ниско ниво са физиологичните потребности (храна, сън, секс, а що се касае до мотивацията за труд - това са условията за труд и заплащането). На второ (по-високо) ниво са потребностите от безопасност и сигурност. В трудов контекст това са потребностите от компетентност, стабилност и безопасни условия на труд. На трето място са социалните потребности (приятелство, обич, любов, съвместимост с колегите). Четвърто ниво съдържа потребност от самоуважение (признание, статус в групата, потребност от някакво служебно звание, от повишаване на заплатата за заслуги, от високи изисквания към самата работа). На пето ниво са потребности от самоактуализация и самореализация. Във връзка с труда тук са потребностите за израстване, напредък, постижение, от предизвикателства и издигане в работата.

Регулативна роля на паметта в трудовата дейност

Запаметяването е важен компонент на почти всяка трудова дейност. В различно съчетание са запаметяването, съхраняването и възпроизвеждането. В много трудови дейности съществено място заема узнаването, т.е. отъжедствяването на това, което се възприема, с това, което е възприето по-рано, осъществява се идентификация на отделни обекти, еталони, черти, детайли, показани на индикативните устройства. Успехът на почти всяка професионална дейност зависи много от пълнотата, точността и трайността на запаметяването и възпроизвеждането. В зависимост от съдържанието на дейността участват в различен дял образната, двигателната, словесно-логическата и емоционалната памет. Преимуществото на отделния вид зависи от конкретните изисквания на професионалната дейност. При формиране на трудови навици значение има двигателната памет. Става въпрос за запомняне, съхраняване и възпроизводство на движение с техните характерни особености. Телесната амплитудна и последователна памет има тенденция към професионализация. Много автори, включително Смирнов и Зинченко, отбелязват голямата зависимост на паметта от вида дейност и нейното съдържание. Основните процеси на паметта се определят от вида на задачата и от изискването на трудовата дейност. Най-лесно се запомня това, което е включено в изпълнението на трудовата задача и има значение за професионалната дейност. Продуктивността на паметта зависи от предметното съдържание и структурата на мнемическите и репродуктивни действия, от начина на запаметяване и възпроизвеждане. Най-ефективно е запаметяването в процеса на активна дейност, когато е свързана с активно възприятие и мислене. От всички автори се подчертава огромната роля на активността като важно условие за проективно запаметяване. Мотивацията също има роля. Важно е дали човек си е поставил за цел да запомни нещо, дали целта е свързана с интересите му и с непосредственото протичане на производствения процес. Има различни видове памет. За неволева памет говорим, когато в процеса на решаване на производствена задача се заучава определен материал, без предварително поставена цел. Неволното запаметяване също зависи от характера на дейността, от ролята и мястото му в структурата на цялата дейност. Във връзка със запаметяването и задържането в паметта на по-голямо количество информация изпъква въпросът за обема на непосредствената памет. Под обем се разбира най-големият обхват от материала, който може да бъде възпроизведен точно след еднократно възприемане. Милър и Хелис установяват, че обемът на непроизволната памет не зависи толкова от информацията, съдържаща се в отделните символи, колкото от обхвата и последователно свързаните смислови звена, т.е. доколко материалът образува смислови единици. Ако това е възможно, се запомня голямо количество информация. Милър отбелязва огромните възможности за непроизволна памет. Обемът -, според него, е девет двойни цифри, седем букви, пет думи. С трудност могат да бъдат обхванати 7с2 обема, когато те са разграничени по съдържание и максимум пет обекта за едновременно възприемане. Този обем може да варира в зависимост от съдържанието на материала и от подреждането му. Установява се, че симетричното подреждане на материала разширява обема на паметта - запомнят се повече отделни елементи. Обемът на непосредствената памет се измерва с количеството запомняни символи (единици информация, които те носят). За оценка на непосредствената се предлагат следните показатели:

1._Броят на възприетите след едно показване символи;

2._Количеството информация, получено след едно повторение;

3._Съотношението между брой възприети символи след едно повторение и общият брой символи.

За много производствени процеси е нужна т.нар. краткосрочна памет. Тя се основава на временно функциониращо изменение във възбуждане на нервните клетки. При дългосрочната памет се наблюдават изменения, които носят устойчив характер. Краткосрочната памет дава първата ориентировка на човека с околната среда и му помага да реагира адекватно, докато дългосрочната памет съхранява задълго следите. Дългосрочната памет е нужна при обучението на човека за дадена професионална дейност. За нея е важно да се отдели същественото, за да може то да се запази за дълго.

Една от формите на краткосрочната памет е т.нар. оперативна памет. Тя представлява такова запомняне, което се осъществява по време на някаква дейност, има своя обект, т.е. това, което трябва да се запомни за тази дейност, и е разчетена за кратък период от време (до завършването на някаква задача). Именно оперативната памет е характерна за диспечерите, операторите на различни системи, които получават дадена информация и на тази база трябва да вземат решение, а веднага след това - да освободят паметта си. Забравянето на ненужната информация е процес на съхраняване на паметта. Забелязани са разлики между оперативната и непосредствената памет. Зинченко и Редкина твърдят, че при непосредствената памет материалът се запомня от само себе си, а при оперативната памет той се включва в конкретната дейност и запаметяването е подчинено на изпълняването на дадена задача. При непосредствената памет времето за възприемане не е ограничено, а при оперативната памет то е кратко и се ограничава от условията на протичане на трудовата задача. Тази част от материала, която се съхранява в паметта при решаване на дадена оперативна задача, се нарича оперативна единица. Разграничават се няколко равнища на оперативни единици - низши, средни и висши. Разликата между тях е в обема, подвижността и точността на диференциране на отделните единици в обема. Оперативната памет се поддава на тренировка и в процеса на трениране се извършват редица преобразувания на обектите, които трябва да се запомнят. Въз основа на трансформация се осъществява икономия на запомнянето. В процеса на тренировка информацията се утвърждава в дългосрочната памет и тази информация по-късно служи за подкрепление при решаване на оперативни задачи. Именно за трудовата дейност най-голямо значение има оперативната памет, която е условие за извършване на определени професионални дейности.

РЕГУЛАТИВНА РОЛЯ НА МИСЛОВНИТЕ ПРОЦЕСИ

Професионалната дейност се извършва не само на равнище познаване на конкретните предмети и явления, но и на равнище познаване на техните общи и съществени свойства. С развитието на техниката и технологиите интелектуалните процеси са тези, които участват все повече при решаване на конкретните задачи. Тенденция е все повече да се използват човешкият интелект и творчески възможности. Най-простата форма на мисловни процеси е нагледно-действеното мислене, което се опира на непосредственото възприемане на предмети и явления в практическата дейност. Отнася се за такива случаи, когато трябва да се възприеме дадена практическа задача и на основата на непосредствено наблюдение да се вземе решение. В практиката обаче става въпрос за по-сложни форми на мисленето, каквото е практико-техническото. Редица автори (Рубинщейн, Теплов и др.) говорят за различие в мисловната дейност в зависимост от вида на задачата, която трябва да се реши. Изходно положение е схващането за единство на практическо и теоретично мислене. Практическото мислене се характеризира с непосредствената си връзка с практиката и се проверява в нея. Вътрешната реч, която съпровожда мисловния процес, често се използва като метод за анализ на процеса. Винклер използва метода "мислене на глас", чрез който словесно обективизира мисловния процес. Това оказва положителен ефект при самото решаване на задачата, а оттам дава възможност да се проследи насочеността на мисловния процес от един обект към друг, както и дълбочината на анализите. Този метод по-късно се разработва отново под името метод протокол-анализ. Чрез него се записва всичко, което човек е изрекъл и това дава възможност да се анализира самият процес. Технико-практическото мислене се отличава с точност в разчитането на данните и подвеждането им към определени закономерности и форми. То е свързано с разчитане на схеми, чертежи и модели. Свързано е и с възприемане и изграждане на пространствен образ, мисловни операции и практически действия. Техническото мислене носи творчески характер, когато пред човека са поставени сложни задачи и проблеми за техническо решение. Чрез него може да се достигне до създаване на нови методи за работа или рационализация на стари. В мисловния процес, характерен за всяка практическа дейност участват всички видове мисловни операции - анализ, синтез, сравнение, обобщение. Производствената дейност, и особено управлението на сложни производствени процеси, предполага проследяване на взаимовръзки, търсене на най-същественото за дадени връзки, систематизация на информацията. При много производствени процеси е нужно откъсване от конкретните белези на предметите и преминаване чрез обобщение към откриване на закономерности. Планирането и отчитането на дейността също има изисквания към мисленето. Тези неща се развиват в зависимост от възможностите на самия процес. Особено важно значение има компетентността и изградените умения. Обикновено се застъпват следните проблеми - избор на оптимално решение при различни възможности на дадена операция, определяне последователността на решенията в зависимост от информацията, установяване причината за неуспешното решаване на задачите при някаква авария. Аналитико-синтетичната дейност е от особено значение. Много често в реалните практически условия на работата се налага решаване на задачи в трудни производствени условия, които предполагат наличие на умствено или емоционално напрежение. При такива операции погрешните действия се дължат на прибързано вземане на решение и недооценяване на някои фактори. Знае се, че при психическо напрежение се стеснява обемът на възприемане и се учестяват физиологичните процеси. В експерименталната психология се разработват много диагностични проби за установяване особеностите на техническото мислене. Повече от методиките изследват крайния продукт, без да засягат самия мисловен процес. За тази цел могат да се използват някои от създадените проби за изследване на техническото разбиране, техническото построяване и комбинаторните способности. Във връзка с работата на операторите и тяхното отдалечаване от резултатите на труда, чрез включване между работника и резултата на техниката, се променя и се влияе върху самия мисловен процес - говори се за т.нар. оперативно мислене.

При дистанционно управление операторът си представя процесите и ги следи на индикативни устройства. Той получава определен поток от информация, която преработва чрез мисловните си процеси. Едва на следващия етап се въздейства върху обекта и това е в резултат от взето решение. Въз основа на особеностите на мисленето с понятия е възможно реален проблем да бъде заменен със символи - стига се до кодиране на информацията. Оперативното мислене е такава форма на мислене, при която става въпрос за решаване на мисловни задачи в хода на практико-оперативната дейност за ограничено време. Налице е проблемна ситуация и изискване тя да бъде решена. Преобразуването в мисловен и практически план на формите на оперативно мислене зависи от сложността и количеството на производствените операции, от структурата на тяхното алгоритмизиране. Пушкин определя компонентите на оперативното мислене:

1._Динамично моделиране на управлявания обект (съвкупност от образи, които представят динамичния модел на системата);

2._Логически операции, необходими за решаване на задачата;

3._Мисловни процеси, свързани с решаването на сложни абстрактни задачи, търсене на оптимални варианти, оценки на решението, обобщение.

За експериментално изследване на особеностите на оперативното мислене се използват методите на математически игри, при които е възложено, с най-малко ходове да се реши дадена задача. В последно време се обръща голямо внимание на решаването на задачи и проблеми. Въпросът е тясно свързан с мисловните процеси. Той е много характерен за различни професионални дейности, и особено за ръководните. Изследванията показват, че ако човек не знае етапите на решаването на проблеми, се вземат погрешни решения. Основните етапи при решаване на проблеми са:

а)събиране на информация, нужна за решаване;

б)анализ на тази информация;

в)изготвяне на алтернативни решения;

г)оценка на алтернативите;

д)избор на най-правилното решение.

РЕГУЛАТИВНА РОЛЯ НА ПСИХИЧНИТЕ СЪСТОЯНИЯ НА ТРУДОВАТА ДЕЙНОСТ

Психичните състояния са характеристика на психичната дейност на човека за определен период от време. Те се отличават от психичните процеси и качества на личността. По-стабилни са от тях, но са по-краткотрайни. Психичните състояния намират израз в и чрез психичните процеси. В този смисъл е изказването на Рубинщейн, че динамиката на психичните състояния и закономерностите, на които се подчиняват, са важен компонент на психологията на личността, почти неотделими от динамиката на психичните процеси. Последните от своя страна почти не могат да бъдат отделени от психичните свойства. Според Мясишчев психичното състояние е общ функционален уровен, на фона на който протичат психичните процеси. Този уровен е временен, динамичен. В резултат се сменя основата, на която протичат психичните състояния. Според Ковальов уровенът е временно състояние на кората на големите полукълба на мозъка, отразяващо влиянието на вътрешни дразнители и външни условия. Проявява се в понижението или повишаването активността на човека. От физиологична гледна точка психичните състояния са процес на възбуждане или задържане в рамките на отделни анализаторни системи или на цялата мозъчна кора. Забелязва се връзка между психичните и функционални състояния. Тази връзка е поставена с изследванията на Павлов. В основата на всяко състояние Павлов поставя различна степен на възбуждение на преходните фазови състояния във висшата нервна дейност. Със задълбочаването на изследванията се забелязва, че промяна на активността има и при промяна на жлезите с вътрешна секреция (особено надбъбречната жлеза). Мария Франкенхаузер открива, че при стресово състояние се увеличава количеството на катехоламини в кръвта и урината. (Тук е връзката между физиологичните и психични състояния.) Има връзка и между промяната в психичното състояние и промяна в честота на пулса, в кожно-галваничния рефлекс, дишането, движението на очите, артериалното налягане. С развитието на неврофизиологията се трупат много данни за участието на ретикуларната формация и на някои дялове на мозъчната кора при промяна на психичните състояния. Доста изследвания в тази област са на Лурия. Независимо от данните за връзката между психично, физиологично и органично, не е изяснен точният механизъм на тази връзка. Взаимодействието на тези равнища има индивидуален характер. Например при стреса (психично състояние) у един човек има голяма промяна в сърдечната дейност, а у друг тя е спокойна, но се променя артериалното налягане. При трети се получават спазми на вегетативната нервна система. При едно средно по интензивност състояние се получават най-големи индивидуални разлики. Когато състоянието е силно изявено почти всички параметри се проявяват и картината не е така диференцирана, а е характерна за повечето хора. При средна степен на изява не винаги е налице корелация между измененията на биологично, биохимично и психично равнище.

Твърди се, че на психологическо равнище хората не се самонаблюдават адекватно. Този факт показва огромната сложност на механизмите на протичане на психичните състояния. Те не са, както твърди Павлов, само физиологични състояния. Освен функционалното състояние, трябва да се отчита и спецификата на конкретното психично състояние. Левитов дава определение на психичното състояние. Това е относително постоянна и често цялостна характеристика на психичната дейност, която се определя не само от дразнителите, влияещи в даден момент, но и от дразнители, влияещи преди момента. Те са организиращ, регулиращ фактор на цялостната дейност на човек за определен период от време. Психичните състояния показват своеобразното протичане на психичните процеси в зависимост от условията на дейност, от действието на дразнителите в момента, психичното състояние на човека преди това и психичните характеристики на личността. Това е работно определение.

Правени са опити за класификация на психичните състояния, но те винаги са били критикувани. Прието е да се разглеждат спецификите на конкретното и психично състояние, които съпътстват определени дейности.

ПСИХИЧНО СЪСТОЯНИЕ И ДЕЙНОСТ

По своите резултати и начин на протичане дейността на човека зависи не само от стабилните индивидуални свойства, но и от моментните състояния на човек. С този факт се обяснява положението, че еднакви външни въздействия предизвикват различни реакции у един и същ човек. Въздействието на психичните състояния върху резултатите от дейността зависи от ред фактори. Например най-добри резултати се получават при състояние на оптимална степен на мотивация, което създава оптимална средна степен на активност. При свръхмотивация се получава свръхактивация и резултатите се снижават. Тези факти се свързват с изказаните от Дуфий закономерности между активацията на личността и резултатите от труда. (Гради се върху закона на Йеркс-Додсън.) Кривата има форма на обърнато U. По абсцисата са нивата на активност, а по ординатата - резултатите. Най-добри резултати има при оптимална активност.

Значение за вида на кривата имат:

1._Особеностите, свойствата на човека - ако един човек има дадени интелектуални способности за дадена дейност, активността няма да е много висока, но той ще извършва много по-сложна дейност.

2._Особеностите на самата дейност - ако тя се извършва успешно на не особено високо ниво на активност, колкото по-ниско напрежение изисква, толкова по-голямо влияние търпи от странични фактори.

3._Участие на различни емоционални процеси в извършването на дейността. Шлосберг смята, че при силни отрицателни емоции има много висока активност, която е вредна (страх и гняв). Радостта е оптималната положително действаща емоция. Тя повишава резултатите от труда.

Кои са най-често срещаните в трудовата дейност ПСИХИЧНИ СЪСТОЯНИЯ?

1._Стрес, психическо напрежение, напрегнатост;

2._Фрустрация;

3._Монотония;

4._Различни фазови състояния на работоспособност и умора.

34 ВЪПРОС

МОДЕЛИ НА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СТРЕС:НЕСЪОТВЕТСТВИЕ ЛИЧНОСТ- СРЕДА /ИЗИСКВАНИЯ/УСЛОВИЯ НА РАБОТА/

Между трите понятия има разлика. За стрес говори първи през 1956_г. Селие в книгата си "Stress in life". Разграничава два вида стрес - еострес и дистрес. Еостресът въздейства положително и е съчетан с положителни емоции. Стига се обаче до определено ниво, организмът не издържа и започва спадане на активността - получава се дистрес. Според Селие ежеминутно съществуват дразнители, които нарушават хармонията в действията на организма. Теорията му е биологична и принадлежи към хомеостатичните теории (те твърдят, че съществува хомеостаза между организма и средата и при промени в средата организмът също трябва да се промени). Селие разглежда три фази в протичане на процеса:

1._Аларма - организмът е известен за някаква промяна;

2._Адаптация - нагажда се към нея;

3._Изтощение - при силни и продължително действащи дразнители адаптация не може да се постигне и настъпва изтощение.

Тези три фази се наричат общ адаптационен синдром.

Има и други подобни понятия, които са дело на други автори. Вместо еострес в трудовата психология се говори за напрегнатост (в теориите на германските учени). След напрегнатостта следва дезорганизация. Дистресът се нарича само напрежение и само стрес от други автори.

Има разлика между физичен и психичен стрес. Според Лазарус психичният стрес се различава от физичния, защото при физичния стрес има директно въздействие на дразнителите върху организма и той реагира веднага. При психичния стрес се удължава пътя на въздействие и се намесват функциите на оценка на самия дразнител и оценка на възможностите за справяне с него, т.е. необходими са тези два вида оценки, за да е налице психичен стрес. Първичната оценка е за дразнителя като такъв (сила, заплаха, тежест на дразнителя). Вторичната оценка е дали аз мога да се справя с него. Става дума за т.нар. копинги (начини на справяне). При силен стрес, но и при големи възможности за справяне стресът всъщност е слаб и има слаби резултати. И обратно.

КОПИНГИТЕ се делят на две категории - активни и пасивни. Пасивните са избягване на дразнителя, който става стрес ("Не мисля за това"). Тези копинги не винаги са най-удачни и не винаги довеждат до положителен резултат. Още по-негативно е действието на т.нар. бягство от реалността - алкохол, лекарства, наркотици.

Активните копинги се състоят в това, че човек се занимава с проблемите, сменя дейността, намира някакво хоби. Друг начин, характерен за силните личности е проблемнофокусираният копинг. Човек се фокусира върху проблема, който създава стреса. Води до успех само ако са налице сили и възможности на човека да се справи. Обучението на хората да се справят с различни проблеми е задача, дейност на трудовия психолог.

В трудов контекст съществуват два вида стрес. Първият е силно изразен и се създава, когато работата е напрегната и човек изпитва усилия да се справи с нея. Вторият тип стрес се нарича комплексен и се получава при монотонна дейност. Има елементи както на специфично стресово състояние, така и на умора и преумора.

В трудовата дейност има редица фактори, които допринасят за влошаване на психичното състояние на човека. Те се отнасят до:

1._Същността на работата. Например, ако е свързана с лоша, неизправна техника, или пък ако дейността е монотонна. Самият процес на дейността може да бъде стресогенен фактор.

2._Организацията на трудовата дейност. Например, ако не се спазват режимите на труд и почивка, индивидът се довежда до преумора. Необходимо е правилно нормиране на дейността и планиране на работата. Оценяването също може да доведе до стрес. Това се получава, ако то не е адекватно или ако се върши тайно. Неблагоприятна роля има непрекъснатият контрол, който не позволява свобода на изява.

3._Социалните условия на труд. Например честите конфликтни ситуации с шефа и колегите. Това води до заболявания, депресии, неудовлетвореност.

4._Физическите условия на средата. Например - лоши, неудобни места, малка осветеност, голям шум. Шумът е на първо място измежду причините за заболяване.

Много често стресовите фактори извън професията също са доста силни. Такива са икономически, битови, екологични стресове. Те оказват въздействието си за промяна на психичното състояние на човека. Могат да бъдат разделени на:

а)_личностни стресори - човекът със своите психологични характеристики;

б)_стресори в семейството и професията;

в)_макростресори - отнасят се до всички хора и характеризират социалната и икономическа организация плюс екологичната обстановка.

Доказано е, че хората, които не са на ръководна длъжност, са стресирани в много по-голяма степен. Ръководителите пък заедно със семействата си се влияят от екологичната обстановка (екологични стресове).

В крайна сметка психичното състояние, в което човек се намира на работното си място зависи от много фактори. Въпросът е кой от тях ще допринесе най-вече за психичното влошаване на човек? Въпросът се решава индивидуално.

33 ВЪПРОС

ФРУСТРАЦИЯ И РОЛЯТА - В ДЕЙНОСТТА

Фрустрацията е състояние, което възниква у човек при срещата на съществена преграда по пътя на постигане на значима за него цел. Съществуват спорове около дефиницията - дали преградата е съществена или непреодолима.

Човек трябва да вижда някаква възможност да заобиколи или преодолее нещо. Следователно достатъчно е да съществува преграда. Ако тя е непреодолима, е вероятна депресия и отказ от постижения.

Обособяват се три състояния на фрустрацията:

1._Фрустрираща ситуация;

2._Състояние, предизвикано от тази ситуация;

3._Начини на реагиране (поведенчески прояви, техники за уравновесяване на фрустрацията).

Някои автори не правят разлика между тези три фази. Те са взаимосвързани. Въпросът е на кой от тях да се постави акцент. Не може да се идентифицира ситуацията със състоянието, предизвикано от нея, защото много често при една и съща ситуация хората изпадат в различни състояния. При фрустрацията е много важна нагласата, мотивацията, опитността. Съществуват хора, които често изпадат в състояние на фрустрация, дори при недействителна ситуация. За състоянието на фрустрация са виновни различни видове прегради. Пейли и Лайлът дават следната класификация на преградите:

а)_пасивни външни прегради - няма външни условия;

б)_пасивни вътрешни прегради - някаква личностна неспособност;

в)_активни вътрешни прегради - вътрешен конфликт (това е противоположно на втората тенденция);

г)_активни външни прегради - някакви забрани и табута.

Говори се още за физически, биологически и психически прегради.

По съдържание причини за фрустрация могат да бъдат следните ситуации:

-_отлагане реализирането на нещо, към което силно се стремим;

-_загуба или отсъствие на нещо, необходимо за задоволяване на важна потребност;

-_неуспех при усилия да се постигне дадена цел;

-_различни социални явления;

-_личен недъг;

-_конфликтни ситуации;

-_недоверие към себе си за реализация на дадена цел;

-_забрани от различно естество;

-_ограничение, наказание.

При наличие на сходност в тези ситуации може да се появи състояние на фрустрация, чиято сила и начин на управление е в зависимост от редица фактори (индивидуалните фактори са доста значими). Фактор е силата на мотива, който е фрустриран. Фрустрация се получава, когато забраната е поставена пред първостепенна за човека цел. Ако мотивът и целта не са толкова значими, фрустрираща ситуация може да съществува, но човек не е в състояние на фрустрация.

Тъй като мотивите и целите се изграждат на базата на потребностите, психологът трябва да е наясно с йерархията на потребностите на хората, които консултира (Мърей, Маслоу, Ажхарташвили дават класификация на потребностите).

Възможно е по причина на някакви социални забрани в състояние на фрустрация да попаднат група от хора, т.е. съществуват два вида фрустрации:

_а)_групова фрустрация;

_б)_индивидуална фрустрация.

Смята се, че груповата фрустрация се преживява по-лесно, а индивидуалната в повечето случаи води до депресия или агресивно състояние. И при двата вида фрустрация трябва да се знае видът на депривираната потребност.

Отношение към фрустрацията има и миналият опит. Човек е доста адаптивен, но не до безкрайност. Колкото повече фрустриращи състояния е преживял човек, толкова по-лесно се адаптира. Ако тези опити обаче са прекалено много, се получава силна депресия или се стига до агресивно поведение.

Теория на Лъвсън и Маркс за ограничението на груповите навици - всеки човек има изградени на базата на минал опит и наблюдение навични действия за реагиране на някаква ситуация. При пречка той използва някакви алтернативи.

При много от преградите, които човек среща в живота той изпада в състояние на депресия. Ролята на психолога е да създаде колкото може повече алтернативни възможности за реагиране.

Същност на състоянието на фрустрация

В момента на поставяне на преградата по своите физиологични показания състоянието е подобно на стрес, особено при осъзнаване на причината. Характеризира се с повишена активация на организма, изменение честотата на пулса, повишаване на кожно-галваничното съпротивление, повишаване или намаляване на мисловната активност, възможна е и склонност за създаване на фантазни образи (зависи от способността за реагиране на човек). В зависмост от индивида фрустрацията може да бъде съпроводена с пасивност и откъсване от дейността. Наблюдава се нарушение в сензо-моторната координация. Състоянието влияе твърде негативно върху дейността в момента.

Фрустрацията е един от видовете отрицателно емоционално напрежение. Тя е съпроводена с негативни емоции - страх, гняв, несигурност. При фрустрацията чувствата възникват вторично (при стреса - първично). Отрицателните емоции в случая имат възпиращи функции, т.е. спиране на извършване на дейността. В резултат на фрустрацията човек обикновено намалява своите претенции. Повечето автори смятат, че фрустрацията действа отрицателно, дезорганизиращо.

След изследвания и наблюдения Анохин твърди, че преодоляването на фрустрацията зависи от увереността на личността в собствените сили. Трябва да се създава самочувствие на човека, че той може да преодолее това състояние. Дезорганизиращата роля на фрустрацията зависи преди всичко от силата на угасващата емоция. Колкото по-силна е емоцията на гняв и страх, толкова по-дезорганизирано е поведението в момента. Характерна особеност на състоянието на фрустрация е формирането на отрицателно отношение към фактора. То се формира първично и може би е неосъзнато. Възниква в резултат и във връзка със защитните механизми на индивида. Експериментът е доказан от Сърчвелансе. Изследва група ученици (абитуриенти), на които поставя задача да оценяват учителите си по определени параметри. Учителите от своя страна трябва да кажат кои абитуриенти според тях заслужават да отидат на някаква екскурзия. Тяхното мнение се съобщава на абитуриентите. След това те са принудени отново да оценят учителите си. Групите, които не са допуснати до екскурзия, оценяват значително по-ниско виновните учители. При анализ на резултатите част от тях са били безкрайно изненадани от това, че са дали висока оценка на учителите в началото. Изводът е, че под влияние на фрустрацията се изменя изцяло оценъчната система на човек, и особено класификацията на личностните характеристики на другите.

Човек излиза от състояние на фрустрация в зависимост от индивидуалните си особености и от опита си с фрустратора. Хората със силен тип висша нервна дейност много по-бързо преживяват това състояние. По-неуверените, с по-ниско самочувствие, преживяват състоянието по-дълго. Устойчивостта към фрустрацията е личностна характеристика, която се изразява в реакция спрямо влиянието на фрустриращата ситуация без неадекватни начини на поведение. Устойчивостта е много по-слаба при децата, и въобще при хора до 20–25 години.

Някои начини за промяна на поведението при фрустрация:

1._Агресивност, вражда; грубост и недоброжелателност;

2._Депресия, понижена активност и агресивност, но насочена към самия човек.

Характерно за състоянието на фрустрация е повторението на едни и същи безплодни действия - резултат от своеобразната неподвижност на вниманието. Изследванията по отношение на поведението са направени от Долард, Милър и Доб. Реакцията на фрустрация се характеризира с неадекватност на дразнителя, поведението е насочено към отстраняването на източника на фрустрация и поради това възниква агресия.

Агресивното поведение е навично (смята се, че то се придобива в онтогенезата). То може да има различни форми (например групово насилие, индивидуално насилие, неврастенични пристъпи на жестикулация и обида). Поради социалното положение или ситуацията човек не може да изяви явно своите емоции и агресията може да бъде насочена спрямо невинни лица (членове на семейството, децата преди всичко). Силата на агресивното поведение е толкова по-голяма, колкото по-голяма потребност е фрустрирана. Колкото тя е по-голяма, толкова е по-малка възможността за реагиране. Смята се, че фрустрацията може да бъде потисната, ако се очаква някакво наказание. Лонгитюдните изследвания показват, че при забрана на агресивното поведение, поведението може да се промени в малка степен.

Денбо се опитва да класифицира възможностите за поведение, като предизвиква експериментална фрустрация. Има още няколко типа поведение освен агресивното:

1._Компенсация - поставяне на нови цели, които да заместят постижимите. Когато новата цел не е по-малко значима, в такъв случай не се изгражда чувство за малоценност.

2._Регресия - целта, която се поставя, е значително по-малко личностно значима. Може да се изгради чувство за непълноценност. Това преживяване е в зависимост от личните особености. Екстровертите са по-склонни да надценяват възможностите си и по-трудно преживяват неуспеха. Интровертите реагират по-нормално - в търсене на заместители.

3._Реакция на бягство, т.е. бягство от действителността, в която човек не може да се реализира - наркомании, алкохол, различни религиозни секти.

4._Търсене на извинение за получения неуспех (в областта на фантазията) - най-характерно е за децата. Човек търси причини за фрустрацията извън себе си. Чрез възпитателни средства (с деца) могат да се преодоляват фантасмагориите. Това помага да се излезе по-лесно от фрустрацията. 5._Негативизъм - среща се при деца, растящи при строги родители. Личността избива чрез негативизъм спрямо всички. Негативизмът се разраства в периода преди пубертета. При такива деца се действа с убеждение, с примери на авторитети, с намаляване на забраните. Получава се идентификация. Реагира на забраната така, както реагира на забраната авторитетът, референтната група, желаните възрастни.

В трудовата дейност фрустрацията се среща изключително често:

-_при избор на работно място;

-_при обучение с нова техника;

-_при оценка от страна на колектива, ръководството;

-_при излизане в отпуск.

Фрустриращите ситуации са всекидневни. Човек трябва да бъде трениран, за да не реагира първично.

МОНОТОНИЯ

Това е отегчение, пресищане, свързано с намаляване степента на активация. Активността е на много ниско равнище. Монотонията е често срещана в трудовата дейност, защото е свързана с повтарянето на едни и същи сравнително прости действия и дразнителите са слаби. Трудова дейност се извършва всекидневно. При работа на конвейер се получава пресищане и отегчение. То е характерно и при неправилна организация на труда. Свързано е със загуба на интерес. Тя от своя страна се свързва с пасивността и много автори наричат това състояние монотония. Твърди се, че характерни за нея са сънливост, отегчение, намаляване на вниманието, колебание в производството.

Немочкина и Рождественская казват, че това състояние е резултат от затормозяване на хората, което се получава от определени дразнители. То е близко до умората, но се смята, че в основата на умората лежи надпределното затормозяване. Асеев прави анкета с 2000 души, които трябва да характеризират състоянието си при действието на слаби дразнители. Условията са монотонни, но в резултат се получава комплекс от психични състояния, които действат в различно време - отегчение, пресищане, скука и сънливост. Характерни също така са и липса на интерес, желание за преустановяване на работата, намаляване концентрацията на вниманието. Поведението се характеризира с повишаване на активацията в периода на завършване на работата.

При монотонни условия се появява по-бързо умора, но тази умора веднага се преодолява, ако се извърши смяна на дейността. В такива случаи обаче се получава преумора и изтощение. Заболяванията на хората са много по-чести.

Има специални мерки за преодоляване на монотонията:

1._Поставяне на междинни цели - при понижаване на работоспособността да се дава нова информация. Това обаче изисква много голям контрол на индивидуалната производителност. Самият човек има за цел на определен час да извърши дейността.

2._Използване на музика, която създава положителни емоции (но без злоупотреби). Прилага се в зависимост от това дали го искат или не производителите. Важен е видът музика, темпото на музиката (трябва да отговаря на темпа на дейността). Освен това не трябва да звучи през цялото време, а сутрин, в почивките и в края на работния ден. Възприемането - зависи от личната нагласа. Екстровертите са готови да възприемат всякакви външни дразнители.

3._На жените при отегчение се предлага да мислят за нещо друго.

Понижаването на бдителността, понижаването на степента на активност, отслабването на всички психични процеси, забавянето на реакциите, скоростта на протичането на психичните функции са резултат от монотонията и са причина за аварии и злополуки. Необходими са специална организация на работа, специални сигнални устройства. Последният абзац се отнася за локомотивни машинисти и въобще диспечери.

26 въпрос:

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ НА РАБОТОСПОСОБНОСТТА . УМОРАТА

Според Косилов работоспособността е способността да се изпълнява определена по вид и труд работа за определено време. Работоспособността се определя от съвкупността на физиологични и психични процеси, при наличието на които трудовата дейност се извършва ефективно за определен период от време. От физиологична гледна точка работоспособността зависи от редица особености в протичането на нервните процеси и главно подвижността на висшата нервна дейност, от силата и концентрацията на възбудния и задържащия процес. От психологическа гледна точка тя се изразява в различните равнища на интензивност, устойчивост и продължителност на трудовата дейност, което е свързано с различна бързина, точност и устойчивост в протичането на основните психични процеси (усещане, възприятие, памет, мислене, сетивно-двигателни реакции).

Различават се два вида работоспособност:

_1._Работоспособност като качество на личността - зависи от взаимодействието между основните процеси на висшата нервна дейност и психиката. На тази база можем да различим един човек като по-работоспособен от друг.

_2._Работоспособност като психично състояние - всеки човек я притежава и в зависимост от организацията на труд и личностните си характеристики може да работи ефективно. Показател за втория вид работоспособност е изменението във физиологичните функции, в психичните функции, в резултатите от извършваната в момента дейност, в изменението на субективната преценка за състоянието на човека и промените в биохимичния състав на организма.

В тясна връзка с работоспособността е умората. Тя представлява временно функционално състояние на организма, характеризиращо се с намалена работоспособност. Винаги може да бъде измерено субективното преживяване на човек относно неговата умора в момента, т.е. субективното чувство за умора. Ограничаването само с измерването на това чувство е недостатъчно, защото често то не отговаря на обективната картина за състоянието на човека, получена на другите равнища. Субективното чувство на умора може да бъде резултат от преживяване на монотония или резултат на липсата на интерес и намалена мотивация. Ето защо изследванията за умората и на различните фази на работоспособността трябва да бъдат на различни нива, т.е. да бъдат комплексни. Дълго време същността на умората не беше изяснена. Съществуваха редица едностранчиви хипотези. Тя се характеризираше като състояние на изтощение, свързано с изразходването на хранителни енергетични запаси, с недостиг на кислород или с натрупване на отпадни материали, което води до намаляване на работоспособността и повишаване на умората. Тези хипотези се градяха върху основата, че при всяка дейност става превръщане на енергията - тя намалява. Тези теории са свързани с физическата умора, изясняват умората на мускулите, но малко могат да докажат за умствената умора.

С изследване на умствената умора се занимават Сеченов, Веденски, Ухтонски. Те създават теория за въздействието на промените в ЦНС, чиито резултати са промени в психическото състояние на индивида. Твърди се, че и мускулната умора е резултат от централномозъчни промени. С теорията си за активната почивка Сеченов доказва тази си хипотеза. Ако двете ръце са уморени, то когато едната почива, а другата работи, имаме по-малък ефект на работещата ръка, отколкото когато двете работят заедно (въпреки че са изморени). Това се свързва с импулсите, които работещата ръка дава на другата. Според Веденски нервните проводници са трудноуморими. Те се характеризират с голяма функционална подвижност. Най-малка подвижност и най-голяма умора имат нервните клетки и възли. Според Розенблат умората е временно намаляване на работоспособността, предизвикано от дълга интензивна работа, изразяващо се в намаляване качеството на работа и влошаване координацията на различни функции. Умората при мускулна работа е цялостен процес с централно корово ведущо звено, което всъщност е корова защитна реакция, а по физиологичен механизъм е намаляване на работоспособността на самите корови клетки. Това се обуславя от охранителното задържане в кората, което дава отражение върху състоянието на периферния апарат.

Умствената умора е свързана с фазови изменения на мозъчната кора, които също са защитна реакция на организма спрямо по-голямото натоварване на ЦНС. Тя обаче е резултат не само от промени в ЦНС. Значение имат и вегетативните центрове. В основата на това състояние лежи сложното взаимодействие между кора и подкорие. Роля има и ретикуларната формация. Обективната функционална умора има няколко степени. Различават се няколко фази на умора - начална, лека, изразена и тежка. Относително трайното снижаване на работоспособността се нарича преумора.

Началната умора се характеризира със слабо намаляване на работоспособността. Умора се появява при усилено натоварване. Компенсации, за да се поддържа ефективността на работата, не са нужни. От време на време се забелязва понижаване на интереса към дейността. Сънят е почти непроменен с признаци на по-трудно заспиване или събуждане. Не намалява умствената работоспособност. Възстановяване се получава, като се прекъсне дейността за определено време.

При леката умора субективното чувство за умора се засилва. При обикновено натоварване човек се чувства уморен. Той обаче компенсира чрез волево усилие, за да се получи ефективна работа. Има неустойчивост на настроенията. Сънят се характеризира с трудно заспиване и събуждане. Вниманието по-трудно се състредоточава. При леката умора е необходима нормална почивка - отпуск.

При изразената умора субективното чувство показва умора, и то в по-голяма степен. Дори при леко натоварване се получава изтощение. Непълна компенсация, раздразнителност, сънливост през деня. Умствените функции се влошават вариативно. Необходим е веднага отпуск.

При тежката умора субективното чувство рязко расте. Човек без натоварване се чувства уморен. Компенсация почти не може да се извърши. Има депресия или раздразнителност, безсъние. Рязко влошаване на паметта, мисленето; отслабване на вниманието. За преодоляването на това състояние е необходим организиран отдих и лечение.

23 въпрос:

ПОКАЗАТЕЛИ ЗА РАБОТОСПОСОБНОСТ (УМОРА)

Те са на няколко равнища:

1._Биохимично - получават се промени в адреналина, кортизола и т.н.;

2._Физиологично - промени във вариативността на пулсовата честота, в ЕЕГ, в показателите на ЕКГ, в биологичната активност на мозъчната кора (намаляват кратките за сметка на дългите вълни). Кожно-галваничният рефлекс се променя, съпротивлението също се променя (намалява). Артериалното налягане расте.

3._Психологично - променя се чувството за възприятие, промяна на анализаторите в диференциалните прагове (растат). В праговете на чувствителност (намаляват). Променя се възприятието - стеснява се полето на зрение - намалява обемът на вниманието. Има по-чести смени на критичната честота на виждане. Промяна на вниманието - намалява обемът, намалява концентрацията на възможностите за превключване. Промени в паметта. По-трудно и по-неточно запаметяване. Промени в мисленето - затруднява се логичното мислене, по-трудно се работи с много информация, по-бавен и по-неточен е мисловният процес. Настъпва промяна и в субективната оценка в резултат на трудовата дейност.

ФАЗИ НА РАБОТОСПОСОБНОСТ

Изследванията са многократни. Резултат - работоспособността не се променя линейно, с извършване на дадена работа, а се променя във формата на крива. В началото имаме стръмно изкачване на всички психични и физиологични функции (период на вработване или първа фаза). Тя започва с ниско равнище на активация и за период от 15–30 минути организмът набира скорост до степен да върши добре работата. Продължаването на този период зависи от редица фактори:

1._Външни - условията на трудовата дейност (благоприятстват ли те за набиране на скорост и съсредоточаване на вниманието); организацията на труда (може този период да се дублира от двама души). Такава организация има при сложните трудови дейности. Вторият работник застъпва смяната на първия, за да му бъдат разяснени задачите за деня. Например при диспечери на летищата.

2._Вътрешни - навиците и квалификацията на човека, а също и неговото психично състояние.

Втората фаза е фазата на оптимална работоспособност. Тя е най-дълга - 2–3_h. Тогава човек държи физиологичните си и психични функции на оптимално равнище и работи с максимална напрегнатост. Продължителността зависи от редица външни и вътрешни фактори:

1._Външни - видът на самата работа (ако е механична и не изисква умствено напрежение - 3_h, ако е интелектуална - 1–1,5_h); организацията на самата дейност - могат да се правят почивки, ако има свобода на действие. Така втората фаза е по-дълга. Други външни фактори са социалните взаимоотношения, физическите условия на средата.

2._Вътрешни - типът висша нервна дейност (силните са по-устойчиви - имат личностна устойчивост като качество); квалификацията, мотивацията (но ако има свръхмотивация, няма усещане за умора, а се стига направо до преумора); възрастта - хора след 45-50 години по-бързо се уморяват, децата до 12-13 години също.

Трета фаза е на устойчивата компенсация. Започват да се снижават показателите на физичните и психични процеси, но човек с усилие на волята ги превъзмогва. Започва начална умора.

Четвърта фаза - на неустойчивата компенсация. Производителността намалява, независимо че може да съществува мотивация за успешно изпълнение на дейността.

Пета фаза - на крайното усилие. Влошава се протичането на физичните и психични процеси. Чувствително намалява работоспособността. Най-много грешки и аварии. Резултатите се влошават.

Пръв Крепелин (1950_г.) забелязал, че при продължително извършване на една и съща дейност, тя се влошава след известно време. Пръв той е начертал кривата и е включил в нея фактори, които оказват влияние върху дължината на процесите. Те са:

_1._Упражнение;

_2._Емоционално напрежение;

_3._Крайно волево усилие;

_4._Умората, до която човек достига.

Крепелин съставя тест, чрез който показва наличието на всички тези фази при протичането на една дейност. Тестът е поредица от числа, които трябва да се събират непрекъснато в продължение на 90_min. Установил е и първите пет фази. При умствената дейност тези фази са по-кратки, но съществуват и петте. Изследвания върху изменения на фазите прави и Деревянко. Говори за девет фази.

Динамика на работоспособността

Ото Граф твърди, че периодът на денонощието, през който започва работата, има отражение върху работоспособността. Говори се за дневна динамика на работоспособност. В нейната основа лежи денонощният биологичен цикъл. Всеки човек има този цикъл. Активността на организма през деня е по-висока от активността през нощта (сутрешен и вечерен тип). Редица изследвания доказват, че всички хора имат дневна динамика и тя се представя с една крива с два върха. Първият връх е между 9 и 11_h сутринта. Най-ниското ниво е в 13-14_h. В 15-17_h отново имаме връх, но той не може да достигне равнището на първия. Все пак работата се извършва успешно. Най-ниската фаза е във 2-4_h през нощта. Тези две криви са съвсем различни (фазите на работоспособността и часовете на работоспособността). Има дискусия: съществуват ли хора, които работят по-добре сутрин и хора, които работят по-добре нощем. Действително има разлика в работоспособността на двата типа. Фолка е направил метод за разграничаването им на базата на тяхната субективна преценка. И двата вида хора имат една и съща динамика на работоспособността, но вечерният тип хора са по-адаптивни към променящите се условия. Те обикновено лягат и стават по-късно, т.е. запазват времето за почивка. Разликите между двата типа са в следобедното време. Тогава сутрешният тип е вече изморен.

Освен дневна, има и седмична динамика. Там фактор за делението не са биологични, а социални промени. (В петък се готвиш за уикенда, а в понеделник си още неподготвен за работа.). Има и годишна динамика. В нейната основа стоят температурните промени. Над 23-24°С работоспособността намалява, а също и под 16°С, т.е. най-добрата температура е 17-22°С.

17 въпрос

ПСИХОПРОФЕСИОГРАФИЯ- ЦЕЛИ И ОСНОВНИ ЕТАПИ

ПСИХОПРОФЕСИОГРАФИЯ - това е много специфичен метод, чиято цел е анализ на изискванията на дадена трудова дейност към човека, на условията в които тя протича и на икономическия статус на тази професия в обществото. Съдържа три части (те могат да бъдат няколко вида). Първата част се нарича описателна професиограма. В основната - част се описва престижът на професията, браншът на науката, нужната квалификация, стимулацията за работещите, перспективите на професията, физическите условия, в които се извършва. Във втората част са конкретните психологически изисквания на тази дейност (например интелектуалното развитие, точно възприемане, запаметяване, творчески способности). Третата част обхваща противопоказните качества на дадената дейност. Друг вид професиограма е количествената. При нея във втората част всяко качество се оценява по някаква скала (най-малко четиристепенна). На базата на количествената оценка може да се направи профил на професията.

Всяко изследване в областта на Ψ на труда, насочено към решаването на теоретични или приложни задачи, започва с изучаването на конкретна професионална дейност. За ред масови професии вече са разработени професиограми- описание на социално- икономическите, производствено- техническите , санитарно хигиенните, психологически и други особености на професията. най- важната част на професиограмата е психограмата- характеристика на изискванията на професията към психиката на човека. Разработката на професиограмата и психограмата е първият описателен етап от психологическото изучаване на професионалната дейност.

Принципите на професиографията формулирани от К. Платонов /1970г./ са: комплексност, целенасоченост; принцип на социалната активност, принцип на личностния подход; принцип на надеждността /изисквания към диференциацията, предвиждащ различни специалности, влизащи в дадена професия, и принцих на типизацията, изискващ обединяване на професиите в определени групи; принципи на перспективност и реалност.

В съответствие с първия от тези принципи комплексният анализ на професията предполага:

производствена характеристика на професията и специалностите й;
данни за икономическото значение на професията;
социологическа и социално- психологическа характеристика /вкл. особености на междуличностните отношения на колектива, на социалния престиж на професията;
изброяване на знанията и уменията, необходими за успешна професионална дейност, с отделянето на тези, които определят професионалното майстордство, като се включват и сроковете за подготовка и перспективите за развитие и кариера;
хигиенна характеристика на условията на труд с отделяне на така наречените “професионални вредности”;
преглед на изискванията към човека от гледна точка на фициологията и на медицинските противопоказания за упражняване на дадена професия;
съставяне на психограма.

Професиограмите могат да бъдат частични или комплексни. Първите дават частична представа за работата от гледна точка на една научна дисциплина. Последователността на изследванията при използването на професиографския метод е представена на фигура 10 /от лекциите на доц. Ценова/. В зависимост от назначението си професиограмите се подразделят на универсални, съдържащи сведения и характеристики валидни за всички видове труд и специални, съдържащи специализирани характеристики, необходими за решаването на конкретни трудови задачи.

Съдържанието и обемът на прихограмата зависят от целта, с която се изучава професията. Такава цел може да бъде професионалният подбор и ориентация, професионалното обучение, рационализацията на режима и условията на труд, оптимизацията на труда, повишаване на безопасността на труда, нормиране и оценка на тежестта на труда.

Всяка професия следва да се изучава по предварително разработена план- схема в зависимост от психичните качества, необходими на работника, от психологическите противопоказания и влиянието на професията върху психиката на работещия. Психологическата характеристика на професията обхваща цялостно човека като субект на труда, взаимовръзката между отделните качества и способности на личността, както и възможностите за компенсиране на липсващите качества с други.

Характеристиката на професията може да бъде представена по няколко начина:

ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ МОНОГРАФИИ описват същността на професията в кратка и схематична форма. Те се разработват обикновено по обобщена схема, емпирично, не се опират на експериментални изиследвания и слушжат за обща ориентировка.

Друга форма на представяне на психопрофесиограмата е СХЕМАТИЧНИЯТ ПРОФИЛ както на качествата, необходими за упражняване на професията, така и на протипоказните. Необходимата степен на овладяване или изразеност на дадено качество за всяка професия може да бъде оценено количествено и да се представи в матрица на оценките или графично.

Страници