1. Вниманието като процес на съзидание, управление и избирателностМнозинството от изследователите, проучващи вниманието приемат, че то е процес, при който се извършва концентрация на психически сили върху един основен обект. Той става своеобразен притегателен център на душевната енергия.У внимаващият човек протича сложен процес. От една страна той извършва ограничаване на обектите, а от друга – насочване на психическите сили само към един от тях.Водещото отличие на вниманието е, че то няма собствен продукт т.е. НЕ Е САМОСТОЯТЕЛЕН ПРОЦЕС.Функцията на вниманието не се състои в сътворяването на психични продукти, а да измени създаван образ или пораждаща се идея по посока на по-голяма отчетливост. В този смисъл то изпъква като регулатор, който само увеличава тяхната яснота в съзнанието.
Съдържанието на вниманието – това е съдържанието на онзи психичен процес, който в момента е подложен на ускоряващо въздействие с цел, съответния образ или идея да изпъкнат по-ярко. Всяко изменение на силата на вниманието неизбежно се отразява както върху темпа и дълбочината на функциониране на съответния процес, така и върху яркостта на продукта, представян в съзнанието на човека.
Именно по такъв начин вниманието прониква в други психически процеси, ставайки „съпритежател” на техните продукти.
Съдействайки образа или идеята да заемат господстващо място в съзнанието, вниманието упражнява своите „управляващи възможности”. Тези възможности се проявяват в превключването от един образ на друг.
Именно тези възможности определят вниманието като феномен, който стои по-високо в сравнение другите психически процеси. Тъкмо тази УПРАВЛЯВАЩА РОЛЯ на вниманието създава предпоставки за последователност, за подреденост във включването на други процеси.
Вниманието се проявява в здравата връзка между предмета и съзнанието.
Това е така, защото в центъра на съзнанието изпъкват предмети, които личността има интерес. Пристрастното отношение се изразява в силно привличане на вниманието към този предмет. В трети случай, връзката може да се изгради в резултат на целенасочените усилия на човека.
Особености на вниманието
1.Вниманието има ИЗБИРАТЕЛЕН ХАРАКТЕР
2.Изборът от множество предмети се определя от 2 условия:
• Първо – доколко предметът със своята биологична или лична значимост може да заеме господстващо място в съзнанието на човека и да изтласка други извън неговия обсег ;
• Второ – доколко личността има сили да застави себе си да „държи” в съзнанието си непривлекателен обект – при наличие на други привлекателни.
Тук става въпрос за избирателност, при която от МНОЖЕСТВО ПРЕДМЕТИ, вниманието се насочва към един от тях. Тук се проявяват:
• Избирателното слушане ;
• Избирателното гледане ;
Двата вида избирателно внимание имат абсолютен характер.
Съществуват няколко хипотези за избирателността на вниманието:
Първо – Според една от тях човек притежава филтриращ механизъм, който допуска една информация до съзнанието, а препятства достъпа на друга.
Второ – Според друга ненужната информация попада в съзнанието, но тя много бързо се забравя и индивидът дори не си дава отчет, че тя е била възприемана
Трето – Според трета – индивидът сам избира какво да слуша, какво да гледа и сам насочва избирателните си сили.
Поддържането на вниманието върху избрания предмет става не само чрез вътрешни сили. В мнозинството случаи то се придружава с ВЪНШНИ ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА.
Извод: Общото в двата случая е, че вниманието се поддържа чрез външни сили: при единият то се ускорява чрез активна мимика или пантомимика, а при втория – посредством затихване на външните реакции.
П А М Е Т
Паметта е сложен процес, който е свързан с натрупване, преобразуване и използване на индивидуалния опит – познавателен, емоционален, волеви.
Функцията на този процес е толкова специфична, че тя не може да бъде заменена или компенсирана от друг психически феномен.
Мнозинството изследователи, които изследват паметта примат, че всеки неин акт е насочен към запазване на придобития опит.
Безспорно е, че ЗАПАЗВАНЕТО и АКТУАЛИЗАЦИЯТА на собствения опит на човека е едно от водещите признаци на паметта.
Паметта е призвана да бъде хранилище на опита, който е натрупан в резултат на познавателните усилия. Тя пази в себе си следите от минали въздействия, които са били получени при функционирането на усещанията, възприятието, представата, въображението, мисленето.
След приключването на всеки един от тези процеси, готовия им продукт се предоставя на паметта.
Разглеждания процес има УНИВЕРСАЛЕН ХАРАКТЕР. В понятието „собствен опит” се включват не само придобитите познавателни резултати, но и емоционалните продукти.
Универсалността се изразява и в това, че паметта запазва и двигателно-волевата активност на индивида.
Паметта обаче, не е извикана в психичния живот само да регистрира и актуализира продукти, тя е призвана да участва още в СЪТВОРЯВАНЕТО НА СОБСТВЕНИЯ ОПИТ.
Тази възможност на паметта може да бъде обяснена чрез следните факти:
Актуализацията на запомненото става чрез различни форми:
• Най-ниското равнище на актуализиране е свързано с наследствената памет. Човекът идва на този свят подготвен за актуализиране на информация.
• В по-късния етап на човека се наблюдава субективно регулиране на актуализирането на база на натрупания личен опит. Тогава той осъществява „селективна актуализация”.
Една от най-значимите специфични особености на паметта е МНЕМИЧЕСКОТО ОПОСРЕДЯВАНЕ. В паметта на човек се пазят много образи и различни по съдържание и обем понятия. Всеки път в зависимост от познавателната задача, която предстои да се решава се извлича от паметта определен образ или понятие. Психичния продукт се включва в осъществявания процес т.е. образът или понятието участва като посредник при решаване на задачата.
Следователно при всяко мнемическо опосредяване елементи на паметта стават временно елементи на друг процес, а след приключване на неговото функциониране, те отново се съхраняват в паметта.
Паметта изпъква не само като съзидател на психическите процеси. Тя притежава възможност да ВЛИЯЕ и върху ФОРМИРАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА. Това не става чрез директно сътворяване на нови психични образувания, а посредством реорганизация на създадените от други процеси – образи, мисли, идеи. Тяхното реконструиране се движи от разхвърляност и неподреденост към обединеност.
Включването на паметта към конструирането на процесите принадлежи към психологическата триада: познавателни, емоционални, волеви и във формирането на личността, се основава на различни ПРИЧИНИ.
Една от тях се състои в наличието на връзка ПАМЕТ – УСТАНОВКА НА БЪДЕЩЕТО.
Проблемът за времевата насоченост на паметта се отнася към числото на нейните основни проблеми. Традиционния анализ свързва този процес преди всичко с миналото на човека. И действително – паметта е призвана да съхранява миналия опит на индивида. Съвременните изследователи обаче посочват, че „Основния фактор, който конструира човешката памет е не това което е било, а това което ще бъде”.
Следователно, паметта е свързана с миналия опит, но от него се запомня по-добре онази част, която ще бъде включена в решаването на бъдещите или предстоящите задачи. КУРТ ЛЕВИН посочва, че „малко значимите действия въобще не се регистрират в паметта”.
Паметта е ДИНАМИЧЕН ПРОЦЕС.
Тази динамика има различни аспекти. Една част от запомнения материал отпада – забравя се. Защо ?
Съществуват различни хипотези по този въпрос:
• Едни считат, че е малко значим ;
• Други, че пълно изчезване не се осъществява, а материалът преминава в латентен период до актуализиране ;
1. Динамиката се проявява и в ПРЕУСТРОЙСТВОТО на запомнения материал. Някои негови страни заемат друго място в образ, други променят своите абсолютни стойности, трети се променят в количествено отношение.
2. Показател за динамиката на паметта е РЕМИНИСЦЕНЦИЯТА. Изразява се във факта, че определен материал заучен преднамерено, се възпроизвежда по-точно не веднага след цялостното му усвояване, а след известен период от време
3. Динамиката е свързана и със ЗАДЪРЖАНЕТО НА ПРАВИЛНИЯ ОТГОВОР. Изразява се в това, че затруднение или невъзможност да се възпроизведе правилния отговор. Явлението е познато като „На върха на езика”.
II. Процеси на паметта.
1.Запомняне.
Това е процес на запечатване в паметта на собствения познавателен, емоционален, волеви опит.
Запомнянето може да има краткотраен и дълготраен характер.
Кратковременното запомняне зависи от редица условия, например видът на познавателната задача, времето на познавателния процес, условията в които се осъществява, значимостта и потребността на материала и пр .
При дълготрайното запомняне фигурира процеса оценка на материала предвид бъдещето т.е. в зависимост от целенасочеността.
Запомнянето, разгледано от позиция на ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТТА се проявява като преднамерено и непреднамерено.
При непреднамереното индивидът не си поставя за цел да задържа в паметта си определен материал. Освен това тук той не прилага никакви специални средства. Създава се впечатлението, че то се реализира на база случайността. Всъщност то има свои детерминанти – една от тях е интелектуалната активност.
Непреднамереното запомняне зависи и от преживяванията на човека. При условие, че материалът преминава през призмата на положителни или отрицателни емоции, това става условие за неговото по-трайно запаметяване. Подобна роля играят и интересите.
Преднамереното запомняне има много по-голяма роля. То се реализира при наличие на ЦЕЛ, чрез създаване на специални мнемически условия, посредством внасяне на промени в мотивацията.
Преднамереното запомняне се предхожда от непреднамереното, а преходът към втория вид става с помоща на специални средства: предмети и реч.
Особена значимост при запомнянето има процеса РАЗЧЛЕНЯВАНЕ НА МАТЕРИАЛА НА ОТДЕЛНИ ЧАСТИ. Това диференциране не става произволно, а на база смисловата натовареност на частите
АНАЛИЗИРАНИЯТ ВИД ЗАПОМНЯНЕ зависи от повторното възпроизвеждане на материала. Ефектът от възпроизвеждането може да се увеличи при съблюдаване на определени правила – целесъобразно разпределение на повторенията по време, по части или в цялост и т.н.
Тук трябва да се подчертае и явлението „включване на повече анализатори в процеса на запаметяване”.
2. Съхранение.
Съхранението е сложен процес, който се обуславя от редица условия. Трайно се запазва онзи материал, който е свързан със значими жизнени задачи. Същевременно слабо се запазват данни, които служат само за епизодични нужди.
Съхранението не е пасивен процес. Човек постоянно придобива нов опит с различно съдържание и нееднаква полезност. При неговото запазване неизбежно отпадат части от него, а друга част остава в паметта. Тази част обаче не стои изолирано, а се свързва с наличния материал и образува нови връзки. Обогатява се.
3. Възпроизвеждане.
Същността на този процес се състои във възстановяване в съзнанието на запомнените и съхранени образи. Тяхната актуализация се осъществява по различен начин.
Първият от тези начини е УЗНАВАНЕТО. То протича когато индивидът осъществи пряк контакт с по-рано възприеман обект, но днес трябва да реши задача, дали това е същия обект или друг.
Това е вътрешно действие на съпоставяне на пазеният стар образ с новополучения образ от актуалното възприятие. Тогава старият образ встъпва в ролята на ЕТАЛОН върху който се наслагват признаците на новия.
Човекът е носител на ДВА ВИДА ЕТАЛОНИ – обобщени и единични.
Посредством първите човек узнава дали даден обект принадлежи към определена група, а вторите позволяват узнаване на конкретни, повторно срещани обекти.
Съществуват и други обяснения за УЗНАВАНЕ.
С възникване на външния стимул в човека започва процес на търсене. Той се състои в извършване на цяла съвкупност от сравнения.
В мнозинството от случаите обаче, узнаването се извършва почти автоматично, т.е. човек бързо получава информация за обекта.
Извод: Узнаването е процес на идентификация на съзнанието, при който то е „ангажирано” в една посока – да идентифицира стимула.
Възпроизвеждането на миналия опит обаче може да стане и по друг начин – БЕЗ ОПОРА НА ВЪЗПРИЯТИЕТО.
В случая се извършва актуализация на образи без да въздейства дразнителя, който по-рано е станал причина за тяхното създаване. Всъщност това е активиране на минали следи, което може да се извърши без наличие на специална задача. В ролята на „пусков сигнал” могат да встъпят други актуални възприятия – музика, наблюдение на спортно състезание, театрален афиш и пр.
Възпроизвеждането без опора се осъществява и в резултат на предварително поставена задача. Тогава са необходими специални волеви усилия за да се актуализират стари образи.
В някои случаи целенасоченото усилие за актуализация е натъква на трудност. Тогава възниква процеса ПРИПОМНЯНЕ. Той се реализира в условия на повишено психическо напрежение и дефицит на време.
4. Забравяне.
Невъзможността да се актуализира определен материал, с който индивидът е оперирал по-рано е естествено проявление на паметта.
Причините за отпадането на материала са различни:
• Една от тях е ниската оценка относно неговата необходимост ;
• Друга – епизодичното включване на този материал в дейността ;
• Трета – преживяване на силни отрицателни емоции ;
• Четвърта – неприятно за индивида съдържание за минал или предстоящ акт ;
Забравянето се проявява в 3 разновидности.
а/ Временно
б/ Постоянно
в/ Свързано не с отсъствие на отговор, а с погрешно припомняне.
III. Продуктивност на паметта
„Единственото което може да гарантира подобрение на паметта са упражненията” – Франц Льозер.
• Бързината на запомнянето – определя се от броя на повторенията, чрез които се осигурява запечатване на материала ;
• Точността на възпроизвеждането – разкрива се от количеството правилно актуализирани единици от даден материал ;
• Трайност на съхранението – изразява се във времето през което материалът се задържа в дълговременната памет и може да премине в оперативната ;
• Услужливост на паметта – разкрива се в бързината и пригодността за актуализиране на материал, който в оптимална степен съответства на ситуацията ;
IV. Видове памет
Цялостното съдържание на паметта може да се разгледа в 2 основни групи.
1. Наследствена
2. Прижизнена.
Наследствената памет съхранява широк обем информация, която е съсредоточена в инстинкта. Тя се пази в молекулите на дизоксирибонуклеиновата киселина. Тя се отличава с голяма надеждност и трудна променливост. Тя осъществява своеобразна власт върху човека.
Прижизнената памет се отличава с широта на съдържанието. Тя се подразделя на: двигателна ; образна ; емоционална и словесно-логическа.
Двигателната – Развива се рано и е свързана е с процеса на формиране на навици, привички, умения.
Образната – развива се рано и е свързана с модалностите: зрителна, звукова, тактилна.
Емоционалната – свързана е със запомнянето на преживявания. Особеното тук е, че преживяното по-рано не изпъква като далечен или близък спомен. То се проявява в същата модалност и дори сила при възпроизвеждането. При това протича по неволеви път.
Словесно-логическата има 2 елемента:
• Словесна памет – започва своето развитие, следвайки двигателната и образната памет. Към нея се предявяват претенции за по-голяма точност и едновременно с това запомнения словесен материал по-трудно се съхранява в неизменен вид и по-лесно се забравя.
• Логическа памет – тя е свързана със запомняне на „смислови гнезда” от даден текст. Всяко едно от тях се формира по пътя на обобщението. Изхожда се от конкретни факти и се съставя заключение, в което са включени общите и повтарящите се страни. При възпроизвеждането се върви по обратния път – от общото към конкретното.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЕМОЦИЯТА – СПЕЦИФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ
Емоционалната сфера на човека включва в себе си съв¬купност от явления, водещо място сред които заема емоцията. В основата на всяка емоция стои душевно вълнение. То може да бъде слабо или силно, осъзнато или неосъзнато, но винаги изпъква като субективно преживяване.
1. КА¬ЧЕСТВО. Това означава, че индивидът винаги преживява точно определена емоция или синтез от емоции. Тук е значим фактът, че психичният живот на човека протича в непрекъсната смяна на качеството на пре¬живените емоции.
2. ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ И ИНТЕНЗИВНОСТ. Това означава, че психиката на човека се обхваща от една емоция за определен период от време и тя въздейства с определена сила. Именно тези две харак¬теристики – продължителност и сила на преживяването, стоят в основата за определяне на формите, чрез които се проявява всяка една от емоциите. Тези форми са две – емоционално състояние и емоционална черта. Двете форми се проявяват в следните специфични явления:
а) краткотрайно умерено ситуативно състояние (чувс¬твен тон);
б) силно краткотрайно състояние (афект);
в) дълготрайно емоционално състояние (стрес, настро¬ение);
г) устойчиво емоционално състояние (чувство);
д) често и силно преживявана емоция-черта (емоци¬онален навик).
3. ПРЕДМЕТНОСТТА. Преживяването винаги е адресирано към конк¬ретен обект – материален или духовен, който се отразява в психиката под формата на образ, усещане, идея. Този факт – предмет на емоцията, който изразява свър¬заността на емоцията с когнитивните процеси, намира отра¬жение още в два аспекта.
Първо, напълно е възможно едно и също отразявано съдържание да предизвика различни по качество преживявания.
Второ, съществуват твърде много случаи на псевдопредметност, т.е. на невярно опредметяване на емоцията.
4.УНИВЕРСАЛНОСТТА. Нито една емоция не се проявява абсолютно автономно. Тя не е изолирана от другите явления, а тъкмо обратното – прониква в тях. Универ¬салността означава, че емоционална окраска получават всички форми на психичен живот, които протичат едно¬временно с актуално преживяваната емоция.
• Ппоявява се на субективно ниво ;
• Ппоявява се на обективно ниво – външни фактори ;
5. СТЕПЕНТА НА ОСЪЗНАТОСТ. – емо¬цията да бъде регистрирана от съзнанието. Емоцията е осъзната при 3 условия:
• човек да даде обяснение какво преживява;
• да установени причините ;
• да даде оценка на действията, мислите на фантазиите построения, които тя провокира.
Става ясно, че пълното осъзнаване на емоцията е свър¬зано с реализиране на три условия. Прогресивното нама¬ляване на тези условия обуславя и понижаване степента на нейната осъзнатост, която бива:
а) пълна, б) частична и в) неосъзната.
Тук съществува една закономерност – колкото по-висока е степента на осъзнаване на емоцията, толкова повече се увеличават възможностите за контрол върху ней¬ното външно проявление, вътрешно развитие и влияние вър¬ху други психични явления.
Осъзнаването на емоцията съдейства:
• за нейното по-ярко външно изразяване или за маскиране;
• за ограни¬чаване на нейното вътрешно развитие;
• за прогнозиране на следствията от развитието.
Попадането на емоциите в центъра на съзнанието обаче невинаги се реализира.
Според представителите на психоаналитичната теория, причина за това е слабо развития Аз и Свръх Аз.
Други изследователи, приемат, че причина за неосъзнаването на емоциите са нака¬занията.
В някои случаи в качеството на бариера за осъзнаване на емоциите може да встъпи и самият човек.
6. СЪСТОЯНИЕТО И ОТНОШЕНИЕТО на човека към отразявания предмет.
Според Вунд съществуват шест главни компоненти на чувствения процес, които всъщност са шест емоционални състояния, които имат противоположен характер:
• удоволствие-неудоволствие
• възбуждане-успокоение
• напрежение-разрешение.
7. ПОЛЯРНОСТ
Според Вунд всяко едно от състоянията притежава или положителен, или отрицателен знак – радост-тъга, тревога-спокойствие, оптимизъм-песимизъм, удовлетвореност-недовлетвореност.
Съществуват обаче случаи, когато два полюса на емо¬ционални преживявания се обединяват. Тази особеност на емоциите се определя като амбивалентност – например ревността.
8. ВЪЗМОЖНОСТ ЗА СИНТЕЗ.
Примери на подобно сливане са: гордостта=гняв+радост; скромност=страх+приемане; състрадание=печал+любов и др.
Отделни емоционални елементи се обединяват и образуват едно ново цяло. окраска“ на получения синтез.
Следва още да се посочи, че в подобни синтези се наблюдава действие на принципа на градация. Това означава, че един от съставните елементи има водещо значение, а дру¬гите играят второстепенна роля. Ярък пример в това отно¬шение е скръбта, която обединява в себе си такива емоции, като любов, вина, страх. Доминираща значимост тук има любовта, а второстепенна – вината и страхът.
• Разглеждайки въпроса за синтеза на емоциите, целесъо¬бразно е да се акцентира и върху връзката на емоциите с представни образи – Например към образа за икона на Бог или на света Богородица.
9. ТЕНДЕНЦИЯ КЪМ СТАБИЛИЗАЦИЯ.
Преживяваната емоция може да бъде мигновено избухване и след това да заглъхне, да престане да съществува в своята качествена адресираност към определен предмет. Възможно е и обаче тази емоция да се укрепи в съзнанието на човека.
10. СХОД¬СТВА В ПРЕЖИВЯВАНИЯТА – някои от условията за възникване са:
• а) културните различия не са абсолютни;
• б) в изпълнението на социалните роли има идентични моменти;
• в) установява се взаимно разбиране между членовете на всяка група;
• г) съществуват сходства в правата и задълженията на изпъл¬няваните социални роли.
В конкретен план сходните модели на поведение и идентичните норми на групов живот обуславят следните типични емоционални преживявания:
• Всички хора заклеймяват предателите и всички хора прежи¬вяват презрение към тях;
• цени се героичната постъпка и се преживява възхищение;
• проявява се коректно отношение към пленени, паднали, победени – преживява се от другите като великодушие;
• извършена кражба от инвалид, направен донос за приятеля, осъществено издевателство над дете преживява се от всички като презрение;
• майката се жертва за своите деца – преживява се като възхищение;
• садистът разказва хладнокръвно за своите удоволствия и за страда¬нията на своята жертва – другите хора преживяват гняв и безсилна ярост.
11. ИНВЕРСИЯ НА ЕМОЦИИТЕ – изменения във вътрешното Аз на човека.
Известно е, че нито една преживявана емоция не може да промени външната действителност. Тя обаче може да обуслови изменения във вътрешното Аз на човека и по-точно в неговата Аз-концепция. Продуктивността на емоцията не се ограничава само до временно разместване на пластове на Аз-концепцията, но и до трансформиране на изходното емоционално преживяване в друг емоционален продукт.
ЕМОЦИИТЕ КАТО СИСТЕМА
Емо¬ционалната система е сложно образувание, което има раз¬лични нива. Основното началното равнище се образува от първични емоции, определели като фундаментални.
Няма единно мнение относно броя на фундаменталните емоции.
А. Е. Олшанникова приема, че те са четири: радост, страх, гняв, печал.
К. Изард споделя схващането, че те са десет: интерес, вълнение, радост, удивление, мъка, гняв, от¬вращение, презрение, страх, срам, вина.
Тези емоции имат природни предпоставки, но културната среда дава тласък за тяхното по-често или по-рядко проявление, за тяхната сла¬бост или сила. Нещо повече -,социалното обкръжение може да стане причина за непроявяване на някои емоции, които биологично са заложени у човека.
Особености на системата:
1. Всяка една от фундаменталните емоции съществено се отличава в качествено отношение и може да съществува самостоятелно за кратко време.
2. Разглеждайки емоциите като система, следва да се отбе¬лежи, че тя функционира нормално, при условие че са фор¬мирани всички нейни първични компоненти.
3. Същевременно тези емоции имат йерархическа органи¬зация на преживяване. Това означава, че една и съща емоция може да се преживява на различни нива. Например радос¬тното преживяване е възможно да протече на три равнища:
а) радост-успокоение;
б) радост-щастие;
в) радост-екстаз.
Аналогичен брой равнища могат да се проявят и при преживяване на печал:
а) тъга;
б) мъка;
в) скръб.
Тези йерархични нива на преживяванията зависят от емоционалната натовареност на дразнителя.
4. Фундаменталните емоции не могат да съществуват са¬мостоятелно. Те се обединяват в по-сложни образувания, определяни като комплекси. Именно комплексите представ¬ляват второто равнище на емоционалната система. Всеки един от тях е синтез от няколко фундаментални емоции. Подобен синтез изпъква като устойчиво образувание, което може да прерасне в емоционална черта.
Например в качес¬твото на черта встъпва тревожността. В нея се включват такива емоции като страх, мъка, гняв, срам, вина. Всяка една от тях има различно „относително тегло“ за всеки човек.
5. Емо¬ционалната система много по-трудно се контролира в срав¬нение с интелектуалната и двигателната система. Тази трудност има свои природни основания, свързани с нервната и хормоналната организация на индивида. Промяна в регу¬лацията на емоциите се извършва, когато човек увеличи поз¬нанието за своя стил на преживяване.
ФУНКЦИИ НА ЕМОЦИИТЕ
Емоциите присъстват в психичния живот на човека, защото изпълняват определени функции. Това поражда необ¬ходимостта от разкриване на влиянието, което те оказват върху поведението и протичането на други психични яв¬ления.
1. ОЦЕНЪЧНА ФУНКЦИЯ
Емоциите имат способността да поставят оценка. Тук обаче се пораждат два въпроса.
Какво човек оценява?
В какво се изразява механизмът за поставяне на оценка?
1. Първичните и вторични образи фундамент за възникване на емоциите.
В резултат на дейността на познавателните процеси се формират в съзнанието на човека първични и вторични обра¬зи, идеи, прогнози, хипотези. Тези процеси дават достатъчна и обективна информация на човека за външните дразнители.
2. Необходимостта от нов вид информация – свързана с човека.
За вземането на-решения и за реализиране на определено адаптивно действие обаче е необходима още един вид информация. Тя не е свързана с обективните свойства на предметите от средата, а изхожда от вътрешното Аз на човека, т.е. от неговите интереси, потребности, жизнени планове, установки, прогнози, влечения, стремежи.
3. Оценката на двата вида информация – Осъзнаване на емоцията.
Именно оценката на външните факти от позицията на потребностите, желанието, стремежите и т.н. всъщност означава поставяне на оценка на базата на преживявания, които са съсредото¬чени в тези потребности, желания, стремежи.
• Критерий за оценка. Възникване на отношение.
Човек прежи¬вява различни емоции в зависимост от това доколко определен външен факт, встъпвайки като пред¬мет на негова потребност е пригоден, добър, полезен, изгубен, вреден. Това определя пристрастното, емоционално-оценъчното отношение към този предмет.
• Продукт на оценката – преживяване
Следователно емоционалната оценка става факт на съзнанието под фор¬мата на преживяване, което се получава при съпоставяне на образите и заключенията за външния свят със субективната значимост на отразените предмети и събития.
• Съдържание на преживяването-оценка.
Преживяването-оценка варира от неудоволствие до щастие. То съоб¬щава на съзнанието (често пъти преди мисленето) значи¬мостта на външния факт – доколко той е пригоден или непри¬годен за личността и в съответствие с това подготвя орга¬низма за определен тип реакция: бягство, временен паралич, отстъпление, агресия.
• Оценъчна функция на емоцията.
Оценъчната функция на емоцията не се отнася само до обектите от обкръжаващата реалност, а и до до пос¬тавяне на оценка на собствените си преживявания.
Това може да стане както съзнателно, така и несъзнателно. В случаите, когато човек изпитва дълго нестихваща омраза, гняв, вина и др., той е в състояние многократно да преживява своите травмиращи и дезорганизиращи преживявания. Преживявайки своята вече прежи¬вяна (и в момента демобилизираща го) емоция, вероятно човекът й придава по-малка значимост и постепенно се отдалечава от нея, намалявайки нейната сила и честота.
Същевременно е факт, че подобно разместване не може да се извърши по интелектуален път. В редица случаи инди¬видът отлично разбира, че гневът му не е оправдан, че вината е неоснователна, но той продължава да изпитва тяхната силна власт.
2. РЕГУЛАТИВНА ФУНКЦИЯ
Регулативната функция се проявява в интрнзивността на емоцията. Тя се проявява в 2 направления:
• по отношение на поведението и
• във връзка с протичането на психическите процеси.
1. Регулиране на ПОВЕДЕНИЕ
1.1. Първа проява на емоциите – Регулира емоции и мимика (панто-мимика).
Тези аспекти на проявление на очите и усмивката отразяват различни емоционални преживявания, адресирани към други хора или към себе си
Чарлз Дарвин открива, че всяка една от емоциите поражда специфично ми-мическо движение. Този израз на емоциите е вроден и има приспособително значени.
• Формират се на база ВРОДЕНИ СХЕМИ – общи.
• Създават се и се развиват в жизнение цикъл, чрез НАУЧЕНИТЕ НАЧИНИ – индивидуално неповторими и социално обусловени.
Общите схеми:
• Социални фактори ;
• Историко-културни фактори ;
1.2. Регулира – устна /писмена/ реч.
Влияние – Информационен аспект на емоцията – обогатява речта ;
1.3. Регулира – установяване на отношения към други хора, към мате¬риални и духовни предмети.
Изразява се в:
• Практическа ценност – прогнозиране поведението.
• Практическа ценност – моделиране на поведението.
2.Регулиране на ПОЗНАВАТЕЛНИ ПРОЦЕСИ
2.1. Емоция – възприятие – двустранно влияние.
• Точността на възприятието влияее върху емоцията като цяло ;
• Миналите възприятия – основа за проявление на емоцията.
• Силата, насочеността на емоцията определя характера възприятния образ като ценност.
2.2. Емоция – памет– двустранно влияние.
Емоцията влияе ДЕФЕРЕНЦИРАНО И СЕЛЕКТИВНО върху процеса памет.
• Влияние на отрицателните емоции и положителните емоции като съдържание
• Влияние на силата на емоцията. Фрустрацията.
• Влияние на неутралните събития.
• Влияние на ИНТЕНЗИТЕТА на емоцията върху паметта.
• Влияние на ЗАЩИТНИТЕ МЕХАНИЗМИ – изтласкване.
2.3. Емоция – въображение – двустранно влияние. Проявления:
• Емоцията се проявява точно при създаване на новия образ – синтез от стари представи и актуална ситуация.
• Активизираща функция – от точност до изменчивост /идеализация или приспособяване. Широк диапазон от фантазни образи. ;
• Блокираща, изменяща, деформираща новия образ – илюзии .
• Проявява се в т. нар. „Закон за общия емоционален знак”, в съответствие с който се обединяват ста¬ри образи в нов.
• Особено ярко се проявява в състояние на Фрустрация.
2.4. Емоция – мислене – двустранно влияние. Проявления:
• Евристична функция – при вземане на решението ;
• Двуполюсно действие.
• Влияние на интензивността на емоциите върху мисленето – концентрация.
•
3. СИГНАЛНА ФУНКЦИЯ
1.Проявява се в процеса на:
• оценка за ценността на обекта в хода познавателните процеси ;
• сигнализира за условията, в които се намира значимият за момента предмет;
• става сигнал за бързо формиране на установка за начин на реагиране относно значимия обект;
• Видът на сигнала управлява поведението и псих. процеси, чрез сила, интензивност, продължителност.
Човек много често изпитва не една, а няколко емоции едновременно. Това дава основание да се приеме, че сигнал¬ните функции не протичат последователно, а комплексно, като една от тях доминира в даден момент.
4. ПОДБУЖДАЩА ФУНКЦИЯ
1. Проявления:
• Емоциите иманентно съдържат в себе си свойството да тласкат човека към активност – енергетизират и настройват личността да усили, отслаби или блокира своята поведенческа активност
• Тази активност има точен адресат: външните реакции. Съзна¬телните действия и неосъзнатите поведенчески реакции мо¬гат да бъдат подбудени от преживяваните емоции.
• Емоциите не просто съпровождат поведението, а в редица случаи го обуславят.
• Емоцията насоч¬ва поведението към обладаване на точно определен предмет или към отклоняване на срещата с него.
• Преживяваната емоция не само насочва поведението, но и осъществява корекции в неговата динамика.
• Подбуждащата функция на емоциите изпъква не само във връзка с поведението. Тя релефно се проявява и в сферата на междуличностните отношения. Решаващо значение за ха¬рактера на взаимовръзките в малката група имат два вида емоции (чувства) – обединяващи (конюнктивни) и разделящи (дизюнктивни). ПРИМЕР – любовта /собственическа и безкористната./
• Подбуждащата функция на емоциите изпъква и при т. нар. КОНТРАСТНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ. Тя подбужда към формиране на нереално, неадекватно отношение – Например, ако антипатичният член на групата проявява учтивост, това се тълкува като подлизурство; ако изявява готовност за отс¬тъпки – интерпретира се като предателство;
ФУНКЦИИТЕ НА ЕМОЦИИТЕ КАТО СИСТЕМА (ОБОБЩЕНИЕ)
1. Функциите на емоциите нямат постоянна йерархичност. Те променят непрекъснато доминантността си.
2. Функциите винаги формират субективно отношение към въздействащия фактор и към себе си
3. Въздействат върху поведението биполярно.
4. Органично са свързани с когнитивните процеси в сложно проти¬воречиво единство.
ЗНАНИЕТО – ЦЕНТРАЛЕН ПРОБЛЕМ НА КОГНИТИВНАТА ПСИХОЛОГИЯ
Началото на когнитивната психология е заложено в знаменитата сентенция на Рене Декарт: „Cogito ergo sum“ (мисля, значи съществувам). Това твърдение е израз на съмнение и на преодоляно съмнение в своето съществуване, в съществуването на света. Подобен принцип изпъква и като начало за натрупване на знания. Рене Декарт защитава схващането, че една част от тези знания са вродени (под формата на идея – за бог, за духовна субстанция и т.н.), а други се придобиват в жизнения път на човека. Главната функция на знанието е да осигури приспособяване на човека към природата, да съдейства за усъвършенстване на неговата собствена природа.
Философът Декарт е доловил още преди три века важните функции на знанието, развивани от съвременната когнитивна психология. Успоредно с отделянето на психологията от философията се развива идеята, че знанията са представени в мозъка по определен начин, наречен вътрешна репрезентация. Съществуват различни видове вътрешни репрезентации – на сензорни събития, на перцептивни обекти, пазещи се в паметта, на преобразувани копия на тези обекти (187)
Днес въпросът за това, как знанията са представени в психиката на човека, изпъква като един от най-значимите проблеми, разработвани от когнитивната психология. В какво обаче се състои същността на знанието? Каква е психичната форма на неговото съществуване в душевния апарат на човека?
Отговаряйки на тези въпроси следва най – напред да се посочи, че знанието е резултат на човешката активност. Тази активност се осъществява чрез използване на психологически средства. Някои автори (представители на дейностния подход) определят тези средства като психичти образи, мисли, идеи. Други изследователи (?представители на информационния подход) обозначават тези средства като схеми, когнитивни карти, планове. Всичко това са психични образования, позволяващи на човека да прогнозира свойствата на предмет, (които ще се проявят) или да се предвидят реакции на обект, (които ще се осъществят при взаимодействието на личността с него). Именно предвиждането на промените в обекти и събития означа формиране на нови знания за тях, а това сътворяване на знания става в резултата на проявената прогностична активност.
Друга характеристика на знанието е, че неговата широта и точност зависят от натрупания опит на човека – познавателен, емоционален, волеви. Доказателство за това, е експериментът на У.Чеиз и X. Саймон(150; 100). Те формират три групи от изследвани лица, които се увеличават по шахматна игра: а) гросмайстори; б) играчи от клас А (по-слаби от гросмайсторите); в) начинаещи. При този експеримент се използват две шахматни дъски, поставени една до друга. Всеки изследван разглежда (предварително приготвена) шахматна позиция в продължение на 5 секунди. След това получава задача да възпроизведе по памет позицията на другата дъска. Чеиз и Саймон констатират, че изследваните от първата група (гросмайсторите) запомнят много по-точно местата на разположените фигури. Това показва, че знанията на човека зависят от натрупания опит в определена предметна област. В случая по-точните знания у гросмайсторите са резултат на по-големия опит да възприемат отделните шахматни фигури и да ги обединяват в определени значими структури, т.е. възприема се и се запомня не толкова поединично, а определена логически свързана конфигурация.
Процесът на формиране на знания може да протича спонтанно, т.е. без предварителна организация, без напрежение и целенасоченост. В мнозинството случаи обаче формир*ането на знания изисква сериозни волеви усилия. Личността трябва да игнорира сигналите, които могат да я отклонят от овладяването на определена информация, да задържа продължително време вниманието върху определен обект, да извършва едновременно две и повече действия и т.н. Всичко това изисква проява на воля -човек да застави себе си да събира сведения въпреки своята умора, нежелание, болестно състояние.
Знания за света и за себе си е възможно да се получат в резултат на функциониране на психическите процеси.“Когнитивната психология обхваща – отбелязва Роберт Солсо – целия диапазон от психически процеси – от усещане до възприятия, разпознаване на образи, внимание, обучение, памет, формиране на понятия, мислене, въображение, запомняне, език, емоции и процесите на развитие“ (150; 2. В резултата на работата на тези процеси се извършва трансформиране на енергията, на спецификата на външния дразнител в психичен факт. Тъкмо тогава човек получава знание за цвета или миризмата на дразнителя, за неговите връзки с други предмети, за цвета или миризмата на дразнителя, за ценността, опасността, безопасността му за човека. Тук обаче възниква въпросът: Как се извършва прехода на външния дразнител във вътрешния свят на индивида? Отговорът на този въпрос е труден, нееднозначен, но интересен и значим за когнитивната психология.
2. МЕХАНИЗМИ ЗА РЕАЛИЗИРАНЕ НА ВРЪЗКАТА: ДРАЗНИТЕЛ – ПСИХИЧЕН ФАКТ-ЗНАНИЕ
2.1. Информационна теория и познавателен процес
Превръщането на външния дразнител в знание за него е сложен процес. В конкретен план това например означава да се разкрие как шумът на приближаващата кола, звукът, издаван от змията, миризмата на парфюма, речевият звук, кървящата рана на ръката, се превръщат в знание за част от света и за себе си. Обяснение за подобна трансформация ще се представи върху отражението.
Информационният подход е един от доминиращите похвати за обяснение на когнитивните феномени. В съответствие с този подход се анализира преди всичко съдбата на постъпващата сензорна информация, т.е. движението на сведенията „излъчвани“ от външния дразнител.
Тези сведения (знания) могат да съществуват в психичния свят на човека под формата на образи. Един вид от тях са образи на актуално въздействащи предмети върху нашите сетива. Друг вид от образите са изградени от предмети, които в миналото са въздействали върху сетивата. Днес (в съответствие с поставена задача) подобни образи могат да се актуализират. Да вземем за пример следната задача: Каква нова форма можете да придадете на вазата за цветя, която е във вашия дом? За да се реши тази задача, трябва да се актуализира образа на вазата и след това мислено да се промени нещо в този образ. Тук е значимо обстоятелството, че и двата вида образи съдържат ОПРЕДЕЛЕНА ИНФОРМАЦИЯ и тя може да се използва от човека.
Зрителната, слуховата, обонятелна и друга информация се кодира „във вид на вътрешна картина и се реактивира чрез възпроизвеждане на тази картина“ (150;279;) Същевременно подобна информация може да се съхранява и по друг начин- във формата на абстрактни репрезентации за определен образ. Това са вербални изказвания за предмета, за негови страни, свойства, отношения. Например може да се конструира следното изказване: „Вазата в моя дом е направена от китайски порцелан“. В този случай реактивацията на изказването се осъществява чрез асоцииране на абстрактния код с пазения в паметта субективен образ. Подобен вид изказване се определя с термина пропозиция.
В нашия случай пропозицията изпъква като информационна единица, която е свързана с точно определен образ. Пропозицията обаче може да съществува и като самостоятелно, несвързано с образ изказване. Тогава знанието изпъква като утвърждаване или отричане на факт от външната действителност. Приема за такъв запис на информация е следната пропозиция:’Тлупостта и вселената са безкрайни“.
Въпросът за видовете образи и пропозицията като наситена информация няма водеща значимост за когнитивните психолози, изследващи душевните явления в рамките на информационния подход. Фундаментални за тях са проблемите относно това, как хората получават информацията на света, как тя се съхранява в паметта, как се реконструира в знания и как тези знания влияят върху поведението на човека (28; 187). Тези проблеми се решават много често чрез използване на модели, посредством които се разкрива как човек се справя с информацията.
Когнитивния модел е работна схема, чрез която се илюстрира начина на пропускането на информацията от един блок (етап) към друг блок. Построяването на модел за преработване на информация може да се осъществи както в общ план така и в конкретния аспект, т.е. за всеки психически процес: усещане, възприятие, представа, въображение и т.н.
Основание за построяване, на когнитивните модели за преработка на информацията изпъква обстоятелството, че човека притежава сравнително малки пропускателни възможности (28;48-49). Ограничеността на информационната пропускателна възможност на личността се проявява във функционирането на следните психични явления.
За всеки индивид е присъщ феномена селективност на вниманието, т.е. неспособност едновременно да се възприема различна информация, предоставена на всеки един от слуховите канали или на отделните зрителни рецептори. Същевременно за .човека е присъщо и колебание на вниманието. То се изразява в отсъствие на възможност за продължително и равностойно по бдителност следене за промените на наблюдавано явление. Успоредно с това личността не притежава големи запомнящи възможности при еднократно възприемане на предоставените обекти.Например, ако на човек се предоставят на екран 20 различни предмети и ги наблюдава в продължение на 1 сек., той Ще запомни ограничен брой от тях. Броят на запомнените предмети ще бъде в границите 7 _+ 2.
Обяснението на връзката: сетивни данни – Знание, чрез модели на преработване на информация, се базира и на друг факт. Възприема се идеята, че у човека съществува някакъв вътрешен психичен филтър. Именно този филтър осъществява селекция на постъпващата информация. В резултата на извършения подбор една част от информацията се игнорира, а.друга част се приема и транслира към определени блокове.
Очертаните особености на човешката Психика внушават идеята, че процесът на познанието може да бъде изследван с помощта на модели за преработка на информацията. Тези модели включват в себе си отделни етапи. Обработката на информацията става, като тя преминава последователно През всеки етап. В качеството на илюстрация ще представя следния модел.
Един от първите когнитивни модели се отнася до паметта. Двама изследователи конструират специфичен модел на този психически процес, който включва три основни блока (фиг. №1 -цит. по 150).
Всеки модел (включително и този за паметта) представлява опростена схема, илюстрираща движението на информацията, нейното представяне и преобразуване в знания. Моделът на обработка на информация, независимо дали се отнася до възприятието или вниманието, или до мисленето и т.н., има общоприета формула за конструиране. Тя включва следното: а)информацията обезателно се обрабо.тва, преминавайки серия от етапи; б) очертава се начина на представяне на информацията; в) представя се начина на реагиране на полученото знание.
Съществена особеност на всеки етап от модела е, че той функционира по собствен специфичен начин. Това може да бъде подкрепено с кратък анализ на трите етапи на паметта. В сензорното хранилище информацията се съхранява от няколко стотни милисекунди до 4 сек. Една голяма част от сведенията, свързани с външни дразнители е неинтересна, малко значима, дори безполезна. Независимо, че тази информация е доловена от рецепторите, тя много бързо отпада, ако не се препрати за по¬нататъшна преработка. Изследванията показват, че само малко количество от сензорната информация се обработва и отправя в кратковременното хранилище, където се съхранява около 12 секунди. Личността реагира в съответствие с нейната значимост и след това отпада от паметта. При оценка, че тази информация е необходима, тя се отправя към дълговременно хранилище, където се пази неограничено време.
Доказано е, че когнитивните модели разширяват възможностите за по-дълбоко анализиране на процеса на обработка на знанията, за тяхното запомняне и използване от човека. В тези модели човекът обаче е представен в пасивна роля. Не се отчита влиянието на неговия субективен опит при обработката на информацията, постъпваща от външни стимули. Същевременно не се взема предвид неизбежното взаимодействие между човека и външната среда, неговата активност при това взаимодействие, при което се изгражда образ на заобикалящия го свят. Изследователите включват личността в процеса на формиране на знание със статично съдържание на нейната памет; не се взема предвид нейния субективен свят, в който е отразен в единство натрупания познавателен, емоционален, волеви опит; остават неотчетени доминиращи потребности и интереси, изградените нагласи, формираните стереотипи и т.н.
2.2. Теория на отражението и познавателен процес
Когнитивният процес, т.е. процесът на превръщане на външните дразнители в психични факти, в знания може да бъде анализиран върху основата на теорията на отражението и на дейностния подход. В съответствие с тази теория, отражението се определя като едно от основните свойства на материалните системи. То се проявява по следния начин.
Външните дразнители въздействат върху обект (растение, животински представител, човек). Във всеки един от тези обекти се извършват вътрешни промени- в резултат на въздействието. Тъкмо тези вътрешни промени стоят в основата на способността на обекта да отговори, да отрази въздействието. Отговорите могат да бъдат секреторни, моторни, социални поведенчески актове и т.н.
Органът на психиката -мозъкът – притежава отразителна способност. Това поражда въпросът: „Как се отразява въздействащият предмет в психичния свят на човека?“ Краткият отговор на този въпрос е следния: материалният дразнител става психичен образ. Дразнителят е вън от човека, съществува независимо от него, а образът на този дразнител е отражението му в мозъка на субекта. Образът е снимка, копие, отпечатък на реално съществуващия предмет. Тази снимка може да бъде ясна, непълна, вярна, неточна. Човекът обаче вижда предмета такъв, какъвто е образа на този предмет. Образът информира индивида за формата на предмета, за негови свойства, местоположение, полезност. Теорията на отражението разкрива механизма за получаване на тези сетивни данни и те стават знание за предмета.
Психичното отражение на въздействащия предмет не е статично, мъртво, неизменно. Тъкмо обратното – развива се отражателна активност на субекта, на неговия мозък. Тази активност обаче не се състои в еднократно осъществен акт, а „координиран ред от сетивни дейности- на сетивния анализ, на диференцировката на различни свойства на предмета, на сетивния синтез, свързващ отделните сетивни качества в цялостен образ на предмета“ (141 ;42).
Посредством това твърдение, С.Л. Рубенщайн поставя акцент на обстоятелството, че при отражението възниква образ, но не в резултат на пасивна реакция на индивида. Отражението изпъква като вътрешна психична дейност, като психичен процес, при който се отразяват отделните свойства, диференцират се, обединяват се и в резултат на това субектът може да изгради по-точен образ на въздействащия предмет. Тази вътрешна активност позволява първоначално да се изгради един образ на предмета, но с продължаване на отразителната психична дейност, този образ се допълва с нови данни, т.е. един по – непълен образ се заменя с ‘ друг по-верен; вторият образ се заменя с трети, който е още по-адекватен на въздействащия предмет. Всяко увеличаване и задълбочаване на отразените страни на предмета в образа означава обогатяване на ЗНАНИЯТА за този предмет. Следователно образите се изграждат пред всичко за да се получат знания за предметите от обкръжаващата действителност, но те могат да се формират само при осъществяване на КОГНИТИВЕН (познавателен) ПРОЦЕС.
Съществуват различни по сложност познавателни процеси -усещане, възприятие, представа, въображение, мислене. Всеки един от тях си има свои вътрешни закономерности. При тяхното реализиране се получават различни по сложност психични образования: специфични образи и различни мисловни продукти. Тук е значим фактът, че съществуващите вътрешни закономерности при отделните познавателни процеси изпъкват като вътрешни условия, които опосредстват влиянието на външния Дразнител. Ето защо образът или мисълта (идеята), които ще се получат, ще зависят от бързината, пълнотата, дълбочината на реализиране на закономерностите при възприятието. въображението, мисленето и т.н. Това означава, че нашите знания за предметите не са пряко детерминирани от външния дразнител, а зависят от съдържанието и функционирането на вътрешните феномени. В този факт намира израз един от аспектите на принципа на детерминизма, проявяващ се в психичния живот на човека.
Изследователите, които разглеждат ролята на психичното отражение в процеса на формиране на знания (А.Н. Леонтиев,С. Л. Рубинщайн, Б.Ф. Ломов, П.Я. Галперин и др.) поставят акцент върху механизмите за изграждане на образа и на мисълта. Това предполага необходимостта от очертаване на специфичните особености на тези два психични продукта, които са основни източници на знания за света. Подобно очертаване ще се извърши върху фона на различни равнища на психично отражение на реалността (38, 129, 141).
За психичното отражение е характерна една особеност: то е свързано с обективно съществуващата действителност, но образа които се формира у човека, е СУБЕКТИВЕН. Всеки индивид има уникален вътрешен свят, заема индивидуално неповторима позиция в социалната среда, осъществява по специфичен начин своята жизнена дейност. Тъкмо поради това психическото отражение става субективно и всеки човек формира свои, собствен, неповторим образ на въздействащ предмет.
Субективност на образа означава, че изградения образ за даден обект у един човек ще се отличава в определени аспекти от образа за същия обект, създаден от друг индивид. Това несъвпадение в психичното отражение се обуславя от различието, което съществува в емоциите, мотивите, установките между двамата представители на човешкия род. Същевременно влияние върху различието в образите оказва и широтата на натрупания жизнен и професионален опит. Именно поради това изучаването и обясняването на спецификата на образа за предмет, създаден от конкретен човек, изисква събиране на данни за целите, мотивите, убежденията, стереотипите и т.н. на този човек.
Изследванията на проблема за психичното отражение свидетелстват, че то се извършва на три равнища, при всяко от което се създава специфичен психичен продукт.Първото равнище на отражение се определя като сензорно – перцентивно. Това е и първо равнище на познавателна дейност. Тя се реализира чрез два познавателни процеса: усещане и възприятие. В резултат на тяхното функциониране се създават специфични образи, които могат да бъдат етикирани като ПЪРВИЧНИ ОБРАЗИ.
Усещането и възприятието са начални форми на отразително-познавателния процес. Посредством тях се създават образи, когато предметите непосредствено въздействат върху сетивните органи-око, ухо, обонятелна клетка и т.н. Това са образи, които са „наложени на ума отвън“(И.М. Сеченов – цит. по 57; 13;)
Първичният образ съществува толкова дълго време, колкото предметът въздейства върху сетивата. През този период се натрупват не просто впечатления за предмета. В образа се отразяват отделните свойства на дразнителя или се разкрива мястото му срещу другите предмети, положението на човека спрямо дразнителя, формира се цялостен образ на обекта. Личността получава богата информация за слуховите, обонятелните, вкусовите, цветовите особености на предмета, за мястото, на което се намира, за времевия отрязък на въздействие и т.н. Тази широка информационна роля на първичния образ показва, че той е богат ИЗТОЧНИК НА ЗНАНИЯ.
Второто равнище на познавателния процес може да бъде определено като представно-въображаемо. Тук чрез представата и въображението също се създават образи, но те се формират без непосредствено въздействие на дразнителя. Предметът не влияе върху сетивния орган; по-рано възприеманият предмет днес дори може да не съществува, но личността е в състояние да актуализира образа на този предмет, да го включва в други психични операции, да изменя външни данни, отразени в образа и т.н. Всичко това дава основание тези образи да се определят като вторични по отношение на предметите.
Личността притежава способност многократно да „извиква“ в своето съзнание определен вторичен образ. Тя може да го разделя на отделни части, да ги съпоставя, обединява, игнорира. Това увеличава ЗНАНИЯТА за отразения предмет. Нещо повече – човек може върху основата на стари образи да сътворява нови (на предмети и на ситуации) и по такъв начин да формулира нови знания за бъдещи предмети и явления. Успоредно с това вторичните образи стават основа за изграждане на образи-еталони, нагледни схеми, модели и др. (57;15;)
Третата степен на отразително-познавателния процес се определя като рационално равнище на познание. Тази най-висока степен се реализира от процеса мислене. Неговата информационна роля се изразява във формулиране на НОВО ЗНАНИЕ, но при непълни, неверни, противоречиви изходни знания. Това знание не изпъква под формата на образ, а като мисъл. Тя се получава в резултат на обработка н данните, които са отразени в образите, чрез аналитични, синтезиращи, обобщаващи др. мислителни действия. Развива се вторичен процес, в резултат на който се поражда мисъл. Тя изпъква като умозаключение, понятие, принцип, които се изразяват чрез думи.
Трето равнище на познание се включва, когато не могат да се решат задачи чрез построяване на първични или вторични образи, когато дори чрез образни обещания не може да се достигне до ново знание. Тогава предходните когнитивни процеси, „предоставяйки“ своите данни на мисленето, „делегират“ на него правото и задължението да достигне до скритото, неизвестното, новото знание.
Очертаните три равнища на когнитивните процеси не се конкурират, а взаимно се допълват. Например усещанията и възприятията на мислещия човек са по-точни и съдържателни, когато те „черпят“ допълнителна информация от понятията, които са продукт на мисленето. Същевременно при мисленето се използват данните от усещането и’възприятието за да се разкрият нови връзки, зависимости, сходства, различия и т.н. Това показва, че психиката функционира като единно цяло в процеса на познание.
Характеризирайки общо когнитивните процеси: усещане и възприятие, представа и въображение, мислене е необходимо да се отбележи следното. Всеки един от тези процеси е ДЕТЕРМИНИРАЙ. Неговото начало може да бъде провокирано от външен дразнител или от сигнал от вътрешната среда на организма- като болка, глад, задух и т.н. Подобни провокации се отразяват у индивид, който винаги е „зареден“ с пристрастност (А.Н.Леонтиев). Пристрастието в отражението, т.е. какво човек ще възприеме, какво ще си представи и т.н., зависи от доминиращите потребности, установки, интереси, емоции на личността. Ако дразнителя отключва когнитивния процес, то природата на пристрастието определя и неговата посока, бързина, съдържание. След тази начална детерминираност, познавателният процес преминава през няколко (условно обособени) етапи (фиг. № 2).
Централен момент в тази схема е вътрешна психична дейност, която се реализира при възприятието, въображението, мисленето и т.н. При всеки един от познавателните феномени психичната дейност протича по свои собствени закономерности, т.е. тя има собствена процесуална схема. Обикновено човек не осъзнава схемата, чрез която се осъществява усещането, възприятието, мисленето. Централна задача на когнитивната психология е да проучи ПРОЦЕСУАЛНИЯ СЪСТАВ на усещането и възприятието, на представата и въображението, на мисленето. При условие, че се познават етапите на когнитивния процес, тогава се създава възможност да се влияе върху ефективността на неговото функциониране. Това означава, че човек може да бъде обучаван да възприема по-точно предметите, да изгражда по-верни представни образи, да мисли по-ефективно и т.н.
3. ФУНКЦИИ НА ЗНАНИЯТА
В резултат на функционирането на всеки един от психичните процеси се получава определен резултат- образ на обекта или мисъл за него. В случаите, когато човек възприема или си го представя, той не си поставя за цел да изгради първичен или вторичен образ. Той иска да реши ПОЗНАВАТЕЛА ЗАДАЧА – например да възприеме (използвайки микроскопа) формата на нов вирус, начина му на движение в определена среда и т.н. Човекът чрез своята възприятна дейност, отразява спецификата на външно-видимата страна на вируса, формира образи и мисли в биологически, технически, химически и други знания. В този смисъл знанията изпъкват като теоретичен връх, в основата на който стои богатство от психични образи и мисли.
Когнитивните процеси са призвани не само да осигуряват знания за света и за себе си. Те (процесите) изпълняват и друга функция – РЕГУЛИРАЩА. Формираният възприятен образ определя действията, които са най-адекватни за въздействие на даден предмет, влияе върху избора на средствата за контактуване с обекта. В много случаи изграденият фантазен образ става цел на бъдещата дейност(57; 100;). Този образ влияе върху организацията и осъществяването на дейността. Човек съставя план, следва определена стратегия, набелязва тактики с цел да осъществи образа чрез конкретни действия.
Знанията съществуващи под формата на убеждения, еталонни, стереотипи и т.н. влияят върху поведението към другите хора, към себе си. Възможно е това знание да не е вярно, но независимо от това, човек се ръководи от него. Типичен пример в това отношение е предразсъдъкът. Той може да включва знание изразяващо неприязън към човек, животно, ситуация. Това знание обаче определя реакцията на личността. Например човек с етнически предразсъдък споделя съждението: „Циганинът е некултурен, нечистоплътен, неверен.“ Това става причина представител на тази група хора да бъде отхвърлен като партньор в бизнеса, да му се отказва гостоприемство и т.н.
Когнитивните процеси изпълняват и трета функция -РАЗВИВАЩА. Върху тази функция особено силен акцент поставя Улрик Найсер – във връзка с ролята на възприятието. Взаимодействието на човека със света при акта на възприятие „не само информира индивида, но също и го трансформира. Ние всички сме създадени от тези когнитивни актове, в които сме били участници“ (106; 33).
Изследванията за влиянието на знанията върху развитието на личността са все още недостатъчни. Натрупаните данни обаче позволяват да се направи следния извод. Присъствието на по-малко знания у човека съдейства за преимущественото му развитие и проява като интуитивен и емоционално-импулсивен тип. Формирането на по-широки и дълбоки знания оказва влияние за преимуществено проявяване на индивида като аналитична личност и по-рядко: като емоционално-импулсивен тип.
Става ясно, че когнитивните процеси имат поливалентна функция. В зависимост от своето равнище на развитие, пред всеки процес се разкрива възможност да дава знания, да регулира активността в определена сфера, да влияе върху развитието на личността.
4. НЕКОГНИТИВНИ ПОРЦЕСИ И ВРЪЗКИ С ПОЗНАВАТЕЛИ ФЕНОМЕНИ
Когнитивните процеси – усещане, възприятие, представа, въображение и мислене – не изчерпват целия психологически процес. Тук се включват и други процеси, значимо място сред които заемат паметта и вниманието. Те имат статут на опосредстващи процеси. Някои автори определят тези два феномена като ядро на познавателните процеси. Вероятно имат „основание, защото паметта и вниманието изпъкват като посредници в реализацията на другите процеси. Двата процеса съдействат на всеки един от останалите да функционира и да произвежда своите психични продукти – образ или мисъл за предмета.
Анализът на съвременни изследвания по когнитивни проблеми дават основание за разглеждане на проблема за ПОЗНАВАТЕЛНО СЪДЪРЖАНИЕ В НЕПОЗНАВАТЕЛНИ ПРОЦЕСИ. Знанието има широко присъствие в други психични явления. Тази идея особено силно се защитава от Ул. Найсер. Той споделя възгледи, че знанието се отнася до всички процеси, чрез които сетивните входящи данни се трансформират, редуцират, разработват, съхраняват, възстановяват и използват…;“всяко явление е когнитивно явление“ (цит. по 127; 37;)
В това твърдение има много голяма доза истина. Знанието не може да бъде единствената основа за функциониране и развитие на всички други психични явления, но то има голям принос за проявлението на някои от тях. Споделям идеята, че знанието има особена значимост за такива непознавателни процеси, като емоционалния и волевия процес.
Предположението за присъствие на когнитивен елемент в емоционалния процес може да бъде доказано по различни начини. Несъмнен е фактът, че е възможно личността да преживее радост или гняв при среща с Друг човек. Преживяването се поражда ако възприемащият притежава точно определени знания за другия: че това е негов приятел или неприятен, нежелан съперник и двуличник. Тъкмо подобно знание е способно да отключи преживяване на емоция с определена модалност.
•Знания са необходими и при разкриване на емоционалните преживявания на другия човек. Позата, мимиката, жестът,, походката винаги сигнализират за преживяно емоционално състояние. За да бъдат декодирани тези сигнали, за да се предвидят следващите реакции на индивида, е необходимо личността да притежава знания за тях- под формата на образи, стереотипи, еталони, „предвиждащи схеми“ (Ул. Найсер) и т.н. Тогава става възможно да се събира предоставената информация и да се отчита при взаимодействие.
Съществуват постановки, защитаващи идеята, че самото емоционално преживяване, имплицитно съдържа и генерира познавателните елементи. Преживяваната вина внушава мисъл за собствено несъвършенство (В. Франкъл); страхът – мисъл за предпазване на своето физическо или нравствено Аз (Н. Пезешкиан); гневът – мисъл на несправедливост или безизходност (К. Изард, Л.Фестингер); радостта – може да ни информира, че е намерено решение на задачата, преди да е реализиран интелектуалния подход за намиране на отговора. (O.K. Тихомиров).
Анализът на волевия процес показва, че той също включва в себе си познавателен аспект. Волята не се състои във физическата сила, в издръжливостта на студ, глад, монотонна работа. Волята се изразява в способността на човека да държи в своето съзнание образа на целта, да не допуска приетата идея да бъде изтласкана от съзнателната сфера. Образът, идеята – това е знанието за бъдещия резултат, който ще трябва да бъде достигнат. Безспорно е, че волевия процес не се свежда само до присъствието в него на когнитивна страна. Осъществяването обаче на волеви акт обезателно предполага натрупване на знания за целта и за средствата относно нейната реализация. Наличието на познавателен елемент – и при волевия и при емоционалния процес изпъква като факт, чрез който ярко се илюстрира Детерминистичното – когнитивната страна в тези процеси и тяхната връзка с външната среда и вътрешния свят на човека.
Споделените до тук мисли дават основание да се приеме, че в предмета на когнитивната психология се включват както познавателни и опосредстващи процеси, така и емоционалния, и волевия процеси. Съместното изучаване на тази съвкупност от психични процеси ще съдейства за разкриване на взаимната връзка между тях. Същевременно прилагането на когнитивен подход за обяснение на некогнитивни явления, но съдържащи познавателен компонент, ще съдейства за разкриване на единството и неделимостта на душевния свят на човека.
Информационна теория
Автори на една от най-известните информационни теории за паметта са Р. Аткинсон и Р. Шиффрин (9; 7. Те приемат, че разглеждания процес е система, която съдържа определен брой взаимно свързани елементи. Функционирайки, паметта преминава през различни фази, които представляват блокове от информация. Всеки блок е специфичен и се развива в рамките на една част от системата на паметта:
А. Анализ на трикомпонентния състав на паметта
След 1960 г. започва да се провежда (в рамките на когнитивната психология) активна изследователска работа по проблемите на паметта. В резултата на това постепенно се очертават структурата и функциите на този психически процес. Неговата същност се състои в следното.
Информацията, която постъпва от външната среда, попада най-напред в блока, определен като сензорен регистър. В този първи структурен елемент на паметта се осъществява началния мнемически процес – в резултат на механизма на предвниманието. Неговото функциониране (на предвниманието) осигурява приемане на външния дразнител, но той се осъзнава грубо, т.е. недостатъчно ясно и недиференцирано. Стимулът, попадайки в сензорния регистър, се обработва в съответна сензорна (анализаторна) система ~ зрителна, слухова, обонятелна. Тук стимулът остава много кратко време – около една секунда. След това информацията или се разпада (заличава) или преминава в кратковременно хранилище на паметта.
Информацията попада във втория блок на паметта в резултат на целенасочеността на вниманието. Очертавайки същността на кратковременното и на дълговременното хранилище на паметта, Р. Аткинсон отбелязва, че те не се „намират в различни части на мозъка и не са свързани с различни физиологични структури. Може да се приеме, че кратковременното хранилище е просто временно активизирания отдел на дълговременното хранилище“ (8; 30).
При условие, че в кратковременното хранилище се изгради определен образ, това обуславя активизиране на информацията за този образ, която се пази в дълговременното хранилище. Извършва се процес на асоцииране на цялата налична информация за формирания образ, която може да бъде с различна модалност -зрителна, обонятелна, вкусова и т.н. В кратковременното хранилище се осъществява своебразна среща на информации: от сензорния регистър и от дълговременното хранилище. Синтезът на тези два информационни потока придава на паметта в
287
кратковременното хранилище оперативен характер. Това означава, че тук (с този вид памет) се формулират хипотези, взема се решение за търсене на изход от проблемна ситуация, с нея се решават задачи.
Изследователските данни свидетелстват, че оперативната памет на човека може да съществува за времето от две секунди до няколко часа. След този период информацията може да отпадне от кратковременната памет. При това отпадането има необратим характер. Изгубеният образ, думата, усещане не могат да бъдат възстановени. Оперативната памет обаче може да има и друга психологическа съдба – да бъде включена в дълготрайното хранилище.
Това хранилище е третият елемент от системата на паметта. Включването в него на информация не означава, че се извършва някакво продължително пренасяне. Информацията от краткотрайната памет „се копира“ (Р. Аткинсон), отпечатва в дълготрайната памет. Този процес на пренасяне се осъществява постоянно. Съществува схващане, че попадането на информация в дълготрайното хранилище има вечен характер, т.е. тя не може да бъде изгубена.
Едновременно с процеса на пренасяне на информация от единия блок на паметта към другия, постоянно се реализира и обратния процес – на извличане на сведения от дълготрайното хранилище и тяхното „помещаване“ в краткотрайното хранилище. Този втори процес става, като най-напред се актуализира определена информация от дълготрайното хранилище; тя се пренася в краткотрайното хранилище и тук се определя дали това е желаната, необходимата информация. При условие,.че тази информация се приеме, търсенето се прекратява. В случай, че тя се отхвърли като неподходяща, търсенето в дълготрайното хранилище продължава, като последователно се актуализира различна по съдържание информация.
?288-
Б. Управление на процеса на паметта
Представителите на схващането за трикомпонентния модел на паметта свързват нейното управление с разкриване на средства за запомняне и за актуализация на запомненото. Ричард Аткинсон, правейки анализ на тези средства, поставя акцент върху тяхното съзнателно прилагане. Това означава, че определяща роля върху паметовия процес има целенасоченото направляване и контролиране и по-малка значимост – неволевия контрол. Движението на потока от информация – подчертава Аткинсон -“се осъществява под контрола на субекта; нейното управление зависи от такива фактори като установка…, експериментална задача, от миналия опит на индивида“ (9; 7. Проучванията на Аткинсон и на други изследователи по този проблем, както и кратките коментари за разглеждания процес се изразяват в следното. Съзнателният ПРОЦЕС НА УПРАВЛЕНИЕ на паметта се проявява още на равнището на СЕНЗОРНИЯ РЕГИСТЪР. Индивидът следва да определи към кой сензорен сигнал трябва да насочи своето внимание. Подобно насочване не става сляпо, а има свое основание, определяно като идентификация на стимула. Процесът на идентификация е възможен, тъй като съществува пряка връзка между сензорния регистър и дълговременното хранилище. При пораждане на сигнал в първия компонент на паметта се актуализира определена информация за него, която се съхранява в третия компонент. Извършва се процес на съпоставяне на двете информации и в съответствие с резултата може да се приеме решение за изключване на сигнала на обсега на вниманието или за предаване на сведенията за него в „разпореждане“ на кратковременното хранилище.
Едно от най-важните средства, което е свързано със запомнянето и извличането на информация от КРАТКОВРЕМЕННОТО ХРАНИЛИЩЕ е повторението. То представлява многократно възпроизвеждане (произнасяне) на определен материал. Възпроизвеждането може да става по открит начин – чрез участие на слуховия или на двигателния анализатор
: 289 —
или по скрит път (посредством мислено произнасяне). Независимо от факта, кой начин за повторение ще се използва, могат да се получат две следствия: увеличаване на силата (следите) на информацията и удължаване времето на нейното запазване в краткотрайното хранилище.
При анализа на процеса повторение се откриват два ефекта. Първият се определя като ефект на първичността. Той се проявява, когато човек трябва за запомни списък, в който са включени различни обекти. Същественото тук е, че обемът и точността на възпроизвеждането зависят от тяхното място, което заемат в списъка. Доказано е, че най-голяма вероятност да бъдат вярно възпроизведени имат онези обекти (например думи), които заемат първите (началните) места в списъка.
Вторият ефект е тясно свързан с първия. Оказва се, че повторението повлиява твърде силно и върху запомнянето на последните обекти от списъка. Тази особеност на паметта се определя като ефект на недавността. Наличието на тези два ефекта показва, че резултатът от повторението има неравностоен характер. Едновременно с това, се очертава и извода, че краткотрайното хранилище има ограничен обем. Независимо от обстоятелството, че всеки елемент от списъка постъпва в хранилището с еднакво число повторения, то не всички от тях се запомнят.
Същевременно е доказан и друг факт. Той е свързан с пренасянето на информацията от кратковременното хранилище в дълговременното. Експеримент, проведен от Дюи Рандас показва, че подобно пренасяне на информация зависи от повторението (цит. по 9). То удължава периода за престояване на информацията в кратковременното хранилище, а това съдейства за пренасяне на по-голямо количество информация в дълговременното хранилище.
Увеличаването на времето за съхранение на информацията в кратковременното хранилище не следва да се разбира, че това става в резултат на просто повторение. Престоят на информацията в това хранилище е ефективен, когато е обусловен от повторение, което затвърдява, разширява, възстановя следата. За целта
?290-
индивидът трябва да подбира само част от новата и от старата информация, която ще укрепи следата от новата информация. Този аспект на повторението може да се илюстрира по следния начин. Да приемем, че във връзка с определена задача, човекът трябва да запомни думата „крокодил“. В кратковременното хранилище се оставя следа от звуковото произнасяне на думата. Същевременно постъпва от дълговременното хранилище информация, която е свързана с това съществено – например „жестоко животно“. След това може да изпъкне в кратковременното хранилище образа на крокодил. При следващите повторения се преповтаря само думата „крокодил“, а другите асоциации се изоставят. Подобен начин на повторение съдейства както за увеличаване на времето за пребиваване на информацията в кратковременното хранилище, така и за укрепване на нейната следа в дълговременното
хранилище.
Запомнянето на информация може да стане не само чрез акта на повторение, но и посредством друго средство – кодиране. Тук също се влагат съзнателни усилия, като те се насочват към изменение на информацията по форма и съдържание. Подобни изменения обаче имат за цел да съдействат за запазване верността
на сведенията.
Един от аспектите на кодирането се състои в съединяване на подлежащата за запомняне (основна) информация с друга, допълнителна информация. Втората информация обаче е много по-лесна за актуализиране. Нейното бързо и лесно извличане обуславя вярно възпроизвеждане и на основната информация. Процесът на кодиране – това е затвърдяване на актуална следа, но чрез обогатяване. Актът на обогатяване се извършва чрез информация, която се извлича от дълготрайното хранилище. След това новоразширената следа се подлага на повторение в рамките на кратковременното хранилище. Например да приемем, че експериментатор поставя задача на един изследван да запомни двойки стимули една от които е „СТД – 6. При следващото (проверяващо) предявяване се съобщава само „СТД“, а изследваният трябва да отговори с „6″. Простото повтаряне на
291
такива двойки стимули няма да осигури добри резултати. Те обаче могат да се подобрят, ако се извърши операцията кодиране. В случая съчетанието от букви „СДТ“ трябва да се асоциира с нещо друго, например: с думата „студ“ и с обстоятелството, че преди 6 месеца изследваният е преживял студени дни в планината. Може да се очаква, че резултатите от възпроизвеждането на втория член от двойката ще бъдат по-добри, тъй като чрез кодирането е ангажирана и друга информация, но която улеснява припомнянето. Кодирането (като средство) има и други форми на реализация -като групиране, разбиване на информацията на блокове и т.н. Целта обаче е^една – да се увеличи точността на съхраняваната информация.
Цялостното управление на паметта е свързано и с ръководството върху процесите, осъществявани в рамките на ДЪЛГОВРЕМЕННОТО ХРАНИЛИЩЕ. Тези процеси се отнасят преди всичко до съхранението и до търсенето (и извличането) на информация от това хранилище.
Съхранението на информацията твърде много зависи от включването на посредници. Всъщност тяхното включване изпъква като друга разновидност на кодирането, тъй като отново се развива процес на обогатяване на следи, но.чрез специфичен начин на асоцииране. В ролята на посредник за по-трайно съхраняване на материала можа да встъпи обикновена дума, метафора, поговорка, изречение за сравняване и др. Всеки посредник се извлича от естествения речников запас на човека. Доказателство за положителната роля на този вид посредник е експериментът, извършен от Е. Монтегю, Адам и О. Кисс (188; 829-833).
Изследователите поставили за задача на всеки от група лица да запомнят поредица от двойки безсмислени думи. Участникът в експеримента се задължава да запише срещу всяка двойка една Дума, фраза или изречение, което изпъква в момента в неговото съзнание. Целта е тези естествени посредници да се асоциират с двойката безсмислени думи. Проверката на обема на запомнения материал се извършва след 24 часа. Експериментираното лице получава инструкция, в съответствие с която трябва да
: 292 :
възпроизведе всеки член от безсмислената двойка и съответния посредник. Резултатите от опита показват, че ако е запомнен посредникът в 70% от случаите се актуализират вярно и двата безсмислени члена; при условие, че е забравен посредникът, тогава се увеличава и значително повече процента на забравяне на двойките думи. Този резултат се оказва много по-добър в сравнение с друг, който е получен при заучаване без посредник, т.е. по чисто
механичен път.
В ролята на посредник, увеличаващ равнището на съхраняване
на материал, встъпва и създаването на сложен зрителен образ. На
две групи изпитвани се дава инструкция да запомнят поредици от
двойки думи, които имат смисъл и са известни (като понятия) на
всеки един от участващите в експеримента. На втората група обаче
се внушава, че може да се получат много по-добри резултати от
запомнянето, ако се създаде сложен зрителен образ, който да
отразява и двете думи образуващи двойката. Например, ако една
от двойките е: книга-самолет, експериментираното лице може да
си представи човек, който пътува в самолет и четящ интересна
книга. Резултатите от проверката показват, че правилните
отговори, дадени от втората група, били с 40% по-високи в
сравнение с отговорите, получени от първата група. Тази разлика
била почти една и съща както при проверката, направена веднага
след заучаването, така и при отсрочен контрол.
Тези и други подобни експерименти дават основание за извода, че количеството на съхраняваната информация в дълговременното хранилище на паметта се увеличава при прилагане на различни начини за кодиране. Наличието на код съдейства за съхраняване на информацията чрез нейното асоцииране с елемент от речниковия фонд на човека или с определен образ.
Съхранената информация в дълговременното хранилище става рано или късно, по-често или по-рядко обект на търсене. Начинът за нейното издирване е една от значимите особености на паметта. В редица случаи на човека му е необходима точно определена информация (за решаване на актуално възникнала
293
задача). Той знае, че притежава тези сведения, но в момента не може да ги възпроизведе или ги възпроизведа непълно. Една от причините за задържане на правилния отговор се отнася до неспособността да се открие необходимата следа. В съответствие с този факт изпъква въпросът: Как да се потърси необходимата информация?
Психологията все още не е дала достатъчно точен отговор на този въпрос. Все пак могат да се посочат няколко стратегии на търсене. Първата от тях може да се определи като стратегия за случайното търсене. Например да приемем, че на един петдесет годишен човек се постави задача да назове всички свои съученици от първи клас. При условие, че той започне да ги назовава в случаен ред, сам ще констатира че, някои съученици ще назове точно, след това ще се затрудни и ще започне да повтаря вече названи хора. Може да се очаква, че търсенето няма да бъде много успешно и скоро ще се преустанови.
„Дълговременната памет – отбелязва Аткинсон – е необикновено обширна и всяко случайно търсене, неизбежно би било обречено на неуспех“. (9; 101). Избягването на този неуспех, спестяването на сили и разочарования изисква създаване на организация за търсене на необходимата информация. Подобна информация означава преди всичко прилагане на стратегия за съобразяване с характера на решаваната задача. Тази стратегия (в тактически план) се реализира в две разновидности.
Едната от тях е свързана с възприемане на някакъв показател. В ролята на показател може да встъпи например географско разположение, поредността на буквите в азбуката, преломен момент от историческото развитие и т.н. Въпросът е в това, че търсенето има структуриран характер, т.е. човекът се насочва от една следа към друга, но това насочване става по посока на определени елементи, съдържащи се в една съвкупност. Ако се върнем към нашия пример със съучениците, може да се приеме като един показател тяхната полова принадлежност и търсенето да се осъществи в съответствие с него.
Втората разновидност на стратегията: решавана задача -
=— 294
организирано търсене, се отнася до базиране на издирваната информация на някакъв по-значим признак. Той също съдейства за построяване на търсенето в определени направления. В съответствие с нашия пример начинът на търсене на имената на съучениците може да стане върху такива признаци като: успеваемост, палавост, цвят на косата и т.н. Този признак трябва да създава някакъв ред при търсене на необходимата информация. И колкото този ред е по-ясен, толкова търсенето е по-дълго и по-целенасочено. Това увеличава възможността за успешно намиране на съответните сведения, които са съхранени в дълговременното
хранилище.
Очертаната теоретическа конструкция за паметта дава възможност да се направят някои изводи. Преди всичко следва да се отбележи, че процесите повторение, кодиране, търсене са обективно съществуващи. Те са страни от цялостния процес на паметта и нейното ефективно функциониране е тясно свързано с качественото реализиране на всеки един от тях. Същевременно следва да се подчертае, че трите микорпроцеси подлежат на съзнателен контрол. Това означава, че всеки индивид държи в ръцете си ключа за развитието и функционирането на своята памет.
Източници:
1. Когнитивна психология – доц. д-р Васил Мадолев, изд. 2004г. Благоевград
2. Емоции, воля, поведение – същия автор.