Психоанализа четвърта глава

Адаптация към външния (околния) свят и овладяването му от Егото. Функция на отчитане на реалността. Конфликт или противопоставяне между Егото и вътрешния свят (Ида). Егото като инхибитор или гос­подар на нагоните. Принцип на удоволствието. Теория за тревожност­та. Ролята на тревожността и принципа на удоволствие в конфликта между Егото и Ида. Защитни действия на Егото. Защитни механизми на Егото.

В трета глава разгледахме въпроса за диференцирането на Егото от Ида, неговото развитие и функциониране. Разгледахме и основните психични дейности, които са част от Егото. Това са контролът над моториката, сетивното възприятие, паметта, афекта и мисленето. Отбелязахме, че факторите, които влияят върху обособяването на Егото, са два вида: едните са свързани с развитието, а другите - с външната среда (или опита). По-подробно се спряхме на последни­те и посочихме изключителното значение на един външен обект за развитието на Егото в ранното детство, а именно - собственото тяло. - 1

Също така обсъдихме изключителното влияние върху малкото дете на хората от външната среда, които чрез процеса на идентифи­кация оказват важно въздействие за развитието и узряването на Егото. След това разгледахме различните начини на функционира­не на отделни части на психичния апарат, като се спряхме главно на първичния и вторичния процес, както и на мисленето, основаващо се на тези два процеса. Накрая обсъдихме ролята на неутрализира­нето на нагонната енергия за формирането и функционирането на Егото.

В тази глава ще разгледаме два основни въпроса, които са пряко свързани помежду си. Първият е способността на Егото да получава информация за обкръжението и съответно да я използва. Вторият въпрос се отнася до сложната и изключително важна способност на Егото да контролира и надделява над Ида, т.е. - над желанията и импулсите, произхождащи от нагоните. Най-общо, темата е борбата на Егото с външния свят, ролята му като посредник между Ида и външната среда, както и конфликтът с Ида, или с други думи, с вът­решния свят.

Нека да започнем с първия въпрос - способността на Егото да контролира външната среда. Най-малко три от вече разгледаните функции на Егото имат отношение към този въпрос. На първо мяс­то това е сетивното възприятие, което информира Егото за външна­та среда. На второ място е способността за припомняне, сравняване и мислене според изискванията на вторичния процес, което осигу­рява много по-висша степен на познание за околния свят от сетив­ното възприятие. Третата функция е моторният контрол, който дава възможност на индивида да предприема действия за промяна на външната среда. Както се предполага, тези функции не са независи­ми, а взаимно свързани. Така например моторната дейност е изк­лючително важна за доставяне на сетивните впечатления, необхо­дими за развитието на стереоскопичното зрение (за възприемане на триизмерно пространство), и на умението за използване на ръцете за палпация. Наред с тези разнообразни и взаимосвързани функции на Егото, съществува още една функция, която играе важна роля при съотнасянето на Егото с околния свят. Това е способността за отчитане на реалността (геаНгу Тезпщ) /Ргеис!, 1911, 1923/.

Терминът отчитане на реалността обозначава способността на Егото да разграничава дразнителите и усещанията, които произ­хождат от външния свят, от онези, които се пораждат от желанията и импулсите на Ида. Ако Егото е в състояние да изпълнява успеш­но тази функция, тогава се казва, че съответният човек има добро или адекватно чувство за реалност. Ако Егото не изпълнява тази функция добре, смята се, че неговото чувство за реалност е слабо или увредено.

Как се изгражда отчитането на реалността? По всяка вероят­ност то се създава постепенно, по време на растежа и развитието, подобно на останалите функции на Егото. Знаем, че през първите седмици от живота бебето не е в състояние да различи дразнители­те, идващи от тялото му, от дразнителите на нагоните и от дразни­телите от външната среда. Тази способност се придобива постепен­но, от една страна, като резултат от развитието на нервната система и сетивните органи, и от друга, като резултат от натрупания опит.

Фройд /Егеш1, 1911/ обръща внимание на обстоятелството, че един от факторите за това е фрустрацията. Той смята, че през пър­вите месеци на живота тя има голямо значение за появата на спо­собността да се отчита реалността. Така например бебето усеща, че определени дразнители, които са свързани с гърдата и млякото и са важен източник за задоволяване, в даден момент не са на разполо­жение. Детето открива това, когато е гладно, и тези стимули са сил­но катексирани с енергия.

Според Фройд преживяванията на фрустрация, които се случват многократно в разнообразни варианти през детството, са най-важ-ните фактори за отчитането на реалността. Чрез фрустрацията бе­бето научава, че определени неща в света се появяват и изчезват, че то може да ги има или да ги няма, че те може да „не са тук", въпре­ки желанието му да ги има. Това е първата стъпка към разбирането, че определени неща, като например гърдата на майката, не са част от „него" (хе1/), а от това, което е извън него (оШзШе $еЩ.

Освен тези дразнители бебето усеща и други, за които то не може да направи нищо, за да ги отстрани. Независимо от неговото желание „да не са тука", те продължават да съществуват. Това са дразнители, които се пораждат в тялото и на свой ред поставят на­чало на разбирането, че определени явления, като например сто­машната болка, не са част от „преживяването на външния свят", а част от субективното „преживяване на себе си".

Способността да различава „себе си" от „не себе си" е част от функцията на отчитане на реалността, която се нарича отгранича-ване на Егото. В този случай би било по-подходящо да говорим за отграничаване на себе си, но в литературата вече е приет първият термин.

Под влияние на тези преживявания Егото на подрастващото дете започва постепенно да разграничава реалността. Известно е, че през детството тази способност е несъвършена и отвреме навре­ме намалява. Така например детето преживява играта или фантази­ята като реалност, ако не винаги, то поне докато играе. Трябва също да отбележим, че дори и в нормалния живот на възрастния човек възприемането на реалността до голяма степен се влияе от жела­ния, страхове, надежди и спомени. Само ограничен брой хора, ако такива въобще съществуват, виждат през цялото време външния свят такъв, какъвто е в действителност. За повечето от нас външни­ят свят е променен от вътрешния ни психичен живот.

Един прост пример за това е как хората се оценяват взаимно по различен начин в зависимост от това, дали държавите им са в прия­телски взаимоотношения или във война. От симпатични хора, на които сме се възхищавали, станат ли противници, съседите ни се превръщат в лоши и зли. Каква е причината за тази промяна, която ни кара да ги виждаме различно? Вярвам, всички ще се съгласим, че основните процеси на промяната се извършват вътре в нас. Няма съмнение, че това са твърде сложни процеси, но лесно можем да се досетим, че един от тях е породената омраза към врага, желанието ни да му причиним болка или да го унищожим и последвалото чув­ство за вина, т.е. страхът от наказание и отмъщение. В резултат на тези силни вътрешни чувства нашият съсед, на когото първоначал­но сме се възхищавали, се превръща пред очите ни в неприятен шосторник.

Несъвършенството или неспособността на Егото да отчита реа­лността се проявява в предразсъдъците, които току-що илюстри­рахме. Това обяснява широкото и упорито разпространение на суе­верията и магическите занимания както от религиозен, така и от друг характер, а също и на религиозната вяра поначало. Във всеки случай, при нормално развитие възрастният човек придобива голя­ма способност за отчитане на реалността; поне що се отнася до все­кидневието, тази способност се нарушава значително или се загуб­ва изцяло само при тежки психични заболявания. Психичноболните имат много по-сериозни нарушения на способността за отчитане на реалността, отколкото нормалните хора и невротиците. Така нап­ример психично болният вярва, че неговите налудности и халюци­нации са реални, въпреки че те се пораждат от вътрешните му стра­хове и желания.

Нарушението в отчитането на реалността е толкова типичен симптом на различни психични заболявания, че той се е превърнал в диагностичен критерий за тях. Сериозните последици от такова нарушение ни показват колко голямо е значението на способността за отчитане на реалността за нормалните функции на Егото като изпълнител на волята на Ида. Ненарушеното отчитане на реалност­та дава възможност на Егото да действа ефикасно във външната среда в интерес на Ида. То е важно предимство на Егото, което в съюза си с Ида използва външната среда, за да постига задоволява­не на нуждите на Ида.

Нека сега разгледаме друг аспект на функцията на Егото. Това е ролята му на посредник между Ида и външния свят. Вече знаем, че Егото, вместо да ускорява и улеснява разтоварването на енергията на Ида, я забавя, контролира, или с други думи, й се противопоста­вя.

Както отбелязахме, способността на Егото да контролира раз­товарването на енергията на Ида е преди всичко необходима и важ­на за пълноценното използване на външната среда. Когато изчаква, човек е в състояние да избегне някои неприятни последици от не­посредственото задоволяване и по този начин да засили доставено­то удоволствие. Така например детето на година и половина е в състояние да избегне неприятните чувства от това, че ще му се ка­рат, и да си достави допълнително удоволствие от похвалите, ако Игото му успее да отложи уринирането, докато стигне до тоалетна­та. Както вече видяхме, забавянето на разтоварването на нагонната енергия играе важна роля в развитието на вторичния процес и на мисленето, което е свързано с него, и именно тази способност на Егото дава възможност за опознаване на външната среда.

Както става ясно, основният процес за развитие на Егото до го­ляма степен се изразява в способността му да отлага разтоварване­то на енергиите на Ида и съответно да контролира Ида. Ана Фройд /Ргеис!, А., 1954-а/ сравнява това взаимоотношение между Егото и Ида с взаимоотношенията между индивида и обществените служ­би. Тя отбелязва, че в съвременното общество гражданинът трябва да разчита на обществените служби, за да бъдат задоволени мно­гобройните му искания. От една страна, създаването на обществени служби предоставя някои предимства за гражданите, които те с удоволствие използват, но от друга страна, те пораждат и определе­ни неприятни ситуации. Обществените служби често са твърде муд-ни и обикновено имат свое становище за това кое е най-добро за гражданина, а то не винаги съвпада с желанията на гражданина в момента. Така и Егото забавя разтоварването на импулсите от Ида. То е в състояние да използва изискванията на външната среда сре­щу Ида и дори да си присвои част от енергията му за свои нужди, като я неутрализира.

От наученото досега става ясно, че връзката между Егото и вън­шния свят не може да стане така силна, че Егото да устои за дълъг период от време срещу нагонните искания на Ида. Както вече отбе­лязахме многократно, връзките на Егото с външната среда са преди всичко в служба на Ида и при сериозен конфликт между исканията на Ида и външната среда Егото влиза в съюз с Ида.

Ето че сега откриваме нещо твърде различно от онова, което сме очаквали. Научихме, че в определени случаи Егото може да окаже съпротива на Ида и дори открито да се противопостави на разтоварването на нагонните му енергии. Ясно е, че Егото не може да се противопоставя на Ида, преди функциите му да достигнат оп­ределена степен на развитие и организиране, което започва в края на първата година от живота. Един прост пример за подобно опълч-ване е противопоставянето на Егото на желанието да се премахне новородения брат. Както е известно, малките деца, тласкани от по­добни желания, често се нахвърлят на бебето, но с течение на вре­мето и под натиска и неодобрението на възрастните, Егото започва да се противопоставя и отхвърля тези импулси на Ида, при това до такава степен, че накрая те сякаш престават да съществуват. Поне според външните поведенчески прояви, Егото е победило и жела­нието за саморазправа е изоставено.

Става ясно, че Егото, което първоначално е изпълнител на же­ланията на Ида и в много отношения остава такова до края на жи­вота, още в ранните стадии на развитието започва да упражнява контрол върху Ида, като постепенно се опълчва срещу някои от не-| овите пориви и дори застава в открит конфликт с Ида. От послу­шен и изпълнителен слуга на Ида в буквалния смисъл на думата, Игото се превръща до голяма степен в противник и дори господар па Ида.

Такава ревизия на теорията за ролята на Егото повдига някои иьпроси, на които трябва да отговорим. Как е възможно Егото, кое-I о е част от Ида и започва съществуването си като слуга на нагони-ге, да се превърне до голяма степен в техен господар? От друга страна, какви средства използва Егото, за да контролира успешно пагоните?

Отговорът на първия въпрос се съдържа частично в природата па взаимоотношенията на детето със заобикалящата го среда и час-I ично в особеностите на човешката психика. Някои от тези особе-| юсти вече засегнахме, а други - не. Всички те имат отношение към функциите на Егото.

Нека най-напред разгледаме тази част от отговора, която се дава от външната среда. Знаем, че тя, или поне част от нея, има нажно биологично значение за новороденото. Без някои от нейните съставни части, като например майката, а по-късно двамата родите-и и, малкото дете не може да оцелее. Нищо чудно, че уникалната и продължителна физическа нужда на детето от родителите му създа-на психологическата зависимост от тях. Поради това, че пеленачето швиси най-вече от родителите си за доставяне на източници на удо-колствие, майката на детето може да се превърне в изключително нажен обект от външния свят, така че в случай на конфликт между изискванията на майката и непосредствените желания на детския Ид, Егото се съюзява с майката срещу Ида. Така например, ако майката забрани разрушителния импулс, като късането на страни­ците на книгите, Егото обикновено взема страната на майката сре­щу Ида.

Тази страна на проблема е лесна за разбиране и не изисква по-подробно и сериозно обсъждане. За да продължим с отговора на пьпроса, който си зададохме преди малко, ще трябва да разгледаме по-подробно няколко други обстоятелства.

Най-напред трябва да повторим, че енергията, която се използва ш изграждането и функционирането на Егото, се доставя изцяло или поне в по-голямата си част от Ида. Ако приемем, че Идът е ог­раничен резервоар на психична енергия, логично следва, че същест-иуването на Егото и неговите функции довеждат до намаляване на пагонната енергия в Ида. Част от нея се използва за създаването и функционирането на Егото. При някои хора тази част изглежда много голяма: всеки познава хора без страсти, които сякаш са из­ползвали цялата си психична енергия за изграждането на своето Его. Това практически е невъзможно. Основно правило обаче е, че с развитието на Егото Идът неизбежно отслабва в една или друга сте­пен. В този случай може да се твърди, че Егото се развива като па­разит за сметка на Ида, което до известна степен обяснява факта, че Егото е в състояние да стане достатъчно силно и да се превърне от слуга в господар на Ида. Но, както вече споменахме, това изг­лежда не е цялото обяснение.

Нека разгледаме тези процеси, които допринасят за формиране­то и функционирането на Егото, както и за намаляването на пси­хичната енергия на Ида и засилването на енергията на Егото.

Един от тези процеси, който, както вече казахме, е основен за развитието на Егото, е неутрализацията на нагонната енергия. Тази форма на денатуризиране, която разгледахме подробно в трета гла­ва, явно допринася за редуцирането на либидинозната и агресивна­та енергия на Ида и за увеличаването на енергията на Егото.

Друг фактор, който има важно значение за отклоняването на психичната енергия от Ида и насочването й към Егото, е процесът на идентификация. Той също беше разгледан в трета глава и читате­лят ще си спомни, че при идентификацията индивидът се преобра­зява по подобие на външния обект (човек или предмет), който е психологически важен за него, т.е. катексиран с нагонна енергия.

Както вече видяхме, преобразуването по „подобие на някого" води до промени на Егото, вследствие на което част или цялата енергия, инвестирана преди това във външния обект, се прехвърля към образа на този обект, представен в Егото. По този начин част от енергията, която принадлежи на Ида, се инвестира в Егото и допринася за енергийното обогатяване на Егото за сметка на Ида.

Друга форма за ограничаване на исканията на Ида и за осъщес­твяване на контрол от страна на Егото е процесът на задоволяване чрез фантазията. Основната характерна черта на фантазията е, че както в будно състояние, така и по време на сън тя осъществява едно или повече от желанията на Ида, като по този начин задоволя­ва съответните импулси и частично разтоварва енергията им. Така например спящият човек, който сънува, че пие вода когато е жаден, се чувства относително задоволен и продължава да спи.

От този бегъл поглед става ясно, че фантазията играе важна роля в психичния живот, но засега няма да се спираме повече на нея. Ще подчертаем само, че фантазията има важна роля в относи­телното задоволяване на нагонните импулси и същевременно дава възможност на Егото да ги контролира и владее. Трябва също да кажем, че фантазирането е нормално явление в психичния живот.

Така стигаме до последната психологична характеристика, дава­ща възможност на Егото да се превърне до голяма степен в госпо-'1лр на Ида. Това е може би най-важната и решаваща характеристи­ка на цялостния процес, която дава възможност на Егото да се про-шнопоставя и в дадени моменти да управлява импулсите, идващи <>г Ида. Това е склонността на хората да реагират със страх при из-постни обстоятелства. Преди да разгледаме подробно тази черта на психиката, трябва да изясним онова, което Фройд /Егеис!, 1911/ на­рича принцип на удоволствието, тъй като съвременната психоана-имтична теория за тревожността не може да бъде разбрана без този принцип.

Най-общо принципът на удоволствието означава, че психиката проявява тенденция да функционира по такъв начин, че да постига удоволствие и да избягва противоположното чувство. Немската цума, която Фройд използва за противоположното чувство на удо­волствието, е 17п1и51, най-често превеждана на английски като „бол­ка", (рат); принципът на удоволствието се нарича принцип на удо-нолствието и болката. За разлика от 1]п1ш1, „болка" означава и фи-шческото усещане за болка и, за да се избегнат недоразумения, в пай-новите английски преводи думата „болка" се заменя с една малко недодялана, но еднозначна дума, „неудоволствие" (ипр1еа-\иге).*

Фройд добавя, че стремежът към доставяне на удоволствие е повелителен и неотложен в началото на живота и че в процеса на развитие човек постепенно придобива способността да отлага удо-молствието.

По това принципът на удоволствието напомня много първичния процес, който разгледахме в трета глава. Според принципа на удо­волствието търсенето на удоволствие и избягването на неудоволст-иието доминира в най-ранната възраст. И при първичния процес ка-юксисът на нагонната енергия трябва да се разтовари колкото се може по-скоро. Този процес също така доминира в психичните функции в началото на живота. Фройд приема, че с напредването на възрастта човек повишава способността си да отлага удоволствието и да отбягва неудоволствието, също както при първичния процес шбавянето на разтоварването на катексиса с растежа на детето е в причинна зависимост от развиването на вторичния процес и засил­ването на влиянието му.

Първоначалното определение на Фройд на принципа за удовол­ствието наподобява по същество по-късното му схващане за пър­вичния процес. Единствената важна разлика от терминологична гледна точка е, че принципът на удоволствието е формулиран в су­бективен план, а първичният процес - в обективен. Това означава, че термините „удоволствие" и „неудоволствие" се отнасят към су­бективните преживявания, докато „разтоварването на катексиса или на нагонната енергия" се отнася към обективните явления на разп­ределяне и разтоварване на енергията и по-точно тази на Ида. Трябва само да добавим, че афектът или емоцията е феномен на Егото независимо от това, че появата му зависи от процесите в Ида.

Естествено, Фройд отчита голямата прилика между принципа на удоволствието и онзи аспект от функционирането на Ида, който той нарича първичен процес. Той дори се опитва да обедини двата принципа в един, но без успех. Те продължават да се разглеждат поотделно.

Основание за свързване на двата принципа е предположението, че с увеличаването на количеството на неразтоварения подвижен катексис в психичния апарат се създава или засилва чувството на неудоволствие, докато неговото разтоварване или намаляване води до чувство на удоволствие. С други думи, първоначалната идея на Фройд /Егеиа¹, 1911/ е, че засилването на психичното напрежение създава чувство на неудоволствие, докато намаляването му се пре­живява като удоволствие. Ако това беше вярно, тогава първичният процес и принципът на удоволствието се оказват само две различни формулировки на една и съща хипотеза.

Ето логиката зад това твърдение. Според принципа на удоволст­вието малкото дете не е в състояние да отложи удоволствието и това налага то да бъде получено незабавно. Според първичния про­цес разтоварването на катексиса на нагонната енергия при малките деца не може да се отлага. Първоначалната идея на Фройд е, че удоволствието от разтоварването на катексиса е равнозначно на за­доволяването, или че поне е част от него. Ако това предположение беше вярно, двете определения изразяват едно и също нещо с раз­лични думи, а принципът на удоволствието и първичният процес са само две различни формулировки на една и съща хипотеза.

Въпреки желанието да опрости хипотезата си, Фройд /Егеид, 1924-с/ установява, че макар и в повечето случаи разтоварването на подвижната психична енергия да се съпровожда от удоволствие, а натрупването й да засилва неудоволствието, в някои случаи тази постановка не е валидна. Той дори показва, че понякога е налице точно обратното. Така например засилването на сексуалното напре-

жение се преживява като удоволствие.

Заключението на Фройд е, че взаимоотношенията между проце­сите на натрупване и разтоварване на свободната нагонна енергия, от една страна, и преживяването на удоволствие и неудоволствие, от друга, са много по-сложни и все още остават необяснени. Той изказва предположението, че определящият фактор вероятно е чес-| отата и ритъмът на натрупването и разтоварването на катексиса, но ме доразвива тази идея. По-късно други автори правят опити да разработят приемливи хипотези за взаимоотношенията между нат­рупването и освобождаването на нагонната енергия, но нито една от гях не получава широко признание и поради това няма да ги разг­леждаме тук /^тасоЪ8оп, 1953/.

В резултат на това все още не можем да формулираме принципа на удоволствието в съответствие със съвременните разбирания за психичната енергия. Това налага да се придържаме към по-ранното определение, което е формулирано на основата на субективното преживяване на удоволствие или неудоволствие: психиката (или индивидът в своя психичен живот) търси да си достави удоволствие и да избегне неудоволствието.

Читателят ще си спомни, че причината да обсъждаме принципа ма удоволствието в тази глава е, че той трябва да ни улесни да раз-Г>ерем темата за тревожността (апх1е1у), която ще разгледаме сега. I олямото значение на принципа на удоволствието ще се изясни в \ода на обсъждането на тази тема.

Първоначалната идея на Фройд е, че тревожността се причинява от задръжка на либидото или от несъответното му разтоварване. От гледна точка на теорията за тревожността няма значение дали неестественото натрупване на либидото в психиката е причинено от пьншни пречки, или от вътрешни трудности, като например несъз-навани конфликти или подтискане на сексуалното задоволяване /Ргеий, 1985/. И в двата случая натрупаното либидо се трансформи­ра в тревожност. Тази теория не обяснява1сак точно става тази^ч | рансформация, нито обяснява факторите, които определят кога I ова може да се случи. Важно е да се знае, че в тази теория терми­нът апхгеГу се отнася до патологичен вид страх, който феноменоло-| ично е подобен на страха от външна заплаха, но има съвсем разли­чен произход. Предполага се, че страхът от външна заплаха е зауче­на реакция, основана на опита, докато невротичният тип тревож-I юст (апх1е(у) е трансформирано либидо или патологична проява на нагонната енергия.

Така се обяснява тревожността в психоаналитичната теория до 1926 година. През същата година в Америка се публикува моногра-⁴ фията на Фройд "Тпе ргоЬ1ет ог Агше1у" или "1пЬ1ЪШоп, 5утр1;от апс! Агшегу"*, както е издадена в Англия. В нея Фройд сочи, че тре­вожността е основният проблем на неврозите и предлага нова тео­рия за тревожността, която е основана на структурната хипотеза и | която ще разгледаме сега.

Най-напред е важно да посочим, макар и мимоходом, че има тясна връзка между темата за „задръжката, симптома и тревож­ността", т.е. втората теория за тревожността, и двете по-ранни пуб­ликации, които цитирахме многократно във втора и трета глава, а именно „Отвъд принципа на удоволствието" и „Егото и Ида". Пос­ледните две монографии съдържат основните идеи, които отлича­ват модерната психоаналитична теория от психоанализата преди това. Тези нови идеи са: дуалистичната теория за нагоните и струк­турната хипотеза. Те предлагат по-логичен начин за обяснение на психичните явления и по-пълно разбиране на сложните им взаимо­отношения в сравнение с предхождащата теория. Новите теории също така създават възможност за по-успешно прилагане на психо­анализата в клиничната практика. Пример за това е развитието на психоанализата на Егото и цялата област на Его-психологията.

Самият Фройд написва няколко труда, в които показва как но­вите теории могат да се прилагат пълноценно за решаване на кли­нични проблеми /РгеиД 1924-Ь, 1924-с, 1924-й?, 1926/. Монография­та „Потискане, симптом и страх" е най-важната в това отношение, защото разкрива как тези идеи могат да се прилагат пълноценно в практиката. В нея Фройд разработва клинично приложима теория за тревожността въз основа на новите открития в структурната му хипотеза.

За да разберем новата теория на Фройд, трябва да ни е ясна не­говата постановка, че тревожността има биологична, конституцио-нална основа. С други думи, той предполага, че човешкият органи­зъм притежава наследствена способност да реагира с психични и физиологични прояви, които ние наричаме тревожност. Фройд из­тъква, че както при човека, така и при животните тази способност има определено значение за оцеляването на организма, особено в неговата „естествена" среда. Ако човешкото същество няма защи­тата на родителите си и ако не е способно да се страхува от различ­ни неща, то би загинало твърде скоро.

В теорията си за тревожността Фройд не се опитва да изясни нито нейното естество, нито нейния произход, а само мястото и значението й в психичния живот на човека. Както ще стане ясно, идеите, които Фройд развива в „Задръжка, симптом и тревожност" 11' откриват отчасти и в предишните му формулировки, но същевре-и-пно се отличават значително от тях.

Като пояснение трябва да кажем, че една голяма част от първа-ш му теория е напълно отречена. Фройд изцяло се отказва от идея­та, че неразтовареното либидо може да се трансформира в тревож­ност. Той предприема тази решителна стъпка на базата на натрупа­ния клиничен опит и успешно доказва валидността на новата си те­ория чрез анализа на два клинични случая на детски фобии.

В новата си теория Фройд свързва тревожността с така нарече­ните „травматична ситуация" и „ситуация на заплаха". При травма-| нчната ситуация психиката е завладяна от дразнители, които са I олкова много на брой, че тя не е в състояние нито да ги управлява, пито да се разтовари от тях. Фройд приема, че при всяко подобно н нление автоматично се появява тревожност.

Тъй като една от функциите на Егото е да се справя с дразните­лите от външната среда, естествено се предполага, че травматични­те ситуации се срещат много по-често през първите месеци от жи-иота, когато Егото е все още относително слабо и недоразвито. I {същност Фройд приема, че прототипът на травматичната ситуация е преживяването на акта на раждането от бебето. По време на раж-чането бебето е изложено на множество външни дразнители и вис-церални усещания, на които то реагира с това, което Фройд опреде-1Я като тревожност.

Интересът на Фройд към раждането като травматична ситуация и придружаващата го тревожност е главно поради възможността раждането да се приеме за прототип на по-късни и психологически по-важни травматични ситуации. От своя страна раждането служи твърде добре на новата теория. Ото Ранк (1924) се опитва да прило­жи тези нови идеи по много смел начин. Той се отклонява от истин­ските намерения на Фройд и предлага теория, която гласи, че всич­ки неврози могат да се сведат до травмата от раждането и трябва да се лекуват чрез психоаналитична реконструкция на травмата, като на пациента се помага да я осъзнае. Когато Ранк представя те­орията си, тя силно привлича вниманието на психоаналитиците, но те бързо губят интерес към нея. Сега тя е почти напълно забравена. В монографията си Фройд отдава голямо значение на травматични­те ситуации, които се появяват след раждането и по-точно през ран­ното детство. Ето пример за такава ситуация: новороденото дете е чависимо от майка си не само за задоволяване на телесните си нуж­ди, но също така и на инстинктите, които в първите три месеца от живота са свързани помежду си и детето не прави разлика между тях. Когато пеленачето суче, то не само задоволява глада си, а из-питва и удоволствие от оралната стимулация, както и от усещането, че майка му го държи, топли и гали. Това удоволствие или нагонно задоволяване не може да се постигне самостоятелно от малкото дете, докато то не достигне определена възраст. За това то се нуж­дае от майката. Ако майката отсъства, когато то изпита нагонна нужда, която може да бъде задоволена само чрез нея, това може да доведе до ситуация, която Фройд нарича травматична. Инфантил­ното Его е недоразвито и неспособно да отлага задоволяването или да подтиска нагонните желания, вследствие на което психиката на детето се завладява от възбудата. Тъй като не е в състояние нито да се справи с тази възбуда, нито да я разтовари по адекватен начин, то реагира с тревожност.

Важно е да се разбере, че в посочения пример, както и при всич­ки останали типични случаи от подобен характер, нахлуването на дразнители в психиката поражда автоматично примитивна тревож­ност, която е от ендогенен произход. Тази автоматична тревожност се доставя преди всичко от нагоните и Ида, поради което понякога тя се нарича „тревожност на Ида". Този термин почти не се използ­ва вече, тъй като създава невярната представа, че тревожността е локализирана в Ида. Идеята на Фройд, развита в структурната тео­рия, е, че всички емоции са локализирани в Егото. Според тази тео­рия преживяването на емоциите е функция на Егото и това се отна­ся също и за тревожността. Заблудата, че седалището на автоматич­но предизвиканата тревожност е в Ида, се дължи на факта, че през най-ранно детство Егото още не съществува като определена струк­тура. Независимо от това, колкото и да не е обособено при малките деца, Егото е седалището на всяка проява на тревожност.

Фройд твърди също така, че склонността или способността на психичния апарат да реагира с тревожност на нахлули дразнители, се запазва през целия живот. С други думи, травматична ситуация в смисъла на Фройд може да се породи във всяка възраст. Тези ситуа­ции обаче са много по-чести в ранна възраст поради това, че Егото тогава е все още недоразвито. Колкото по-развито е Егото, толкова по-способно е то да се справя с дразнителите или да ги разтоварва независимо от това, дали те идват от външната или вътрешната среда. Трябва да запомним, че само когато дразнителите не могат да се регулират или разтоварят по съответен начин, ситуацията се превръща в травматична и се поражда тревожност.

Ако е вярно твърдението на Фройд, че раждането е прототип на по-късните травматични ситуации, тогава това преживяване е при­мер за травматична ситуация в детството, която е предизвикана от външни дразнители. В други случаи възбудата идва от нагоните, което означава, че тя има ендогенен произход. Такъв е примерът с че гето, чиято майка отсъства и то не може да получава удоволст-иие, поради което изпада във възбуда.

Най-важните травматични ситуации в началото на живота са предизвикани от нуждите на Ида. Фройд е убеден, че подобни ситу­ации могат да се появят и по-късно в живота на човек в случаи, ко­ито той нарича „актуални" страхови неврози (еж. осма глава), при които тревожността е причинена от завладяването на психиката от ньзбуди, породени от енергията на сексуалния нагон, чието разто-иарване е затруднено от външни обстоятелства.

Това определение на Фройд няма особено значение, тъй като диагнозата „актуална невроза" е твърде рядка, ако изобщо се из­ползва все още. Същата идея има много по-голямо клинично значе­ние при така наречените травматични неврози в късна възраст. 11ример за това са неврозите, предизвикани при военни сражения, които са резултат от пренатоварване на психиката с външни дразни­тели и автоматично пораждане на страх. Фройд изтъква тази въз­можност и много други автори се съгласяват с него. Всъщност Фройд /Ргеис1, 1926/ застъпва мнението, че травматичните неврози не се пораждат така лесно и че за възникването им е необходимо „участието на глъбинните слоеве на личността".

Идеята на Фройд за травматичната ситуация и за автоматичното пораждане на тревожност съставя първата част на новата му теория за тревожността. До този момент тя в много отношения е близка до първата му теория, макар че се различава съществено от нея по въпроса за произхода на тревожността. Читателят ще си спомни, че в предишната теория Фройд прави предположението, че тревож­ността е резултат от трансформация на либидото, а по-късно смята, че тя се поражда като резултат от претоварване на психиката с драз­нения, които могат да идват отвън или от нагоните.

Първата част на новата теория на Фройд може да се обобщи по следния начин:

1. Страхът се поражда всеки път, когато психиката се претовари от възбуди, които тя не може да овладее, нито да разтовари.

2. Дразнителите могат да имат както външен, така и вътрешен произход, но най-често идват от Ида, т.е. от нагоните.

3. Когато в такава ситуация се появи автоматична тревожност, тя се нарича травматична.

4. Прототипът на травматичните ситуации е актът на раждане.

5. Автоматичната тревожност е характерна за пеленачето, тъй като неговото Его е все още слабо и незряло. Тя обаче може да се наблюдава и при възрастните в така наречените случаи на актуални неврози.

Втората част на тази теория гласи, че в процеса на развитието детето се научава да предвижда ситуацията на заплаха и да реагира с тревожност, преди тя да се превърне в травматична. Този вид реа­кция Фройд нарича сигнална тревожност. Сигналната тревожност се предизвиква от ситуация на заплаха или предвиждане на опас­ност.

Сигналната тревожност е функция на Егото, чиято цел е да мо­билизира всички сили под негов контрол, за да се посрещне или из­бегне надвисналата травматична заплаха.

За да обясни термина ситуация на заплаха, Фройд използва от­ново примера с пеленачето, чиято майка отсъства. Читателят пом­ни, че когато е оставено само, детето изпитва нужди, за чието задо­воляване е необходимо присъствието на майка му. Ситуацията може да прерастне в травматична и автоматично да се появи тре­вожност. Фройд твърди, че след като Егото на детето достигне оп­ределена степен на развитие, то е в състояние да схване, че има връзка между отсъствието на майка му и развитието на неприятно­то усещане, предизвикано от автоматично породената тревожност. С други думи, Егото разбира, че тревожност не се появява в при­съствието на майката, а само когато майката я няма. В резултат на това Егото възприема разделянето с майката като „ситуация на зап­лаха" - опасността се крие'в появата на неотложна нужда от страна на Ида, за чието задоволяване се изисква присъствието на майката; ако тя отсъства, възниква травматична ситуация.

Как реагира пеленачето при ситуацията на заплаха? Всеки, кой­то е запознат с поведението на малките деца, знае това. Чрез разно­образни прояви детето се опитва да задържи майка си, като предиз­виква нейното съчувствие или я призовава веднага, когато тя се от­далечи от него. Фройд насочва вниманието си повече към онова, което става в психиката на детето, отколкото към поведението на Егото, целящо да алармира околната среда, макар че и това е важ­но. Фройд приема, че при ситуацията на заплаха Егото реагира с тревожност, която се създава активно с цел да предупреди за опас­ността. Тази тревожност Фройд нарича сигнална тревожност.

Нека спрем тук за момент. Как е възможно Егото да създава ак­тивна тревожност с цел предупреждение или с каквато и да е друга цел? За да отговорим на този въпрос, трябва да си припомним, че Егото е преди всичко група от взаимозависими функции. Вероятно в случай на заплаха някои от тези функции, като например сетивно­то възприятие, паметта и мисленето разпознават опасността, докато други части на Егото или негови функции реагират с това, което се преживява като тревожност. Въз основа на клиничните наблюдения можем да приемем, че при разпознаване на заплахата вероятно се подбужда представата за травматична ситуация, която предизвиква появата на сигнална тревожност. Дали това предположение е вярно или не, не можем да кажем със сигурност, но става ясно, че едни функции на Егото са отговорни за откриване на опасността, докато други реагират на нея с тревожност.

Нека сега продължим с това, което се случва, след като Егото разпознае ситуацията на заплаха и реагира с тревожност. На този етап се включва принципът на удоволствието. Сигналната тревож­ност е неприятна и колкото е по-интензивна, толкова чувството е по-неприятно. Предполагаме, че интензивността на тревожност за­писи от това как Егото преценява сериозността или близостта на чаплахата. В случай на значителна опасност очакваме, че тревож­ността и неудоволствието ще бъдат много силни. Неудоволствието автоматично включва „всесилния" принцип на удоволствието, как-I о го нарича Фройд. Функцията на принципа на удоволствието е да подсили Егото, за да постави то под контрол всички импулси, идва- ' |ци от Ида, които могат да създадат ситуация на заплаха. В приме­ра с детето, което е изоставено от майка си, тези импулси могат да намерят израз в желанието му да бъде нахранено или да получи ласки от майка си.

Фройд определя поредица от типични ситуации на заплаха, ко­ито се появяват последователно през живота на детето. Хроноло­гично първата от тях е заплахата от раздяла с човека, който е най-важният източник за задоволяване на нуждите на детето. В психоа­налитичната литература тази ситуация често се нарича „загуба на обект" или „загуба на любим обект", въпреки че на тази възраст пеленачето не е в състояние да изрази такова сложно чувство като любов. Следващата типична ситуация на заплаха е загубата на лю­бовта на човека, от когото детето зависи за задоволяване на нужди-ге си. С други думи, въпреки че майката е при детето, то се страху­ва, че може да загуби любовта й. Тази ситуация се нарича „загуба на любовта на обекта". Следващата типична заплашителна ситуа­ция е различна при двата пола. При малкото момченце опасността е от загуба на пениса, което в психоаналитичната литература се на­рича кастрация. При малкото момиченце опасността е от аналогич­но нараняване на гениталиите. Последната заплашителна ситуация в този списък е изпитването на вина или неодобрението от страна на Суперегото.

Ние смятаме, че първата заплаха е характерна за най-ранния стадий на развитие на Егото, вероятно до към първата година и по-ловина; тогава се появява и втората заплаха. Третата се явява на преден план след две и половина до тригодишна възраст. Послед­ната типична ситуация на заплаха се наблюдава едва след формира­нето на Суперегото, след петата или шестата година. Всички тези ситуации на заплаха продължават да съществуват несъзнавано до края на живота и са особено силно изразени при невротиците. От­носителното значение на всяка от тези заплахи зависи от личността на човека. В клиничната практика е важно да установим главната заплаха, от която пациентът се страхува несъзнавано.

Твърдението на Фройд, че тревожността е основният проблем на психичните заболявания, се приема от повечето психоаналитици днес. Въпреки това трябва да напомним, че нещата невинаги са точ­но така. Преди публикацията на „Задръжка, симптом и тревож­ност" психоаналитичното мислене по отношение на неврозите как­то на теория, така и на практика беше насочено предимно към пре-образованията на либидото и по-точно - към либидонозните фикса-ции. Тогава, както е известно, се е предполагало, че тревожността е либидо, което се е трансформирало поради невъзможност за разто­варване. Това е поставяло либидото в центъра на вниманието при теоретичните разсъждения и клиницистът се е стремял да осигури адекватното му разтоварване чрез отстраняване на фиксациите му. Това съвсем не означава, че днес не е важно да се опитваме да пре­махнем фиксациите. Разликата се състои в това, че днес както кли­нично, така и теоретично ние разглеждаме проблемите не само от позицията на Ида, но и от позицията на Егото.

От позицията на модерната психоаналитична литература, която подчертава значението на тревожността за психичните разстройст­ва, лесно можем да изпуснем факта, че ролята на тревожността е да улесни Егото в дейността му да задържа заплашителните нагонни желания и импулси и че това е важна функция на нормалното раз­витие. Функцията на тревожността в никакъв случай не е патоло­гична. Точно обратното, тя е необходима за нормалния психичен живот и за развитието. Без нея всяка форма на възпитание би била немислима. Индивидът ще бъде оставен изцяло на произвола на импулсите, постъпващи от Ида, които той ще се опитва да задово­лява поотделно или заедно до момента, когато се стигне до травма­тична ситуация и той бъде завладян от тревожността.

Друга особеност на сигналната тревожност е, че тя е с много по-малка интензивност от тревожността в травматичната ситуация. С други думи, сигналът, който Егото се научава да дава по време на развитието си, е по-малко неприятен от тревожността, която може да се появи в случай, че няма сигнализация и се стигне до травма-

ловина; тогава се появява и втората заплаха. Третата се явява на преден план след две и половина до тригодишна възраст. Послед­ната типична ситуация на заплаха се наблюдава едва след формира­нето на Суперегото, след петата или шестата година. Всички тези ситуации на заплаха продължават да съществуват несъзнавано до края на живота и са особено силно изразени при невротиците. От­носителното значение на всяка от тези заплахи зависи от личността на човека. В клиничната практика е важно да установим главната заплаха, от която пациентът се страхува несъзнавано.

Твърдението на Фройд, че тревожността е основният проблем на психичните заболявания, се приема от повечето психоаналитици днес. Въпреки това трябва да напомним, че нещата невинаги са точ­но така. Преди публикацията на „Задръжка, симптом и тревож­ност" психоаналитичното мислене по отношение на неврозите как­то на теория, така и на практика беше насочено предимно към пре-образованията на либидото и по-точно - към либидонозните фикса-ции. Тогава, както е известно, се е предполагало, че тревожността е либидо, което се е трансформирало поради невъзможност за разто­варване. Това е поставяло либидото в центъра на вниманието при теоретичните разсъждения и клиницистът се е стремял да осигури адекватното му разтоварване чрез отстраняване на фиксациите му. Това съвсем не означава, че днес не е важно да се опитваме да пре­махнем фиксациите. Разликата се състои в това, че днес както кли­нично, така и теоретично ние разглеждаме проблемите не само от позицията на Ида, но и от позицията на Егото.

От позицията на модерната психоаналитична литература, която подчертава значението на тревожността за психичните разстройст­ва, лесно можем да изпуснем факта, че ролята на тревожността е да улесни Егото в дейността му да задържа заплашителните нагонни желания и импулси и че това е важна функция на нормалното раз­витие. Функцията на тревожността в никакъв случай не е патоло­гична. Точно обратното, тя е необходима за нормалния психичен живот и за развитието. Без нея всяка форма на възпитание би била немислима. Индивидът ще бъде оставен изцяло на произвола на импулсите, постъпващи от Ида, които той ще се опитва да задово­лява поотделно или заедно до момента, когато се стигне до травма­тична ситуация и той бъде завладян от тревожността.

Друга особеност на сигналната тревожност е, че тя е с много по-малка интензивност от тревожността в травматичната ситуация. С други думи, сигналът, който Егото се научава да дава по време на развитието си, е по-малко неприятен от тревожността, която може да се появи в случай, че няма сигнализация и се стигне до травма- тична ситуация. Сигналната тревожност е смекчен вид тревожност. Нека сега обобщим втората част на новата теория за тревож­ността:

1. В процеса на развитието си Егото изгражда способност да по­ражда тревожност в случай на заплаха от травматична ситуация, а по-късно - и когато то предвижда опасност от подобна заплаха.

2. С помощта на принципа на удоволствието, който се включва заедно със сигналната тревожност, на Егото се предоставя възмож­ност да подтиска импулсите на Ида в случай на ситуация на запла­ха.

3. Набор от типични ситуации на заплаха, характерни за детст­вото, продължават да съществуват несъзнавано в една или друга степен до края на живота.

4. Сигналната тревожност е смекчена форма на тревожност, ко­ято играе важна роля за нормалното развитие, като едновременно с това тя е същата тревожност, която е типична за психоневрозите.

По този начин отговорихме на първия въпрос, който си зададох­ме - как Егото, което започва съществуването си като част от Ида и като негов слуга, постепенно надделява и до известна степен дори става способно да управлява Ида. Сега ще преминем към втория въпрос - как точно Егото успява да държи под контрол импулсите на Ида.

Когато прецени, че импулсите, идващи от Ида, могат да предиз­викат ситуация на заплаха, Егото им се противопоставя. Егото под­бужда тревожност, която служи като сигнал за опасност и по този начин привлича принципа на удоволствието на своя страна с цел да отблъсне появата на опасните импулси. В психоаналитичната лите­ратура това противопоставяне се нарича защита или защитна реак­ция на Егото. Сега нашият въпрос може да се формулира по след­ния начин: Какви са защитните реакции на Егото срещу Ида?

Отговорът на този въпрос е твърде лесен, макар и прекалено общ. За тази цел Егото използва всичко, което е на негово разполо­жение. Всяка нагласа, всяко възприятие, отвличането на внимание­то, подкрепянето на друг, безопасен импулс на Ида, неутрализира­нето на енергията на опасните нагони, създаването на идентифика­ции, възбуждането на фантазията - всичко това може да се използва поотделно или в комбинации за целите на защитата. С една дума, Егото по всяко време използва всички процеси от нормалното си развитие и функциониране за защитни цели.

В допълнение обаче към тези защитни реакции на Егото, при които се използват всички процеси, разгледани в предишната глава, има и специални процеси, които служат изключително за защитни

цели срещу Ида. Те са наречени „защитни механизми" от Ана Фройд /Ргеис1, А., 1936/ и сега ще насочим вниманието си към тях.

Всеки опит да се направи списък на защитните механизми ще бъде непълен, тъй като психоаналитиците все още спорят по въпро­са кои функции на Егото трябва да се обособят от останалите и да се определят като специфични защитни механизми. Тук ще дефи­нираме и разгледаме тези от тях, които са широко приети и които имат важно значение за функционирането на психиката.

Защитният механизъм, който е бил открит най-рано и е обсъж­дан най-много в психоаналитичната литература, е изтласкването (герге88юп) /Егеи<1, \9\5-Ь1. Изтласкването е тази дейност на Егото, чрез която то отстранява от съзнанието нежеланите импулси на Ида заедно с техните производни като спомени, емоции, копнежи и фантазии. Те изчезват от съзнанието, сякаш никога не са съществу­вали. От субективна гледна точка изтласканият спомен е забравен. Тук трябва да добавим, че не е сигурно има ли друг вид забравяне освен изтласкването.

Изтласкването създава дълготрайно, дори постоянно напреже­ние между Егото и Ида. Ние предполагаме, че изтласканият мате­риал задържа вложената в него нагонна енергия, която продължава да се стреми към разтоварване, а Егото от своя страна поддържа из­тласкването с цената на постоянен разход на определено количест­во от своята психична енергия. Този разход на енергия се нарича контракатексис, тъй като функцията му е да се противопостави на катексиса, т.е. на нагонната енергия, вложена в изтласкания мате­риал.

Балансът между катексиса и контракатексиса никога не е урав­новесен, поради което силите могат да наклонят в едната или дру­гата посока. До момента, в който контракатексисът на Егото е по-силен от катексиса на изтласкания материал, изтласканият мате­риал остава извън съзнанието. Ако контракатексисът отслабне, изт­ласканият материал може да проникне в съзнанието или да се изя­ви в определени действия от поведението на индивида. Това озна­чава, че процесът на изтласкване спира да е резултатен. Същото се получава и ако се засили нагонният катексис на изтласкания мате­риал, без да се увеличи силата на контракатексиса.

Би било уместно сега да илюстрираме тези възможности. При­чините за намаляване на контракатексиса на Егото могат да бъдат различни интоксикации на мозъка и фебрилни състояния, от които най-известно е алкохолното опиянение. В своите поведенчески реа­кции и реч пияният човек е в състояние да прояви либидонозни и агресивни тенденции, за които не подозира нищо в трезво състоя-ние. Същото се отнася и за ефекта на другите интоксикации. Отно­сително отслабване на контракатексиса изглежда става често по време на сън, което ще бъде разгледано в седма глава. Изтласкани желания и спомени могат да се възвърнат в съзнанието във вид на сън, нещо, което е изключено в будно състояние.

От друга страна, има достатъчно основания да приемем, че пси­хичната енергия на Ида се засилва по време на пубертета, поради което успешно изтласканият години преди това психичен материал може частично или изцяло да си пробие път до съзнанието. Липсата на задоволяване увеличава силата на импулсите на Ида. Умиращи­ят от глад човек е в състояние да яде всичко, дори неща, които нор­мално биха предизвикали отвращение. По същия начин и онзи, който е бил лишен от сексуално задоволяване за дълго време, е много по-податлив на провал в механизма на изтласкване. Друг фактор, който отслабва изтласкването и засилва импулсите на Ида, е прелъстяването и изкушението.

Трябва също така да изясним, че когато изтласкването отслабне или отчасти се провали, борбата между Егото и опасните импулси не приключва; в този случай опасните импулси все още нямат ле­сен достъп до съзнанието, нито разполагат със съдействието на Его­то за задоволяването им. Такова развитие на нещата, разбира се, е възможно. По време на прехода от детството към юношеството е необходимо - поне в условията на нашето общество - много от изт­ласканите сексуални импулси да бъдат освободени изцяло или час­тично, за да позволят на младия човек да се приспособи към нор­малните зрели полови взаимоотношения. В някои случаи този про­цес тръгва в грешна посока. Така например, когато импулсите от Ида започнат да си прокарват път към съзнанието и да търсят задо­воляване, Егото може отново да реагира към тях като към заплаха и това да отключи сигнална тревожност. Това мобилизира нови сили и подновява защитите срещу тези импулси, които се преживя­ват като опасни и нежелани. Ако Егото успее, то съответните защи­ти се възстановяват във вид на изтласкване или друг механизъм, което от своя страна увеличава количеството енергия, изразходвана от Егото за поддържане на контракатексиса.

Във връзка с нарушаването на баланса между Егото и Ида може да се добави, че теоретично е възможно да се постигне цялостно изтласкване на желанието /Ргеис!, 1924-а, 1933/, което води до пъл­ното му изчезване заедно със съответния нагонен катексис или до отклоняване на катексиса към други психични дейности. В клинич­ната практика не се наблюдава такова абсолютно изтласкване. Практиката се занимава със случаи, при които изтласкването е било неуспешно и е довело до психоневротични симптоми (еж. сед­ма глава). При известните досега случаи изтласкваният материал все още е зареден с нагонна енергия, на която се противопоставя

контракатексисът.

По въпроса за изтласкването трябва да се знаят две основни неща. Първо, това е изцяло несъзнаван процес. Несъзнаван е не само изтласканият материал, но и действията на Егото, които из­вършват изтласкването. Човек не може да осъзнае онова, което е изтласкано, както не може да си спомни онова, което е забравил. Единствено достъпен за познанието му е крайният резултат. Има и съзнавана дейност, която наподобява изтласкването. В психоанали­тичната литература тя се нарича потискане (зирргешоп). Потискане има в случаите, когато се прави опит да бъде забравено нещо, като не се мисли повече за него. Твърде възможно е между потискането и изтласкването да има преходи. Възможно е между двата процеса да няма точно определена граница. Важното в случая е, че когато говорим за „изтласкване" имаме предвид, че изтласкването на ма­териала от съзнанието и изграждането на постоянен контракатексис се извършва несъзнавано.

Второто важно нещо, което трябва да се знае, е, че когато нещо е изтласкано, не е достатъчно само да се каже, че то е заставено да напусне съзнанието. Не по-малко важно е да се разбере, че изтлас­каният материал се откъсва функционално от Егото и влиза в със­тава на Ида.

Това заключение изисква малко повече обяснения. До този мо­мент разгледахме противопоставянето на Егото на импулсите от Ида и конфликта между тях. Би звучало безсмислено ако кажем, че изтласкването превръща импулсите на Ида в част от Ида. Важното е да разберем, че спомените, фантазиите и емоциите, пряко свърза­ни с импулсите на Ида, съдържат много елементи, които преди про­цеса на изтласкването са били части от Егото. Освен това, преди из­тласкването Егото и неговите функции са обслужвали тези импул­си заедно с всички останали и поради това импулсите на Ида са били в хармония с действията на Егото. В процеса на изтласкване цяла функционална единица се откъсва от структурата на Егото и се присъединява към Ида. Като се има предвид това обстоятелство, става ясно, че в известна степен изтласкването нарушава целостта на Егото. Всяко изтласкване намалява обема и съответно функцио­нирането на Егото. От друга страна, всяко изтласкване намалява „силата" на Егото поради това, че то трябва да изразходва още една част от ограничения си запас от енергия за поддържане на контра-катексиса.

Друг защитен механизъм, който ще разгледаме, е така нарече­ното формиране на реакция (геасНоп /огтаНоп). При този мехапи-п.м едното от двойка амбивалентни чувства, например омразата, става постоянно несъзнавано, докато противоположното, в случая шобовта, се засилва в съзнанието. Така на пръв поглед изглежда, че омразата се заменя от любов, жестокостта от нежност, неподчине­нието от послушание, немарливостта от чистота и спретнатост и |.н. В действителност обаче изчезналата нагласа продължава да съ­ществува в несъзнаваното.

Склонни сме да си представяме, че формирането на реакция се твършва като в горепосочените примери с отказ на индивида от неприемливите за обществото форми на поведение в полза на тако­ва поведение, което задоволява родителите и учителите му. Напъл­но възможно е обаче и точно обратното. Така например омразата може да се прояви като формиране на реакция срещу любовта, не­подчинението може да замести послушанието и т.н. Решаващият фактор за формиране на реакция у всеки индивид е въпросът: Как­ва е опасността според Егото и към какво то реагира със сигнална тревожност? Ако поради обстоятелствата Егото се страхува от ом­разата и импулсите, свързани с нея, то защитният механизъм, наре­чен формиране на реакция, поставя под контрол тези импулси и за­силва любовта. Ако страхът е от любовта, то тогава ще се случи

I очно обратното.

Така например някои хора проявяват твърде голяма нежност към други хора и животни, за да държат под контрол несъзнавани садистични импулси и жестокост. Като противоположен пример може да послужи едно наблюдение по време на психоанализа. Съз­наваният гняв към психоаналитика може да е мотивиран от несъз-паваната нужда на Егото на пациента да се отбранява срещу чувст­ва и фантазии, свързани с любов към психоаналитика. Познаването па този механизъм създава възможност всеки път, когато наблюда­ваме подобна реакция, особено ако тя е нереалистична и пресиле­на, да си задаваме въпроса дали това силно чувство не е защита срещу точно противоположна емоция. Например можем да очаква­ме, че човек, изцяло отдаден на пацифизъм или активен борец за ! а щита правата на животните, има несъзнавани жестоки и садистич-

I1 и фантазии, които Егото му възприема като твърде опасни.

Както изтласкването, което присъства в повечето (ако не във всички) защитни механизми, така и формирането на реакция се из-вьршва несъзнавано. И при него също можем да дадем пример за процеси, които го наподобяват, но се извършват съзнавано. Това, което става несъзнавано при формирането на реакция, прилича на това, което става съзнавано в главата на лицемера, нагаждача, а в някои случаи и на добрата домакиня. Всички те си казват: „Ще се преструвам, че този човек ми е приятен, въпреки че чувствата ми към него са други, дори точно обратните". Тук трябва да предупре­дим, че има опасност от смесване на две подобни явления. Когато този процес е съзнаван, той е само временно нагаждане към обстоя­телствата. Истинското формиране на реакция променя трайно Его­то и Ида почти по същия начин, както при изтласкването.

Преди да преминем към следващата защитна реакция, трябва да се спрем на още едно обстоятелство, което показва сложните взаимоотношения на Егото и трудностите, които не ни дават въз­можност да опростим разглеждането на защитните механизми, без да рискуваме да изпаднем в схематизъм.

Нека сега разгледаме случай, при който майката на двегодишно дете ражда второ дете. Известно е, че двегодишното дете ще поже­лае да се отърве от бебето, което според неговите разбирания го лишава от любовта и вниманието, които то очаква да получи от майка си. Враждебните чувства на детето към бебето могат да се изразят с думи или да се проявят в действия, които да са напълно открити и в някои случаи дори да бъдат сериозна заплаха за ново­роденото. Малкото дете обаче открива твърде скоро, че омразата му към бебето не се одобрява от майка му и обикновено поради страх да не загуби майчината обич то изгражда защитни реакции срещу тези импулси. В този случай Егото може да използва проце­са на изтласкване. Предполага се, че враждебните импулси и техни­те производни се изключват от съзнанието и се изтласкват в Ида; обратният път към съзнанието е блокиран от нормален контрака-тексис.

Често изчезването на враждебните импулси от съзнанието на детето към новороденото бебе се съпровожда с появата на различна степен на любов към него. Тази реакция със сигурност може да се отдаде на защитните действия на Егото и по-точно на формирането на реакция. В дадения случай Егото използва вероятно два защит­ни механизма срещу враждебните импулси. То прилага не само из­тласкването, но и формирането на реакция.

Всъщност нашият клиничен опит показва, че защитните меха­низми се проявяват рядко поотделно или дори на двойки. Напро­тив, много от тях действат заедно, макар че в отделните случаи един или два са доминиращи.

Това обяснение все още не изчерпва сложните взаимоотноше­ния в този макар и твърде елементарен пример. Както се разбира от поведението на детето, при изтласкването на враждебните им-пулси то реагира така, като че ли майката му е казала: „Няма да те обичам, ако мразиш бебето!" И детето си отговаря: „Аз не мразя оебето, така че нямам основание да се страхувам, че ще изгубя лю­бовта ти." Фразата „Аз не мразя бебето" е вербализация на това, което се постига от процеса на изтласкването. За да се избегнат не­доразуменията, ще трябва да поясним, че такъв разговор между майката и детето не се провежда в действителност, а че това, което става, може да се разглежда като резултат от провеждането на такъв разговор. Макар и думите никога да не са били произнесени на глас, изказаните мисли съответстват на действията, които се извър­шват в реалния свят. Въображаемият разговор, който използвахме по-горе, се отнася само за процеса на изтласкването. Процесът на формиране на реакция е също така част от детската защита. При формирането на реакция детето като че ли си казва: „Аз не мразя бебето, аз го обичам!" Откъде се появява това „аз го обичам!" Това чувство има защитна стойност и се основава на вътрешната логика, че е много по-трудно да се появят враждебни чувства към човек, към когото изпитваме обич, отколкото към човек, който ни е без­различен. В този смисъл много майки не само казват на детето си „Не трябва да мразиш бебето!", но и добавят „Трябва да обичаш бебето!" За детето „да се обича бебето" е гаранция за запазване на майчината любов и води до намаляване на страха от загубата й. Психоаналитичният опит показва, че двегодишното дете „обича бе­бето" по много особен начин. То се отнася с него, както се държи майка му, като имитира нейните действия и нагласи. С други думи, то несъзнавано се идентифицира с майка си.

Тук се натъкваме на неочакваното откритие, че процесът на идентификация може да бъде част от формирането на реакция и ве­роятно необходимо условие за него. Това поставя въпроса дали за­щитните механизми могат да се разделят на два вида: елементар­ни, които не могат да се редуцират до отделни по-прости реакции, и други, които са съставени от няколко елементарни процеса. Това е въпрос, който още няма еднозначен отговор. В своя класически труд „Егото и защитните механизми" Ана Фройд се присъединява към тези автори, които приемат, че основният защитен механизъм е изтласкването, а останалите механизми или само засилват изтласк­ването, или се включват като защита само ако изтласкването се провали. Въз основа на изследванията си Ана Фройд предлага гене­тична класификация на защитните механизми. Това означава да се започне с най-примитивните защитни операции и дори с техните предшественици и да се стигне до сравнително по-съвършените за­щитни механизми. Интересното е, че тази идея, която изглежда толкова стимулираща, не е подета досега, поне ако се съди по лите­ратурата.

Нека да се върнем сега към предположението, че изтласкването е единственият защитен механизъм, а всички останали само го подкрепят. За съжаление, все още не можем да дадем окончателен отговор дали това е така. Трудността идва от факта, че не знаем специфичните черти на изтласкването и можем да опишем само не­говия краен продукт. Резултатът от изтласкването е „забравянето" на нещо, т.е. отстраняването му от съзнанието. Същото важи и за останалите защитни механизми - отстраняване на нещо от съзна­нието. Все още не знаем със сигурност дали крайните резултати и процесите на отстраняване от съзнанието при другите защитни ме­ханизми са същите или подобни на изтласкването.

Нека да продължим със списъка на защитните механизми. Тер­минът изолация се използва в психоаналитичната литература за оп­ределяне на два различни процеса, които съвсем не си приличат, макар че и двата са характерни за хора с натраплива невроза. В най-общ смисъл това е процес, който Фройд нарича изолация на афект или изтласкване на емоция. В тези случаи фантазията, свързана с желанието, или съответният спомен от миналото, си запазват дос­тъпа до съзнанието, докато емоцията, която обикновено е болезне­на, е отделена от тях и не може да достигне съзнанието. Освен това тези пациенти не са в състояние да изпитват много и разнородни емоции. Процесът на изтласкване на емоции започва с отстранява­не от съзнанието на болезнени чувства и страхове, което означава, че той действа в съгласие с принципа на удоволствието. В повечето случаи този процес не отива по-далеч от това. При някои хора той се разпростира толкова много, че накрая те загубват способността да изпитват каквито и да са емоции и се превръщат в нещо като ка­рикатура на самообладанието, идеализирано от древните филосо­фи.

Другият смисъл на изолацията се отнася към един много по-рядко срещан механизъм, който се описва от Фройд в „Задръжка, симптом и тревожност" /Ргеид, 1926/. Той е част от психопатологи-ята на натрапливостите. Това е несъзнаван процес, при който една определена мисъл се изолира в буквалния смисъл от предхожда­щите я и последващите я мисли чрез малки промеждутъци от пси­хичен вакуум. Чрез откъсването на всякакви асоциативни връзки на такава мисъл с останалия психичен живот Егото се стреми да нама­ли възможностите тя да се върне обратно в съзнанието. Мисълта става „недосегаема".

Както вече казахме, тези два вида изолация са характерни за иатрапливите състояния. Друг защитен механизъм, типично свърз­ван с този синдром, е отменянето (ипйот%). Той се отнася за действия, целящи да отменят въображаемото зло, което човек си представя, че е причинил като следствие от своите желания, които могат да бъдат не само сексуални, но и агресивни и да стане така, сякаш злото никога не се е случило. Така например малкото дете, което изпитва страх поради враждебните си чувства към своето братче или към родителите си, може да реагира по следния начин: отначало то удря обекта, когото мрази, а след това го целува. Вто­рото действие цели да отмени първото. Не е трудно да се забеле­жат подобни прояви както при по-големите деца, така и при възрас­тните. В много случаи ритуалите както при децата, така и при въз­растните съдържат елементи, които могат да се обяснят на тази ос­нова, а именно, че те съзнавано или не се опитват да отменят ефек­та на определени импулси, идващи от Ида, които Егото счита за опасни. В някои случаи, като в посочения по-горе, смисълът на ри­туала е явен. Той дори може да е напълно съзнаван. Най-често оба­че смисълът на отменянето не може да се разбере лесно, тъй като е изопачен и замаскиран, преди да е бил допуснат до съзнанието. Важното тук е, че идеята за отменянето има магически смисъл и ве­роятно произхожда от ранните години на детството, когато в пси­хичния живот преобладават магическите идеи.

Друг важен защитен механизъм е отричането (йета1). Ана Фройд /Ргеш1, А., 1936/ използва този термин, за да опише отрича­нето на неприятни факти от външната действителност чрез фанта­зиране или действия. Така например малкото момченце, което се страхува от баща си, може да заяви, че то е най-силният мъж на зе­мята или че е шампион по борба и гордо да се разхожда из къщата, накичено със спортни медали. В този случай детето отрича дреб­ния си ръст и слабостта си в сравнение с баща си. Фактите от дейс­твителността са отхвърлени и заменени с фантазия и поведение, ко­ето задоволява желанието на детето да превъзхожда баща си физи­чески.

Някои автори използват термина отричане за определяне на отношението към факти от вътрешните преживявания. В този сми­съл „отричането" в горния пример се отнася до страха на детето. Използването на „отричането" в такъв смисъл не е подходящо, тъй като го приближава до термина потискане, който вече определих­ме, или в известен смисъл го представя като началото на изтласква­не. Истинският смисъл на „отричането" се отнася до блокирането на определени впечатления от външния свят. Дори и да не са на­пълно отречени от съзнанието, на тях се отделя толкова малко вни-мание, че болезненото чувство от тяхното възприемане се свежда почти до нула.

Друго недоразумение, което се поражда при разискването на термина отричане, се дължи на факта, че самата природа на защи­тите е да „отрече" съществуването на нещо, като не го допусне в съзнанието. При всяка защитна операция Идът казва „да" , а Егото казва „не". Оттук се прави заключението, че механизмът, определен от Ана Фройд като отричане чрез фантазия, е част от всички защит­ни механизми. Тези твърдения не изглеждат оправдани.

Можем също така да добавим, че отричането е близко до някои елементи на играта и мечтаенето и играе важна роля до края на жи­вота ни. Идеята за активната почивка като средство за бягство от грижите и всекидневните неприятности е близка до функциите на защитната реакция отричане.

Следващият механизъм, който ще разгледаме, се нарича проек­ция (рщесНоп). Той се изразява в това, че личността приписва соб­ствените си желания и импулси на хора и неодушевени предмети от външния свят. Типичен пример е психичноболният, който проекти­ра своите агресивни импулси във външния свят, вследствие на кое­то вярва, че той самият е жертва и е преследван от ФБР, от кому­нистите или от съседите си. За такъв човек ще кажем, че страда от параноидна психоза.

Важно е да се отбележи, че проекцията, която играе такава важ­на роля при параноидната психоза, се открива и в психиката на пси­хично нормални хора. От психоаналитичния опит се знае, че много хора приписват собствени неприемливи желания и импулси, от ко­ито искат да се отърват, на други хора, както това става при проек­цията. Такъв човек сякаш несъзнавано си казва: „Не съм аз този, който изпитва това лошо и опасно желание, а той\" Психоанализа­та показва, че престъпленията и пороците, които приписваме на на­шите врагове по време на война, предразсъдъците, които проявява­ме към чужденци и непознати хора, както и към хора с различен цвят на кожата, суеверията и религиозните вярвания, са често на­пълно или отчасти продукт на несъзнаваното проектиране на собс­твени желания и импулси.

От казаното следва, че ако проекцията се използва широко като защитен механизъм от един възрастен човек, неговата възможност да възприема действителността ще бъде сериозно увредена, или с други думи, способността на Егото за отчитане на реалността ще бъде нарушена. Същото се отнася и за използването на отричането като защитна реакция по-късно в живота.

Проекцията е защитен механизъм, който играе важна роля в нормалното детство. Малкото дете съвсем естествено приписва на хората, животните и предметите своите чувства и реакции, дори ко­гато не трябва да се бори срещу тези чувства и реакции. Тенденци­ята за освобождаване от нежелани импулси и действия чрез при­писването им на други хора е ясна още в началото на живота. Мно­го често когато детето е укорявано или обвинявано в лоша постъп­ка, то заявява, че не то, а друго дете, най-често въображаемо, е нап­равило пакостта. Възрастните хора са склонни да приемат подобни извинения като съзнавана лъжа, но от изследванията на детската психика се оказва, че малките деца наистина преживяват проекции­те си като истина и очакват родителите им да мислят като тях.

Ето още едно предположение за произхода на проекцията. Ня­кои автори /81аегске, 1920; уап ОрЬиузеп, 1920; Аг1о\у, 1949/ смятат, че психологическият механизъм, при който мисли и желания се от­делят от психиката на индивида и се проектират върху външния свят, е изграден върху модела на дефекацията - преживяване, което е познато на детето от най-ранното му детство. Психоаналитичните изследвания показват, че малкото дете преживява фекалиите като част от собственото си тяло. Когато човек използва проекцията като защитен механизъм, той като че ли се опитва да се освободи от нежелателен психичен материал, както се освобождава от фека-лии.

Друг вид защитна реакция е насочването на инстинктивния им­пулс към себе си, или по-кратко казано, насочване срещу себе си (Шгтщ а§атх1 (Не хе1/). За да стане ясно какво точно имаме пред­вид, ще посочим пример с деца, тъй като този механизъм, както и проекцията и отричането, се наблюдава най-лесно в тяхното пове­дение. Когато детето е ядосано на някого, но същевременно се страхува да прояви яростта си, то може да удари или нарани себе си. Този механизъм, както и проекцията, играе важна роля в нор­малното психологическо развитие. Той често се придружава от не-съзнавана идентификация с обекта, към когото е насочен импулсът. В дадения пример детето като че ли си казва: „Аз съм този човек и по този начин ще го ударя".

Читателят ще си спомни, че в трета глава разгледахме по-под­робно процеса на идентификация. Там го определихме като един от главните фактори за развитието на Егото. Идентификацията може също така да се използва и за защитни цели, но засега няма единно мнение дали трябва да се включи в списъка на защитните механиз­ми, или да се разглежда предимно като една от основните тенден­ции на Егото, която в определени случаи може да се използва за за­щитни цели. В тази връзка ще повторим вече казаното в началото на дискусията за защитните механизми, а именно, че Егото е в със­тояние да използва за защита всичко, което е на негово разположе­ние, и което може да му помогне да намали или избегне заплахата, породена от нежелателните нагонни импулси.

Като защитна функция идентификацията наподобява физиоло­гичния модел на храненето и поглъщането. Това означава, че този, който използва идентификацията, несъзнавано си представя, че пог­лъща или е погълнат от личността, с която се идентифицира. Тази фантазия е точно обратната на механизма на проекцията, която, както си спомняме, следва модела на дефекацията.

Термините интроекция (Шго]есНоп) и инкорпориране (тсогро-гайоп), които се срещат в литературата, означават несъзнавана фан­тазия за свързване с друг обект чрез механизма на поглъщане. Ня­кои автори се опитват да разграничат смисъла на тези два термина, но в най-общата им употреба те са обикновено синоними на иден­тификацията*

Друг механизъм, който заема твърде важно място между за­щитните операции на Егото, е регресьт. Въпреки огромното му значение за защитата, той, както и идентификацията, вероятно е много по-обща функция, а не само защитна реакция. Ние предпола­гаме, че тенденцията към регрес е основна характерна черта на на-гонния живот и като такава тя беше описана във втора глава. За­щитната роля на регреса е най-силно изразена по време на фалич-ната фаза на нагонното развитие. Така например, за да избегне страха, породен от фаличните желания, човек може изцяло или частично да се върне обратно в развитието си, т.е. да регресира до нуждите и удоволствията на по-ранни фази, като например анална­та и оралната. Нагонният регрес е най-често частичен, а не пълен. В някои случаи той е в състояние да потуши конфликта между Егото и Ида в полза на Егото и от това да настъпи сравнително стабилно психично равновесие, което се базира на обстоятелството, че пред-фаличните нагонни желания заменят до голяма степен опасните фалични импулси. В други случаи регресът не успява да осигури защитната функция и вместо да настъпи спокойствие, се появява нов конфликт, този път на предфалично ниво. При тежко психично-болни най-често се наблюдава висока степен на нагонен регрес, без да се разреши вътрешният конфликт в полза на Егото.

Често регресът на нагонния живот се придружава от различен но степен обрат в развитието и функциите на Егото. Ако такъв рег­рес на Егото е силно изразен и продължава в по-късните години на живота, той почти винаги е израз на патология.

С това се изчерпва списъкът на защитните механизми, които са: изтласкване, формиране на реакция, изолация на афект, изолация в тесния смисъл на думата, отменяне, отричане, проекция, насоч­ване срещу себе си, идентификация или интроекция и регрес. Всич­ки те могат да се открият както в нормалното психическо развитие, така и при болестни състояния.

Близък до тези механизми, но в известна степен различен, е ме­ханизмът, който Фройд /Ргеис1, 1905-Ь/ нарича сублимация. В нача­лото сублимацията се разглежда като проява на нормалната психи­ка в противовес на защитните механизми, считани по онова време преди всичко за прояви на нарушената психика. Днес можем да зая­вим, че сублимацията е една от формите на нормалното функцио­ниране на Егото. Както вече подчертахме в трета глава, а също така и тук, Егото функционира по такъв начин, че да осигури максимал­но задоволяване на нагоните в зависимост от възможностите на външната действителност. Можем да илюстрираме сублимацията с примера за малкото дете, което иска да играе с изпражненията си. Това негово желание не е приемливо за обществото, за родителите и възпитателите му. Най-често детето се отказва от изпражненията и ги заменя с игра на месене на питки от кал. По-късно моделира­нето с глина или пластелин може да замени играта с кал и в някои случаи, след време, детето може да стане скулптор любител или дори професионалист. Психоанализата показва, че всички тези суб-станции-заместители дават възможност за известно задоволяване на първоначалния импулс за игра с изпражнения. Във всеки отде­лен случай първоначалният импулс е модифициран по такъв начин, че да бъде приет и одобрен от обществото. От друга страна, първо­началното желание на човека, който започва да се занимава със скулптура, става несъзнавано. Не по-малко важен е фактът, че за разлика от първоначалното детско желание при тези заместителни дейности вторичният процес играе решаваща роля. Първоначално­то желание се открива още по-трудно при хора, които вместо да станат скулптори, се изявяват като специалисти по паразитните за­болявания на чревния тракт, например.

Сублимацията е всъщност вид заместително действие, което следва изискванията на външната среда и е в състояние да доставя до голяма степен несъзнавано задоволяване на нагонен дериват, който е невъзможно да се задоволи в истинския си вид. В посочени­те примери играта с кал, моделирането, скулптурата и изследването на чревните паразити са форми на сублимация, задоволяващи же­ланието да се играе с изпражнения. От друга страна е ясно, че това са нормални прояви, съответствуващи на отделни фази на нормал­ното развитие и функциониране на Егото, целящи да задоволят най-ефективно изискванията на Ида в съответствие с условията на външната среда.