Съзнанието е най-висшата форма на субективно отражение на обективната действителност. То представлява отношението на човека към заобикалящата го среда и към самия себе си, изградено от синтеза на познанието, от свързаността, съвкупността на всички психични процеси.
Възникването на съзнанието от психологично гледище предполага осъзнаването на индивида като нещо отделно от заобикалящата го среда, обособяването и разграничаването му от нея. Това се постига едва тогава, когато човекът започва да въздейства върху тази среда и дая изменя. Следователно съзнанието възниква в процеса на трудовата дейност, която първобитният човек е осъществявал колективно в животинското стадо, превръщащо се постепенно в общество.
В хода на осъществяването на тази начална обществено-производствена дейност се увеличава рязко необходимостта от общуване между членовете на колектива. Това представлява мощен тласък за развитието на членоразделната реч, а тя от своя страна стимулира по-нататъшното развитие на съзнанието, като му предоставя словесния материал, посредством който се обозначават конкретните образи /предмети, явления и действия/, а по-нататък и обобщаващи понятия.
Съзнанието е тясно свързано с познавателните процеси. За да може човек правилно да се ориентира в окръжаващата го среда, във времето и пространството, да си дава сметка за своето собствено съществуване, за съществуващата извън него обективна реалност и за своето положение в окръжаващата го среда, за да може да си изработи отношение към околната природна и преди всичко социална действителност, той трябва да получава и обработва непрекъснато поток от информация от външната и вътрешната среда на организма. Това предполага правилно протичане на неговата възприятно-представна дейност. Разбира се, съзнанието не е механична функция от тази дейност – от една страна, то е свързано и с други видове психична дейност; от друга страна, то е по-висша функция, която е в състояние /естествено в определени граници/ да компенсира недостатъците в дейността на някои по-низши звена.
Съзнанието като процес на осъзнаване
Историята на психологията свидетелства, че психологическият феномен „съзнание” е бил обект на твърде бурна дискусионност. Е.Титченер определя съзнанието като централно душевно явление. То представлява поток, произтичащ на две нива: а/високо – това е областта на ясното съзнание; б/ ниско ниво – сферата на смутеното, разсеяното съзнание. Джон Уотсънприема, че подобно явление не съществува в душевния свят на човека и следователно психологията не следва да го изучава. З.Фройд споделя възгледа, че съзнанието и безсъзнателното са две сфери, които в своето единство осигуряват функциониране на психиката. Развитието на личността и нейното психично здраве зависят твърде много от взаимодействието между тези 2 сфери. Именно поради това Фройд отрежда на съзнанието и на безсъзнателното централна част в своята психологична теория.
Днес редица автори споделят мнението, че съзнанието е плод на синтез на психологически феномени. Когнитивните, емоционалните, волевите процеси, според тях, не съществуват отделно, а функционират съвместно, във взаимна връзка, а ефектът от тази интеграция е човешкото съзнание. То изпъква като сложно психично образувание, което позволява на човека едновременно да формира знания за определен обект, да се пораждат емоционални преживявания за него, да се изгражда отношение и готовност за действие към този обект. В резултат на тази широко интегративна дейност съзнанието става способно да формира ВЪТРЕШЕН ПЛАН за действиена индивида, който му позволява да се ориентира по-добре в природната среда, да избере по-адекватен вариант за действие в социалното обкръжение, да повиши равнището на саморегулацията!
Съставянето на вътрешен план /модел/ на част от външната действителност и на своята активност позволява на човек:
Мислено да манипулира с предмети и с техни страни;
Мислено да определя какви действия да предприеме с предметите, за да достигне до определена цел;
Мислено да предвижда последствия от избраните действия;
Мислено да определи какъв контрол ще приложи – на себе си, на другите хора и процеси.
Всичко това изразява способността на човека да си дава отчет за промените в средата, в себе си и ефективно да управлява своите външни практически действия.
За достигане до подобни психически резултати се осъществява специфичен процес на ОСЪЗНАВАНЕ на външни обстоятелства и на собствени действия. Съзнанието разгледано от процесуална позиция изпъква като съвкупност от актове на осъзнаване, чиито резултати се обективират в знания или внушават личната значимост на предмета, или изразяват отношение към него.
Всяка психическа активност на човека започва да се проявява като НЕОСЪЗНАТ ПРОЦЕС. Индивидът не си поставя за цел да насочи, да увеличи своите психични сили към определен обект. Психическият акт обикновено започва да се извършва чрез действия, които могат да бъдат инстинктивни, привични, като резултат от формиран навик. Те не изискват почти никакъв контрол и управление; осъществяват се без усилия и с минимално участие на неволево внимание.
При условие, че извършваният от човека акт срещне някаква бариера, която не може да бъде преодоляна с рутинни действия, става необходимо да се внесе промяна в начина на реагиране. И тъкмо тогава се поставя началото на ОСЪЗНАВАНЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. Това е процес, началото на който започва с включване на познавателни процеси. За целта е необходимо да се осъществи насочване на вниманието към обекта. В човешкото съзнание попада онова обстоятелство, което е привлякло вниманието, което е обсебило психичните сили. Посредством този първи акт на волево внимание съзнанието се фокусира върху обекта. С помощта на волевото внимание преднамерено се възприема определено информационно съдържание. Но осъзнаването на този материал изисква и участието на паметта. Възможно е част от материала да се възпроизведе без усилия на волята, но е възможно друга част да изисква активно, целенасочено включване на този процес за припомняне на определени детайли.
Друго условие, влияещо върху развитието на процеса на осъзнаване е свързано с пораждането на емоции.Съществува връзка между емоционалното преживяване и получения обем знания. Определени емоции притежават потенциал да увеличават възможността на човека за получаване на повече информация относно определен обект. Присъствието на повече знания означава наличие на по-голямо количество образи и идеи. Това увеличава съзнателните възможности на човека за генериране на алтернативи, за избор на решение.
Успоредно с това преживяните емоции могат да затруднят натрупването на сведения за даден обект или ситуация. В такива случаи емоцията действа ограничаващо на възприятието, затруднява възпроизвеждането на материала, ограничава мисловния процес. Организиращата роля на преживяната емоция се изразява в нейното влияние върху разширяване или ограничаване на знанията за себе си, за другите хора, за ситуацията. Например силната вина увеличава готовността на човека да анализира свои взаимовръзки и по такъв начин да разширява знанията си и съответно да обогатява потока на съзнанието. Страхът има противоположна насоченост – намалява, дори парализира аналитичните способности, ограничава притока на информация и респективно – понижава ефективността на процеса осъзнаване.
Емоцията, придружаваща образа или идеята, разкрива и СУБЕКТИВНО ЗНАНИ за осъзнавания предмет или индивид. Посредством емоцията се поставя положителна или отрицателна оценка на предмета. Той се оценява като полезен или вреден, необходим. Тъкмо тази оценка разширява процеса на осъзнаване, като внушава на човек как да регулира своите реакции,така че да измени, запази, унищожи предмета.
Следващото условие, влияещо върху процеса на осъзнаване е ОТНОШЕНИЕТО. Докато знанието позволява на човека да си даде отчет за страни, свойства, връзки на определен предмет, а емоционалното преживяване – да бъде субективно оценена неговата значимост, тоотношението разкрива постоянния стремеж /устойчива тенденция/ към този предмет. Подобен стремеж се изразява като привличане, влечение, желание, намерение за контактуване и въздействие. Този стремеж влияе върху начина на възприемане на обекта и съответно – върху спецификата на натрупване на знания за него.
Формираното отношение също като емоциите изпъква като организиращ фактор на съзнанието. Той може да подбуди човека към влагане на усилия за адекватно възприемане на обекта, но е възможно и да стане причина за изкривяване на възприятието, което е известно в психологията като „ефект на ехото”. В този смисъл изпъква като основателно твърдението на Л.Виготски, че „съзнанието е ехо”, т.е.съзнанието е продукт на функциониране на психични явления, които стоят на по-ниско равнище в душевния апарат. Такива устойчиви отношения като симпатия и антипатия, близост и дистанцираност, заинтересованост и незаинтересованост са отзвук от начина на функциониране на възприятие и представа, памет и мислене. Това от своя страна оказва влияние върху посоката, дълбочината, обема на натрупване на знания за обекта и съответно за осъзнаване на негови страни, особености, връзки. Следователно част от индивидуалното съзнание е ехо – следствие – от формирано лично отношение.