Връзка с биологията. Наименования и дефиниция. Психична енергия и катексис. Класификация на нагоните. Сливане на нагони. Генетично развитие на еротичния нагон: орална, анална и фаличнафаза на детската сексуалност. Прогрес, фиксация и регрес на либидото. Развитие на агресивния нагон. Разтоварване на нагонната енергия и удоволствието.Разгледаните две хипотези полагат главните принципи, върху които се развива психоаналитичната теория. С други думи, те съставят основата, върху която се гради останалото. Те ръководят и определят нашия подход при формулирането на следващите хипотези, отнасящи се до отделните части на психичния апарат и начина на функционирането им.Нека продължим сега с опита си да опишем психиката от гледна точка на психоаналитичната теория, която приема, че психичните процеси се подхранват и подтикват от нагонни пориви.
Фройд развива психологичните си теории предимно на физиологична основа. От кореспонденцията му, публикувана неотдавна, се вижда, че в началото на 1890 г. той прави твърде амбициозен опит да създаде нещо като физиологична психология /Ргеис1, 1954/. Въпреки че фактите не му позволяват да съчетае двете дисциплини и той трябва да се откаже от идеята си, Фройд продължава да вярва, че един ден психичните процеси ще бъдат описани на езика на мозъчната физиология - идея, която сега се приема от много психиатри и от повечето психолози. Въпреки интересните опити в тази насока, до този момент това все още не е постигнато. Никой не е в състояние да предвиди кога тези опити ще успеят. Все още взаимовръзките между психоанализата и другите биологични науки са твърде незначителни. Те съществуват засега само в областта на сетивните възприятия и инстинктивните подтици или „нагоните", които ще бъдат предмет на разглеждане в на тази глава.
Нека най-напред се спрем на терминологията. Това, което тук наричаме нагон (йпуе), в психоаналитичната литература обикновено се обозначава с инстинкт {тзйпа). Инстинкт е много по-известна дума от нагон, но в случая нагон е по-подходящ термин, защото с него назоваваме при човека този аспект на психичния живот, който съответствува на това, което при животните е известно като инстинкт. Разликата се състои в следното. Инстинктът е вродена способност или готовност за реагиране по еднообразен и стереотипен начин на определени групи от дразнители. Той е съставен от пове-денчески реакции, много по-сложни от обикновения рефлекс, например от отскачането на крака при коленния рефлекс. Но също като безусловния рефлекс инстинктът при животните с централна нервна система се състои от следните елементи: дразнител, възбуда на централната нервна система и моторна реакция, следваща предопределен път. Нагонът у човека не включва моторната реакция и се състои само от възбудата на централната нервна система, предизвикана от дразнител. За разлика от предопределеността, характерна за инстинктите при животните, моторната активност при човека, настъпваща вследствие централната възбуда, се осъществява от високоразвити структури на психиката. В психоаналитичната литература те се наричат „Его"* и дават възможност реакцията, стимулирана от нагоните, да се видоизменя в зависимост от опита и мисленето/Нагхтапп, 1948/.
Различието между инстинктивния живот на човека и подобните прояви при по-низшите животни не трябва да се довежда до крайност. При зрелия човек например има тясна връзка между сексуалния нагон и вродения поведенчески отговор, наречен оргазъм. Може дори да се добави, че моторната реакция на човека, която е резултат на инстинктивна нужда или нагон, е предопределена в широк смисъл на думата от генетични фактори. От друга страна обаче тази реакция е по-малко предопределена, отколкото при животните, и външните условия и опитът могат да я променят в много по-голяма степен. По този начин, когато говорим за „нагон" вместо за „инстинкт", ние изтъкваме именно тази разлика.
Нагонът е генетично детерминирай компонент на психиката, чието действие създава психична възбуда, или както често се изразяваме, вътрешно напрежение. Тази възбуда или напрежение подтиква индивида към действие, което в общи линии е програмирано генетично, но може да се променя значително в зависимост от инди-видуалния опит. Действието води до затихване на възбудата и напрежението, до задоволяване. „Затихване" е по-обективен термин, докато „задоволяване" е по-субективен. Става ясно, че реакцията към нагонното напрежение се разгръща в определена последователност. Тя изглежда така: напрежение, моторно действие и затихване, или, ако предпочитаме - потребност, моторно действие и задоволяване. Първото определение избягва елементите на субективното изживяване, а второто ги подчертава.
Способността на нагоните да тласкат индивида към действие насочва интереса на Фройд към аналогия с физичната енергия, която може да се определи най-общо като способност за извършване на работа. Развивайки тази аналогия, Фройд допуска, че съществува психична енергия, която е част от нагоните или произтича от тях. Тази психична енергия няма нищо общо с физичната енергия. Тя е просто постулирана по аналогия с нея. Идеята за психична енергия, изградена по представите ни за физичната енергия, е само хипотеза, която цели единствено да опрости и улесни разбирането на наблюдаваните психични явления.
Фройд продължава аналогията между своята психологична теория и тази на физиците, като говори за количество психична енергия, с която се зарежда даден предмет или човек. Фройд използва немската дума ВезеЦищ, за-която на английски е приета са1кех1$ (стгр. задържане, съхранение, натоварване, зареждане, влагане). Точната дефиниция на катексйс е: количество психична енергия, насочена или вложена в психичния образ на човек или предмет. Това означава, че катексисът се отнася до чисто психологични явления. Той е психологично, а не физично понятие. Психичната енергия не е в състояние да протече през пространството и да се вложи или прикачи директно към външен обект. Това, в което тя се влага (ка-тексира), са отделни спомени, мисли и представи за обекта, съставляващи психичния му образ. Колкото по-силен е катексисът, толкова по-важен е този обект в психологически смисъл, и обратно.
За илюстрация на катексйс може да се даде примерът с малкото дете, за което майката е средство за задоволяване на важни нагонни нужди. С новата терминология това явление може да се опише по следния начин: майката е важен обект на нагоните на детето и този обект е силно катексиран с психична енергия. С други думи, мислите, представите и фантазиите на детето, които се отнасят до майка му, всъщност - до нейния вътрешен образ в детската психика - е силно натоварен с психична енергия.
Преди да преминем към друга тема, трябва да отбе*лежим, че идеята за психичната енергия предизвиква както спорове, така и не-доразумения в психоанализата. Проблемът е в термина енергия. Във физиката съществуват няколко вида енергия, като кинетична, потенциална, лъчиста и т.н. Терминът психична енергия поражда представа за един от видовете физична енергия: кинетична, потенциална, лъчиста, психична. Това обаче съвсем не е така. Психичната енергия е психологично понятие и няма нищо общо с физиката. То може да се определи само в психологичен смисъл. Вярно е, че психологията в известен смисъл е аспект на дейността на централната нервна система и следователно дял от биологията, съответно от физиката и химията. Както вече казахме, все още знаем твърде малко за връзките между психичното и физичното. Така например не знаем коя мозъчна активност и кои физични процеси съответстват на желанията, копнежите, нуждите и удоволствията. Докато не установим това, не можем да свързваме физичната енергия с нейния психичен аналог. Трябва да се примирим с ограничеността на нашите знания и да избягваме да приравняваме неоснователно психичното и физичното. Свързването на психичната енергия със законите на термодинамиката и обсъждането на ентропията на психичните процеси, което някои автори се опитват да правят, е изцяло лишено от основа и смисъл.
Нека сега разгледаме класификацията и природата на нагоните. Хипотезите на Фройд за нагоните са се променяли в продължение на три десетилетия, от 1890 до 1920 г. ППЪпщ, 1941/, като едновременно с това през последните десет години идеите му са допълвани от други автори. В своите първи определения Фройд разделя нагоните на сексуален и самозащитен. Скоро обаче той се отказва от идеята за самозащитен нагон и след това в продължение на години всички инстинктни прояви се приемат за част от сексуалния нагон или негови производни. Изследването на разнообразни психични прояви, в случая на садизма и мазохизма, карат Фройд да преразгледа теориите си и в „Отвъд принципа на удоволствието" /Ргеий, 1920/ той създава теория за нагоните, която в първоначалния си вид не се е възприела изцяло, но от съвременната психоанализа в общи линии е призната.
В последната версия на своята теория Фройд допуска предположението, че съществуват два основни нагона - сексуален и агресивен. Както подсказват наименованията, този дуализъм най-общо е израз на това, което във всекидневието наричаме секс и агресия. Точна дефиниция на двата нагона е невъзможна. Най-общо можем да кажем, че единият нагон поражда еротичния компонент на психичната ни дейност, докато другият поражда разрушителния.
Защо се налага да се изразяваме толкова предпазливо, дори пе-дантично? Защото двукомпонентната постановка на Фройд за нагоните предполага, че двата подтика, агресивният и еротичният, участват във всички нагонни прояви, които наблюдаваме, независимо дали са патологични или нормални. Според Фройд двата нагона обикновено се „съчетават" (гизесГ), макар и в различни пропорции.
Така например действията на най-безмилостна жестокост, които на пръв поглед задоволяват само нуждите на агресивния нагон, съдържат и еротични елементи и извършителят им в известна степен си доставя несъзнавано сексуално удоволствие. По същата логика няма любов, колкото и нежна да е тя, която на несъзнавано ниво да не задоволява и агресивния нагон.
С други думи, постулираните нагони не могат да се наблюдават изолирано и се проявяват в човешкото поведение само в съчетан вид. Нагоните са абстракции, извлечени от опита. Те са хипотетични или, ако използваме модерния термин, работни понятия, които ни позволяват, доколкото това е възможно, да разберем и обясним данните от наблюдението по прост и систематичен начин. Не бива да очакваме, че може да попаднем на клиничен случай, при който агресивният нагон се проявява независимо от сексуалния, и обратно. Агресивният нагон не е синоним на това, което обикновено наричаме агресия, нито сексуалният нагон е синоним на влечението
към полово сношение.
Според теорията на Фройд има два нагона. Единия наричаме сексуален или еротичен, а другия - агресивен или разрушителен. Въз основа на това деление приемаме, че съществуват два вида психична енергия - едната свързана със сексуалния, а другата - с агресивния нагон. Първата има специално име, либидо. Втората няма име, но съществува предложение тя да се нарича деструдо по аналогия с английската дума йеМгоу (разрушавам). За нея обикновено се говори като за агресивна енергия, макар че понякога се нарича агресия. Този термин не е сполучлив, тъй като, както вече казахме, смисълът, който влагаме в агресивната енергия и агресивния нагон, е различен от смисъла, който носи поведенческата проява, която наричаме агресия. Употребата на една и съща дума за двете явления води до объркване и размиване на разликите между тях.
Също така е важно да се разбере, че разделянето на нагоните на сексуален и агресивен съгласно тази теория е направено въз основа на психологични съображения. В своята първоначална формулировка Фройд се опитва да свърже психологичните представи за нагоните с някои основни понятия на биологията и предлага те да се наричат нагон към живота и нагон към смъртта. На тези два нагона съответстват най-общо процесите на анаболизма и катаболизма и това им придава значение, което далеч надхвърля психологичната област. Те биха могли да бъдат нагонни характеристики на всяка жива материя, нещо като инстинкти на протоплазмата.
Правилни или не, тези биологични спекулации на Фройд довеждат до големи недоразумения. Трябва да се подчертае, че това деление на нагоните е съобразено с клиничните данни и само клиничният опит може да го защити или опровергае. В този смисъл няма никакво значение дали Фройд е бил прав по отношение нагона за живота и смъртта. Всъщност част от психоаналитиците приемат възгледа за нагона към смъртта, докато други (може би мнозинството) го отхвърлят. Но и тези, които го приемат, и тези, които го отричат, са единодушни, че когато се разглеждат нагонните прояви на клинично ниво, те се представят като съчетание от сексуални и агресивни пориви.
Първоначално Фройд приема, че нагонът е подбудител на психиката, който произхожда от тялото /Ргеис!, 1905-Ь/. Тъй като по това време той се е занимавал само със сексуалния нагон, тази дефиниция съответствала напълно на фактите. Не само половата възбуда и задоволяването й, които явно са свързани с дразнения и промени в различни части на тялото, но също и хормоните, отделяни от различни ендокринни жлези, имат безспорно въздействие върху сексуалния живот и поведение. При агресивния нагон обаче телесната основа не е ясна. Първоначалното предположение било, че скелетната мускулатура има същата връзка с агресивния нагон, каквато имат полово възбудимите части на тялото със сексуалния нагон. Тъй като до този момент няма доказателства за това нито от физиологично, нито от химично или психологично естество, тази хипотеза до голяма степен е изоставена. Съществува негласно предположение, че соматичният субстрат на агресивния нагон се базира на структурата и функциите на нервната система. Някои психоаналитици предпочитат да не се задълбочават толкова много; за тях въпросът за соматичната основа на агресивния нагон е въпрос, на който не може да се отговори засега.
Вместо да навлизаме в сложни теоретични проблеми, по-уместно ще бъде да се спрем на онези характерни черти на нагоните, които могат да бъдат наблюдавани. Към този въпрос се подхожда различно. Един аспект на нагоните, който е особено важен както за теорията, така и за практиката, е тяхното генетично развитие.
За да бъдем по-ясни, ще започнем със сексуалния или еротичния нагон, тъй като неговото развитие и преобразуване познаваме по-добре, отколкото тези на ту партниращия му, ту опфниращ му агресивен нагон. Психоаналитичната теория приема, че тези инс-тинктивни сили започват да действат още при детето, оказват влияние върху поведението, изисквайки да бъдат задоволени, и по-късно намират израз в половото желание на възрастния човек - с всичките му страдания и възторзи. Всъщност „приема" не е най-точно казано, тъй като това твърдение е вече напълно доказано.
Доказателствата са най-малко от три източника. Първият е прякото наблюдение над малките деца. Сексуалното влечение в поведението на малките деца е напълно очевидно, ако те се наблюдават обективно и без предразсъдъци, или ако се разговаря с тях. За съжаление тук се сблъскваме с една пречка - това е склонността на всеки човек да забравя и отрича сексуалните си желания и конфликти от ранното детство, така че преди изследванията на Фройд почти никой не е бил в състояние да признае проявите на сексуални желания при децата за това, което са.
Другите източници са психоанализата на децата и психоанализата на възрастните. Ролята на инфантилните сексуални влечения може да се установи пряко в хода на анализата на децата и да се изведе ретроспективно в хода на анализата на възрастните.
Сега трябва да изясним един друг проблем. Сексуалните желания на децата между три- и петгодишна възраст така поразително приличат на желанията на възрастните, когато ги наблюдаваме обективно, че едва ли трябв.а да се колебаем да ги наричаме със същото име, както при възрастните. Проблемът е как да се установи кои дейности са израз на нагона в още по-ранно детство. Следвайки Фройд /Ргеис!, 1905-Ь/, можем да се позовем на следните наблюдения:
1. При нормалното детско развитие още в първите прояви на новороденото се наблюдават действия, насочени към доставяне на удоволствие, които по-късно се вграждат в половата възбуда и допринасят за задоволяването й. Това са целувките, галенето, наблюдаването и показването на голотата и т.н.
2. В случаи на разстроено сексуално развитие (сексуални перверзни) някои инфантилни любопитства и действия придобиват в зряла възраст значението на главен източник за полово задоволяване. Това са най-често анални, орални или визуални интереси.
3. Данните, получени от практическото прилагане на психоанализата за лекуване на неврозите, показват, че такива „перверзни" желания действат върху психиката на тези пациенти. Разликата е, че вместо да са съзнавани и да се преживяват като сексуална възбуда, както е при перверзните личности, при невротиците те са несъзна-вани и стават източник на страхове и чувство за вина.
Сега вече можем да опишем накратко основните прояви, през които преминава развитието на сексуалния нагон, започвайки от най-ранно детство. Това са етапите, които Фройд очертава в своите „Три студии върху теорията на сексуалността", които са публикувани през 1915 г.
На читателя трябва да е ясно, че фазите, които ще опишем сега, не са така ясно отделени една от друга, както това изглежда при схематичното им представяне. На практика предхождащата фаза се влива в следващата и елементи от двете се смесват, като преходът се извършва постепенно. Също така трябва да се подчертае, че времетраенето на отделните фази е твърде приблизително и най-общо.
През първата година и половина от живота на детето устата, устните и езикът са основният сексуален орган. Това означава, че неговите желания и удоволствия са предимно орални. Тези данни са преди всичко резултат на реконструкция, т.е. те са извлечени от психоанализа на възрастни и по-големи деца. Възможно е също така непосредствено да се наблюдава как действия като сукане, близане и хапане доставят удоволствие на деца в тази възраст.
През следващата фаза, траеща също така година и половина, другият край на храносмилателната система, анусът, става източник на сексуално напрежение и удоволствие. Задържането и отделянето на изпражненията са свързани с приятни и неприятни усещания, които заедно с изпражненията и тяхната миризма са от изключителен интерес за детето.
Към края на третата година водещата сексуална роля започва да се поема от гениталиите и нормално се продължава от тях и след това. Тази фаза се нарича фалична по две причини. Първо, защото интересът на децата и от двата пола се насочва към пениса. Приемаме, че клиторът, който ембрионално е аналог на пенис при жените, е органът за сексуално задоволяване на малкото момиченце. При някои случаи тази тенденция може да продължи до края на живота, макар че нормално клиторът по-късно трябва да отстъпи тази роля на влагалището.
И така, трите фази на психосексуалното развитие на детето са следните: орална, анална и фалична, като последната се влива в пубертета и се вгражда устойчиво в зрялата сексуалност. Фазата на половозрелия човек се нарича генитална и ако се съобразяваме с правилната терминология, трябва да я наричаме „генитална фаза". Разликата между фаличната и гениталната фаза не е само въпрос на терминология, а и на съдържание, тъй като способността за оргазъм се достига едва през пубертета. Психоаналитичната литература не винаги се съобразява с точната терминология и често неправилно използва термина „генитален" вместо „фаличен". Така например оралната и аналната фаза се наричат често предгенитални вместо
предфалични.
Освен тези три основни сексуални модалности в детството, които дават имената на основните фази на развитие, съществуват и други прояви на сексуалния нагон. Една от тях е удоволствието да се наблюдава (воайорство). Тя е характерна за фаличния период, а нейната обратна страна е желанието да се показва голота (ексхибиционизъм). Малкото дете желае да види гениталните части на другите хора, както и да им покаже своите. Но неговото любопитство и ексхибиционизъм се отнасят и до други части на тялото и неговите функции.
Друга основна черта на детската сексуалност е интересът към урината и уринирането. Това се нарича уретрален еротизъм. Част от детската сексуалност са също осезателните, слуховите и обоня-телните възприятия, които създават възможности за голямо индивидуално разнообразие в тази насока.
Все още няма отговор на въпроса на какво се дължат индивидуалните различия по отношение на относителната тежест на отделните сексуални модалности - дали са наследствени, или са резултат от външни влияния, фрустрации или стимулиране. Психоаналитиците (в това число и Фройд) приемат най-общо, че в едни случаи водеща роля играят конституционни фактори, а в други - влияния от външната среда, като най-често крайният резултат е продукт от двете влияния /Ргеис1, 1905-Ь).
Дотук описахме последователните фази, през които преминава нормалното сексуално развитие на детето. Логично е да се предположи, че тези фази влияят на психичния живот на детето и определят силата на интересите му, значението на отделните сексуални обекти и формите на задоволяване на сексуалния нагон през отделните периоди. Така например зърното и гърдата на майката имат по-голямо психично значение по време на оралната фаза, отколкото през аналния и фаличния период. Същото се отнася и за сукането като начин на задоволяване, характерен за ранната орална фаза. Както вече разбрахме, тези промени не се извършват рязко, а постепенно: старите обекти и форми на задоволяване на нагона бавно и постепенно губят значението си и едва когато новите се установят напълно, старите отстъпват ръководната си позиция.
Ако опишем това с езика на новата ни теория, можем да кажем, че либидонозният катексис на инфантилните обекти намалява постепенно с настъпването на следващата фаза, но въпреки това той продължава да е вложен в тези обекти още известно време, докато новата фаза не се установи и обектите, подхождащи на нея, не ста-пат основните носители на катексис.
Теорията за психичната енергия ни дава възможност да опростим обясненията за промените, които наблюдаваме през тези периоди. Либидото, което катексира обектите и формите на задоволяване от по-ранната фаза, се отдръпва постепенно от тях и се катексира в обекти и форми на задоволяване, характерни за следващата фаза. По този начин либидото, което е катексирано в гърдата, или по-точно в психичния й образ, се прекатексира в изпражненията и по-късно в пениса. Според теорията за психичната енергия по време на психосексуалното развитие либидото се прехвърля от един обект към друг и от една форма на задоволяване към друга. В най-общи линии този процес вероятно е определен от конституционални фактори, валидни за всички хора, като същевременно показва индивидуални различия.
Имаме достатъчно основания да приемем, че ако либидонозният катексис е много силен, той никога не може да се преодолее. Въпреки че по-голямата част от либидото може да премине към нови обекти, една, макар и минимална част от него, продължава да е свързана с първоначалния обект. Задържането на катексиса в обекти, характерни за ранното детство, и през по-късните периоди от живота, се нарича фиксиране на либидото. Така например момчето може да се „фиксира" към майка си и по-късно да не е в състояние да пренесе чувствата си към друга жена, както става при нормалното развитие. Терминът фиксиране може да се приложи и към начина на задоволяване. Така например ние говорим за хора, „фиксирани" към орални или анални начини на задоволяване.
Фиксирането най-често е израз на психопатология. Наличието на ранни катексиси е открито и описано от Фройд и последователите му при болни от невроза. Както отбелязахме по-горе, фиксирането може да бъде характерна черта на психичното развитие и се проявява като болест само ако катексисът е много силен. Твърде възможно е да съществуват и други, все още неизвестни фактори, които определят дали фиксирането ще доведе до психично заболяване или не.
Фиксирането към обекта или начинът на задоволяване е напълно или частично несъзнавано. На пръв поглед изглежда, че силното фиксиране или наличието на силен катексис е съзнавано, докато слабото фиксиране е несъзнавано. На практика данните показват, че няма никаква връзка между силата и продължителността на катексиса и достъпа до съзнанието. Както посочихме в началото на тази глава, в процеса на растежа сексуалните интереси от детството се забравят въпреки значителната сила на катексиса. Всъщност думата „забравяне" е твърде слаба, за да опише какво става с тях. По-точно би било да кажем, че срещу спомените за сексуалните ни интереси се издигат прегради, които не допускат проникването им в съзнанието ни. Същото се отнася и за другите, по-късни фиксирания.
Освен този процес на нормално катексиране на либидото в хода на психосексуалните фази на развитие може да се наблюдава и обратно развитие или връщане на либидонозния катексис към предишни етапи на развитие. Това връщане на либидото се нарича „регрес". Когато този термин се използва във връзка с нагоните, както в нашия случай, обикновено говорим за регрес на инстинкта. Това обозначава връщане към предишни обекти и начини на задоволяване.
Регресът на инстинкта е тясно свързан с фиксирането, тъй като регресът се насочва предимно към обекти и начини на задоволяване, към които индивидът вече е фиксиран. Ако новите удоволствия се окажат незадоволителни, те се отхвърлят и индивидът се насочва към това, което вече е изпробвано и на което може да разчита.
Пример за регрес е реакцията на малкото дете при раждането на братче или сестриче, с което то трябва да дели любовта и вниманието на майката. Въпреки че от месеци вече не си смуче палеца, то се връща отново към това след раждането на второто дете. В този пример предхождащият обект е палецът, а по-ранният начин на задоволяване е сукането.
Както сочи горният пример, регресът се проявява най-често при неблагоприятни външни обстоятелства. Това обаче не е строго правило. Децата, както и възрастните, могат да се забавляват с регресивни действия, като например разказването на вицове, които да им доставят известно удоволствие. Регресът не винаги е израз на пси-хопатология. При едни обстоятелства той може да бъде нормално психично явление, а при други да е неблагоприятен и патологичен белег /Кт, 1952; Ргеид, А., 1965/.
Нека да разгледаме една характерна черта на детската сексуалност. Това е отношението на детето към обектите (най-вече личностите) на сексуалните му желания. Ще приведем един пример. Ако новороденото няма постоянен достъп до гърдата на майка си, то бързо открива, че може да се успокои, като си смуче палеца. Способността за задоволяване на собствените сексуални нужди без чужда помощ се нарича автоеротизъм. Той дава възможност на детето да бъде независимо от средата при задоволяване на потребностите си. Но автоеротизмът може да доведе до свръхмерен, дори изключителен интерес към себе си и до пълно отчуждаване, както е при шизофренията.
Ако разгледаме сега агресивния нагон, трябва да отбележим, че н сравнение със сексуалния за него и за превъплъщенията му е писано твърде малко. Това се дължи главно на обстоятелството, че Фройд приема агресивния нагон като независим инстинктивен компонент на психиката едва през 1920 г., когато сексуалният нагон отдавна вече е признат и е станал обект на специални изследвания.
Проявите на агресивния нагон показват също фиксиране и регрес и преминават през орална, анална и фалична фаза, както е при сексуалния нагон. Това означава, че агресивните импулси на малкото дете могат да се разтоварят с орални действия, като например хапане. В по-късните фази напълването на гащите или задържането па изпражненията придобива водещо значение за изразяване на агресията, а при още по-големите деца пенисът и неговите функции се използват (или поне се преживяват символично) като средство за разрушение.
Във всеки случай ясно е, че връзката на агресивния инстинкт с отделните части на тялото не е така тясна, както при сексуалния нагон. Пет- или шестгодишното дете на практика не използва пениса си като оръжие, а си служи с ръце, зъби, крака и думи. От друга страна обаче психоанализата показва, че оръжията, които то използва в игрите и фантазията си, като копия, стрели, пушки и др., са не-съзнавани символи на неговия пенис. Оттук можем да стигнем до заключението, че във фантазията си то разрушава враговете с мощния си и опасен пенис. Въпреки всичко трябва да приемем, че сексуалният нагон е много по-тясно свързан с ерогенните зони на тялото, отколкото агресивния, чиито връзки с телесни зони - ерогенни или други - са слаби. Тази особеност изглежда не се отнася до най-ранната орална фаза. През този период новороденото си служи само с устата и може да се каже, че оралните дейности са основния начин за разтоварване и на агресивните импулси (хапане), и на сексуалните пориви (сукане и слагане на предмети в устата).
Проблемът за отношението на агресивния нагон към удоволствието е неясен. Но за връзката между сексуалния нагон и удоволст-веното преживяване няма никакви колебания. Задоволяването на сексуалния нагон не се изразява само в безразлично разтоварване на енергия, то е съпроводено и от удоволствие. Това, че удоволствието може да се съчетае и в някои случаи да се замени с чувство на вина, срам или отвращение, не променя нашия основен възглед за първоначалната връзка между сексуалността и удоволствието. Въпросът е дали задоволяването на агресивния нагон, с други думи, разтоварването на агресивното напрежение, също е съпроводено с удоволствие. Фройд предполага, че агресията не води до удоволст-вие /Ргеис!, 1920/. Други автори обаче застъпват идеята, че тя доставя удоволствие /НаЛтапп е1 а1., 1949/. Повечето психоаналитици изглежда приемат този възглед.
Нека обърнем внимание на често неправилната употреба на термините „либидо" и „либидинозен" в психоаналитичната литература. Тези термини често се отнасят не само за сексуалния, но и за агресивния нагон. Разбира се, че не би могло да е другояче преди да се приеме съществуването на агресивния нагон. По това време терминът „либидинозен" е бил синоним на „инстинктивен". Това първоначално разбиране има силно влияние, и когато терминът либидо се използва по този начин, все още включва както сексуалната, така и агресивната енергия