Психоанализа девета глава

Психичният конфликт и нормалните психични функци

Характерови особености. Маниеризми. Любими занимания и професио-на,гни интереси. Избор на професия. Избор на сексуален Партньор. При­казки. Митове и легенди. Религия. Религиозни обичаи. Индивидуален и групов морал. Политика. Магия и суеверие. Конфликт между поколения­та; разлика в поколенията. Революция и революционери. Мечтания в будно състояние. Художествено творчество. Удоволствие от изкуството.В предишната глава насочихме вниманието си главно към онези последици от психичния конфликт, които се приемат за патологич­ни. Сега ще се спрем на друга част от психичния спектър. Ще разг­ледаме някои страни от развитието наличността, които, макар и тясно свързани с психичния конфликт, трябва да се приемат по-ско-ро като нормални, отколкото като патологични.

Отбелязахме, че разликата между нормалното и патологичното в тази област е само количествена, а не качествена. Разделянето на последиците от психичния конфликт на нормални и патологични е възможно само условно. Областите на нормата и патологията се преливат една в друга като цветовете на дъгата.

Много последици от психичния конфликт са без съмнение нор­мални. Те се наблюдават често при психоанализа на невротични па­циенти. Откриването на сложния произход и несъзнавания смисъл на нормалните психични явления е възможно само в процеса на психоанализата. Въз основа на данни от анализа ще се опитаме да илюстрираме връзката между психичния конфликт и нормалните особености в развитието на личността - като напр. чертите на ха­рактера, избора на професия, избора на сексуален партньор и т.н. Ще се спрем и на други аспекти на нормалния психичен живот, кои­то са свързани с психичния конфликт, но за които не разполагаме с достатъчно данни от психоанализа на случаи. Това са приказките, митовете, легендите, религията, моралът и др. В този случай наши­те изводи ще се базират отчасти на данни, получени от пациенти по време на психоанализа, и отчасти на това, което психоанализата казва за човешката природа изобщо.

В областта на характера психоанализата се интересува от отно­шението между особеностите на характера и нагонните желания на малкото дете. Фройд /Егеис!, 1908-а/ посочва връзката между пре-въплъщенията на аналната еротика в детството и проявите на пе-дантичност, справедливост и неотстъпчивост в по-късна възраст, както и аналогичната връзка между детските фалични желания и амбициозността на възрастния. Повечето психоаналитици са съг­ласни с Фройд. Създадена е класификация на характери, която се основава на наблюдения върху характеровите особености и фазите в развитието на либидото. Психоаналитиците говорят за орални, анални и фалични характери или черти на характера. Клиничната практика и опитът с много пациенти потвърждават ранните наблю­дения на Фройд, че изброените по-горе характерови особености произлизат от анални желания и конфликти в ранното детство. Терминът анален се използва и за хора, които са по характер разпи­лени, нечистоплътни и небрежни. Самоувереността, оптимизмът и щедростта, както и противоположните им качества, се приемат като черти на оралния характер, докато амбициозността и нуждата за признание и аплодиране се приписват на фаличния характер.

Тази класификация се основава на нагоните и по-точно на либи-донозния нагон. Тя набляга предимно на влиянието на нагоните върху психичния живот, което е типично за началния период на раз­витие на психоанализата. По-късно се натрупват познания за слож­ния път, който човек извървява от нагонните желания на детето и породените от тях психични конфликти до поведението на възраст­ния. В следващите примери ще се опитаме да илюстрираме този сложен път и и да покажем как личният опит и преживявания могат да повлияят на крайния резултат.

Първият случай е с жена над двайсет години, чиято склонност към великодушна благотворителност е твърде подчертана. Тя тър­си психоаналитично лечение поради тежки невротични симптоми. В процеса на психоанализата се разкрива, че нейното милосърдие, както и невротичните й симптоми, са свързани с конфликти от дет­ството, но за разлика от невротичните прояви благотворителността й се приема с основание като нормална черта на характера, тъй като е източник на удоволствие, не е себеразрушителна и е приемлива за обществото. Ето подробностите по случая.

Още в най-ранно детство пациентката е отделяна от майка си за продължителни периоди от време. Но и когато са заедно, взаимоот­ношенията с майката са твърде незадоволителни и фрустриращи за пациентката. Силно амбивалентните връзки с майката и възникна­лите от това конфликти заемат важно място в невротичната симп­томатика на жената. Те пораждат основните подбуди за нейната благотворителност. От ранно детство тя трябва да се грижи за по-малките деца в семейството, които също са изоставяни от майката и излагани на непредвидимите промени в нейното настроение и по­ведение. Въпреки че е малко по-голяма от останалите деца, родени наскоро след нея през няколко години, тя се грижи за тях, опитва се да ги предпази от наказания и ги утешава, когато са разстроени, ся­каш не им е сестра, а майка. Държи се с тях, както „добрата" майка трябва да се отнася към децата си. По-късно в живота си тя продъл­жава да изпитва същата нужда да помага на бедните, неоправдани­те, „незначителните хора" по света. Отдава се страстно на благотво­рителна работа и щедро раздава времето, усилията и парите си. Зае­дно с любовта и щедростта към потиснатите тя силно мрази потис­ниците и богатите. Хората, на които помага, несъзнавано отъждест­вява с братята и сестрите от детството си. Онези, които мрази, не­съзнавано отъждествява с майка си и нейното поведение към децата й. Чрез омразата към потисничеството на слабите тя отмъщава на майка си и осъществява мечтата от детството си. С великодушието към беззащитните тя несъзнавано доставя на себе си и на братята и сестрите си благонадеждна, всеотдайна майка, заменяща егоистич­ната и неблагонадеждна майка, която те са имали в действителност. По този начин дългогодишната нужда от любеща, отзивчива майка, както и омразата и желанието за отмъщение стават основните фак-гори, които придават стойност на тази благотворителна дейност, която интересува пациентката. Другите форми на благотворителна дейност почти не я привличат. Там тя дарява формално и това сил­но контрастира с горещата й всеотдайност и щедрост към любими­те й подтиснати хора. Този пример показва как нормална особеност на характера произтича от нагонни нужди и фрустрации в ранното детство.

Вторият случай е с мъж на трийсет години, който по характер е весел, приятен, чувствителен и дружелюбен. Както и в предишния случай той има затруднения от невротично естество, но поради ха­рактера си се държи според предписанията за човек от добро за­можно семейство с високи морални устои, завършил най-добрите училища, какъвто всъщност е. За него може да се каже, че „добрите маниери" са му присъщи като дишането, и ако не са данните от психоанализата, човек ще си помисли, че „естествените" му добри маниери се дължат на това, че е възпитаван на добри обноски още от люлката. Както и да бъдат гледани, тези черти са нормални. Те са приемливи за обществото и не създават проблеми и неприятнос­ти. Благият, възпитан и разумен подход на пациента към живота често му помага. Като всеки човек, и той си има грижи, отчайва се при несполуки или трудности, но тези чувства никога не траят дъл­го. Той бързо заема разумната позиция, че онова, което не може да се поправи, трябва да се приеме такова, каквото е, че е по-добре чо­век да е весел, отколкото да се оплаква; че ако човек „не обръща внимание" и продължава да си гледа работата, рано или късно не­щата ще се оправят. Ще кажете: „Какъв философ. Втори Езоп." Всъщност той съвсем няма философска нагласа, а трагични съби­тия в детството формират у него традиционните ценности на социа­лната му среда и на практика стават неразделна част от неговата

личност.

На деветгодишна възраст пациентът внезапно е заплашен от за­губа на най-важния за него член на семейството му. В продължение на три дни той е в тежка и дълбока депресия. За щастие опасността отминава, но преживяването оставя трайна следа. Страхът, че може да бъде изоставен, засяда завинаги в психиката му. Към него той реагира по два начина. Най-напред се опитва чрез добро поведение да гарантира, че няма да бъде изоставен отново. Но тъй като това неизбежно ще се случи пак, той се подготвя за този момент, за да не се почувства отново безпомощен и зашеметен от тревога, както в миналото. Първата група реакции блокира желания и действия от нагонен произход. Преди да се появи заплахата от загуба на роди­тел, пациентът е буйно дете с прояви на избухливост. След това обаче тези прояви напълно изчезват. Оттогава до момента на започ­ването на психоанализата той не си спомня нито един случай, при който да е бил истински ядосан. Сексуалната му активност също е намалена, но не до крайна степен. Той се превръща в много добро момче, безупречно по отношение на сексуалното си поведение и без агресивни прояви. Той вярва, че агресивността му е причината за преживяната на деветгодишна възраст заплаха да бъде изоставен. Втората група от реакции е всъщност идентификация с възрастния човек, когото пациентът се страхува, че може да загуби. Той безре­зервно приема да бъде като този възрастен човек - весел, здраво-мислещ, практичен и оптимистичен. С помощта на тази идентифи­кация става способен „да се грижи за себе си" и в по-късното юно­шество напуска дома си, за да продължи образованието си в интер­нат. В този случай, както и в предишния, става ясно, че има тясна връзка между психичния конфликт, травмата в детството и нормал­ните, полезни особености на характера както в детството, така и по-късно в живота. Уравновесеният темперамент, добрите обноски и оптимизмът на този пациент са резултат не само от неговото възпи­тание. Те са силно мотивирани от убеждението му, че лошото пове­дение и настроение ще доведат до загуба, до това, от което се е страхувал, когато е бил на девет години. Освен това те са резултат от идентификацията с родителя, когото е щял да загуби по това време. С други думи, тези нормални и полезни за адаптацията на пациента характерови особености са пряко свързани с детската травма, също както и невротичните симптоми са свързани с нея. Те се мотивират от едни и същи подбуди.

Както вече отбелязахме в пета глава, механизмът на идентифи­кация е важен за формирането на Суперегото по време на едиповия период. По-късно ще се върнем към въпроса за възникването на Су­перегото. Засега искаме само да подчертаем, че не всички иденти­фикации през едиповия период са свързани с формирането на Супе­регото. Някои от тях са изопачен израз на детските сексуални жела­ния и конкуренция. Съвсем нормално е малкото момче да има съз­навано желание да бъде като баща си, на когото то се възхищава и същевременно завижда. Често това желание продължава да същес­твува и по-късно в живота и синът става повече или по-малко пси­хологично копие на баща си. Същото може да се наблюдава между майка и дъщеря. В такива случаи родителят и детето имат подобни маниери, еднакви изражения на лицата, същата походка, говор и смях, проявяват същата резервираност или жизнерадостност в ком­пания и т.н. Всъщност това, което се отчита като физическа прилика между родители и деца, понякога е само поведенческа прилика. Причината за това не е наследяването на физически качества. При­ликата се дължи на придобити психологични особености в резултат от несъзнавани идентификации по време на детството. Те често са израз на желанието на детето да бъде родителят, с когото то се идентифицира по този начин.

Макар че основните обекти на детето са родителите, детското възхищение и завист не се насочват само към тях. Децата проявяват подобни чувства и към братята и сестрите си, които също така мо­гат да играят значителна роля в нагонния живот на детето, в конф­ликтите и във формирането на компромиси. Такъв е случаят с мла­да жена, която проявява значителен интерес към музиката. Тя оби­ча да слуша музика, има твърде сериозни музикални знания за лю­бител и няколко години вземала уроци по чело - инструмент, на който обича да свири, без да е постигнала виртуозност. Чрез всичко това тя не имитира майка си, а по-голямата си сестра, която е про­фесионален музикант. Бащата цени високо музикалните способнос­ти и успехи на сестра й. От детските години пациентката предпола­га, че сестра й е любимка на баща им заради музикалния си талант. Това е причината и тя да започне да се занимава с музика и да ими­тира сестра си с надеждата, че ще може да се конкурира с нея за чувствата на баща им. Така породените музикални интереси при тази пациентка трябва да се приемат за нормални. Това е приятно занимание в живота й, каквото е за всички любители на музиката. Няма съмнение, че музикалните интереси на пациентката произ­хождат от едиповия й комплекс, всъщност от детската конкуренция със сестра й за любовта на бащата. По време на психоанализата се установява, че дори и в по-късна възраст нейните музикални зани­мания запазват едиповата си природа. Пациентката разказва един сън, в който тя свири в оркестър. Свободните асоциации водят до спомени за един музикант, в когото е била влюбена няколко години преди това и за когото чула, че е станал диригент на известен ор­кестър. Както тя се изразява, той не приличал на баща й нито по възраст, нито по външност, но въпреки това винаги й е напомнял за него. Тя предполага, че приликата се дължи на факта, че той изпол­звал същия парфюм след бръснене, както баща й. От нейните асо­циации става ясно, че латентното съдържание на съня е едипово же­лание за сексуално свързване с баща й, че това желание е изразено в изопачен вид под формата на фантазия (сън) „да свири" заедно с човека, когото е обичала „преди много години". За нея музиката за­пазва несъзнавано първоначалното си едипово значение.

Примери на подобна връзка между нагонния живот от детство­то и нормалните прояви в живота на възрастния човек - като избор на професия или сексуален партньор - се наблюдават често в пси­хоаналитичната практика. Трудно е обаче те да бъдат публикувани, защото може да се разбере кого точно описваме. Въпреки това, сък­ратени и видоизменени описания могат да убедят читателя в право­тата на това твърдение.

Четирийсетгодишен гинеколог е най-големият от шест деца. Всички са родени във ферма, където пациентът е прекарал детство­то си. Всяко раждане на дете е било голямо събитие, което силно е възбуждало любопитството му, но никога не са му разрешавали да присъства, въпреки че за него е било нещо обикновено да наблюда­ва раждането на животни. Сексуалното любопитство от детството определя по-късно избора му на професия. Освен че засища любо­питството му, този извор служи и на други несъзнавани цели. От една страна, той задоволява желанието на пациента да бъде нещо повече от баща си, който се е държал подчертано смирено в присъс­твие на лекарите, които са посещавали майка му по време на раж­данията. От друга страна, той укрепва защитите му срещу гнева, който е изпитвал към майка си при всяка бременност и към всяко новородено дете. Като гинеколог той е полезен за майките и бебе­тата, престава да изпитва силен гняв и заедно с това да се чувства виновен, както през детските години. И накрая, като гинеколог той се преживява компетентен и самоуверен всеки път, когато се ражда дете, а не слаб и беззащитен - както се е чувствал, когато е бил малко момче.

Друг трийсетгодишен лекар е бил разделен с майка си в про­дължение на няколко седмици, когато е бил четиригодишен, тъй като майка му е трябвало да постъпи в болница за немного сериоз­на операция. Една от последиците от това преживяване е решение­то му да стане лекар, по-точно хирург, който „реже", както той се изразява по-късно, когато го питат какъв иска да стане като порас­не. Амбивалентността към майка му е явна и напълно се потвърж­дава при психоанализата му в по-късните години. От една страна, да бъде хирург означава да бъде с майка си и да не се разделя от нея, да я лекува и да бъде нейният спасител. От друга страна, това означава също, че той й причинява болка и я наказва за това, че му е изневерила и го е изоставила.

Друг двайсетгодишен пациент е посредник при решаване на трудови спорове. И при него основната травма от детството е на­силствено отделяне от майката в ранните години от живота му. На шестгодишна възраст той е изпратен далеч от дома в интернат. Из­гнанието му се дължи на факта, че родителите му са имали конф­ликт и са се разделили. По-късно в живота, въпреки многото нев­ротични проблеми, той успява да се утвърди като посредник при трудови спорове. Постига големи успехи в работата си и обикнове­но успява да предотврати открити конфликти. Съзнаваното му твърдение е, че всяко разногласие може да се разреши задоволи­телно, стига двете страни да седнат заедно на масата и да прегова­рят. В този пример раздялата с родителите поражда силно желание да се сложи край на конфликта между тях и те да се съберат отно­во, за да бъде той с тях, по-точно с майка си. През целия си живот той се опитва да задържа хората заедно, да не им позволява да се разделят като родителите му, защото тогава, образно казано, ра­ботниците ще станат бездомни като него, когато е бил на шест го­дини. В този случай детската травма води несъзнавано до полезен професионален избор по-късно в живота.

Когато разглеждаме връзката между нагонния живот на детст­вото и по-късния избор на сексуален партньор, се натъкваме на бо­гат материал. Връзките между тези две явления са изключително многостранни и преплетени и главната трудност се състои в преда­ването на тяхната сложност. Да се доказва съществуването им едва ли е .необходимо и едва ли ще изненада някого. Достатъчно е само да припомним, че първите сексуални обекти на всеки са обектите от детството. Всички следващи сексуални обекти са по-късни вари­анти на детските. Това се отнася за здравите, за хората с неврози и за психичноболните. С няколко примера ще илюстрираме този факт, който може да се открие дори и при по-повърхностно наблю­дение.

Млад мъж се влюбва и оженва за жена, която, както той откри­ва, външно прилича на него по ръст и черти на лицето. Той обаче няма представа, че физическата им прилика я прави привлекателна за него. Едва по-късно, по време на психоанализата си, открива, че несъзнавано се възбужда сексуално от това, че той и жена му си приличат като брат и сестра. На несъзнавано ниво жена му предста­вяла сестра му, към която в детството си е бил силно привързан. Като дете си е представял, че е женен за сестра си и е баща на ней­ните деца. Като възрастен несъзнавано прави така, че тази фантазия да се сбъдне, като се оженва за жена, която прилича на сестра му. Интересно е да се отбележи, че несъзнаваната му фантазия, че жена му е неговата сестра, се проявява през първите месеци на психоана­лизата в това, че той често бърка името на жена си с името на сест­ра си, но не забелязва това, ако психоаналитикът не насочи внима­нието му към грешката.

При една пациентка изборът на сексуален партньор е повлиян по много по-сложен начин от връзката й със сестра й през детство­то. Когато двете били малки, най-близкият им приятел било мом­чето на съседите. Сестрата на пациентката толкова много го харес­вала, че двамата си обещали да се оженят, като пораснат. Пациент­ката се чувствала изключена от двамата си партньори в игрите точ­но така, както се чувствала изключена и от двойката на родителите си, и изпитвала ревност към тях. По-късно в детството двете се­мейства се преместили да живеят на различни места и сестра й вече не се виждала толкова често с момчето. След години, по време на юношеството й, обстоятелствата отново ги събрали тримата. Този път пациентката използвала обстоятелството, че сестра й за­почнала да учи в университета, и направила съзнателен опит мом­чето да я предпочете пред сестра й. Успяла да постигне целта си, но отблъснала сексуалните му предложения и предпочела да останат „добри приятели". Скоро след това се влюбила и се омъжила за близък приятел на младежа, когото отнела от сестра си. По това време приятелят бил сгоден за друга жена. В зряла възраст пациен­тката успяла да осъществи в любовта си онова, което страстно же­лаела като малко момиче, а именно - да бъде жената - победител в семейния триъгълник*. В този процес тя отмъщава на мъжа, който в детството предпочита сестра й, и го отблъсква, като избира друг мъж. Това дава завършек на несъзнавания й триумф над сестра й и техния другар.

Тези примери показват, че нагонните желания от детството имат силен и траен ефект върху психичния живот. Те могат да пов­лияят избора на професия, сексуалния живот, интересите, маниери­те, особеностите на характера и пр. В много отношения по-правил­но е да се каже, че тези последици не са причинени пряко от нагон­ните желания и конфликтите, а от фантазиите, породени от тях. Последният пример показва, че във фантазията си пациентката се преживява в сравнение с по-голямата си сестра като в приказката за Пепеляшка. Младият човек, който се оприличава на брат на съпру­гата си, също преживява фантазия от своето детството. Това се от­нася и за гинеколога, хирурга и посредника при трудови конфликти. При всички тези хора фантазията, която се поражда от нагонните желания в детските години, както и страховете, свързани с тях, ста­ват основен двигател, макар и несъзнаван, в по-нататъшния живот.

Примерите, представени досега, са взети от клиничната практи­ка. При всеки от тях може да се приложи психоаналитичният ме­тод. Това са пациенти, които оказват съдействие, като се опитват да съобщават изцяло и свободно своите мисли и асоциации и подроб­ности от своето минало и настояще, включително и такива, които смущават и не е лесно да се изкажат пред друг човек. По този на­чин нашите заключения за връзките между психичния конфликт от детството, който най-често е несъзнаван, и съзнаваните мисли, же­лания и поведение на възрастния човек, имат определена достовер­ност. По-нататъшното изложение обаче не се основава на резултати от индивидуална психоанализа. По тази причина трябва да се огра­ничим само с констатации, които изглеждат оправдани, макар че не се основават на данни от психоаналитичния метод.

Резултат от нагонните фантазии на детството са мечтанията в будно състояние и различните истории като приказки, митове, ле­генди и литературни произведения от разни жанрове. Най-напред детето проявява интерес към приказките и подобни на тях разкази. Тяхната популярност е пословична и показва, че те засягат въпроси, които будят любопитство у всяко дете без изключение. Те поставят теми, пряко свързани с нагонния живот на детето, най-вече от едиповия период. Почти във всяка приказка например се разказва за млад герой или героиня, които побеждават злосторника или злосторницата, като ги убиват, женят се за красив момък или де­войка и заживяват заедно щастливо. Всяка история има вариации, но основната тема остава една и съща. Различните варианти се ха­ресват от различни деца. Така например историята за Пепеляшка се харесва на по-малките сестри. В приказката за Пепеляшка мал­ката, мразена сестра се омъжва за принц, става кралица и си отмъ­щава на ужасната майка и по-големите сестри. Трябва да се отбеле­жи, че приказките винаги решават въпроса за вината, породена от едиповите желания. Тъй като това са истории за малки деца и за обикновени, простодушни възрастни хора, достатъчни са най-еле­ментарни средства, за да се заглуши чувството за вина у читателя. Героят или героинята винаги са добри, но към тях се отнасят лошо /както към Пепеляшка), а съперниците им винаги са подли, зли и с неприятен характер, затова напълно заслужават съдбата си. Освен това в повечето варианти на Пепеляшка девойката не е в конфликт с родните си майка и сестри, а с мащехата и с доведените си сестри, които поначало не обича.

Друга популярна приказка е „Джак и бобеното стъбло", извест­на и с по-откровеното заглавие „Джак, убиецът на великана". В приказката за Пепеляшка основната тема е любовта и бракът. В приказката за Джак тя е отцеубийството и кастрацията, които са за­маскирани по такъв начин, че правят разказа приятно вълнуващ, без да възбуждат страховете на детето. Великанът, на когото Джак най-напред отнема магическите принадлежности, а след това го убива, не е неговият баща, а ужасен канибал, който едва не го изяж­да. В някои варианти на приказката великанът е убил бащата на Джак, така че Джак е почтен отмъстител, а не отцеубиец; всичко магическо, което великанът е притежавал, всъщност принадлежи на бащата на Джак, така че Джак е в пълното си право да вземе пола­гаемото му се от лошия великан, който е истинският крадец и

убиец.

Нещата се развиват по подобен начин във всички приказки. Действащи лица винаги са героят или героинята и техните бащи, майки, сестри и братя. Героят и неговите приятели винаги са добри, а техните съперници - винаги лоши. Краят е винаги „щастлив", т.е. героят побеждава, а съперниците се наказват със смърт; героят и любимата му се обвързват сексуално (брак) и обещават, че ще имат много деца и ще „живеят във вечно щастие". Това е безкрайно ин­тересно за децата, макар възрастните да не откриват в приказките никаква литературна стойност. Въпреки това възрастните ги четат не поради литературните им качества или за забавление, а по-скоро с цел да разберат психиката на детето, неговите надежди, желания и пориви, неговите амбиции и страхове. В това отношение приказ­ките наистина са интересно четиво. Те откриват на читателя много страни от нагонния психичен живот на детето, както и на несъзна-вания психичен живот на възрастния.

Митовете и легендите имат същия произход като приказките. Тяхната цел обаче е различна. Те са предназначени за възрастни, а не за деца. Затова психологично са много по-сложни. Те са много по-реалистични, защото за разлика от приказките отразяват възгле­да на възрастните за сложността на човешкото обкръжение и тяхна­та безпомощност пред него. Те са и много по-реалистични в опита си да обяснят произхода на външния свят, неговата природа и начин на функциониране. Тяхната цел не е прЪсто да доставят забавление, както е при приказките. Те правят сериозен опит за обяснение на света и в този смисъл са предшественици на научните теории. Въп­реки това те, както и приказките, са породени от нагонния живот на детството, от неговите пориви, страхове и конфликти.

Така например версията на гръцките митове, написана от Омир вероятно през 1000 г. пр.н.е., описва боговете и богините като едно голямо семейство, живеещо на върха на планината, с баща Зевс, майка Хера и много деца. Омир показва, че на Олимп инцестът, ревността и борбите са нещо обикновено, така както е в детските едипови фантазии. Тъй като боговете са безсмъртни, убийството е невъзможно, а понеже Зевс е всемогъщ, той винаги е победител и върховен арбитър. Митът на Омир изключва отцеубийството. Той никога не завършва с трагедия за бащата.

В останалите митове, включително гръцките, темата за отцеу­бийството присъства непосредствено. Бащата-бог споделя съдбата на великана от приказката „Джак, убиецът на великана". Той е убит, кастриран и често изяден от децата си. В много случаи те са подпо­могнати от майката. Децата вземат властта и на свой ред са унищо­жени от своите деца. В историята за Едип, както тя е представена от Еврипид приблизително в 500 г. пр.н.е., младият герой убива баща си без да знае, че това е баща му, и се оженва за майка си. Накрая сам си избожда очите като наказание за ужасното, макар и несъзнавано, престъпление. Фройд използва фразата „едипов комп­лекс" и „едипова фаза на развитието" поради факта, че темата за от­цеубийството, кастрацията и разкаянието са представени пряко в този разказ.

Ако от гръцката митология се прехвърлим към митовете от Ста­рия завет, ще открием същите връзки с нагонния живот от детство­то. Главният герой на Стария завет е Мойсей, законодателят, т.е. представителят на Божията воля на земята. Мойсей, отгледан като египетски принц, се бунтува срещу краля на Египет, побеждава го и става цар на народа. Както се вижда, темата за бунта и отцеубийст­вото се поражда от съперничеството, омразата и завистта, които малкото момче изпитва към баща си по време на едиповата фаза от развитието си. Както обаче отбелязахме в пета глава, нагласата на детето към родителите по време на едиповия период е амбивалент-на. Тя е производна винаги на двете чувства - любов и омраза към двамата родители, макар и в най-различно съотношение. Така в ис­торията за Мойсей нежните чувства на малкото момче към бащата и копнежът за любовта на бащата стават ясни в отношението към свещения баща-Бог. Мойсей е представен като верен служител на Бога, който наказва всеки, разбунтувал се срещу него. С други думи, Мойсей напълно се идентифицира и подчинява на Бога.

Това отношение към Бога е съставна част на западната религио­зна традиция и се приема, че е налице у всеки, който е възпитан в нея. Всъщност това съвсем не е универсална характеристика на ре­лигиозните митове изобщо. Дори в историята за Мойсей са посоче­ни примери за бунтарство срещу Бог, малки неподчинения, за кои­то Мойсей е наказан със забрана да влезе в Обетованата земя Хана-ан. Мойсей е представен като всеотдаен и любим служител на Бога. Бунтът му е само срещу земния баща, фараона.

В историята за Христос елементите на амбивалентно отноше­ние между баща и син са представени по сложен и завоалиран на­чин. Също както в историята за Мойсей, и тук се подчертава лю­бовта на сина към бащата и спазването на бащината воля. Исус и баща му, Бог толкова силно се идентифицират един с друг, че всъщност са една и съща личност. Героят никога не се бунтува. Точно обратното, той е толкова верен на баща си, че дори му позво­лява да го убие, след което Исус и Бог, баща и син, се свързват за­винаги с любов. Темите за отцеубийството и инцеста се появяват в тази история, но са странични. Те не се приписват на героя като не­гови мотиви или желания. Точно обратното, лошите хора, евреите и римляните, разпъват на кръста младия бог Исус. Отцеубийството се извършва от лошите хора, а не от героя, който всъщност е тяхна жертва. Що се отнася до инцеста, за него само се намеква с идеята, че героят Исус е убит поради първородния грях на човека, греха на Адам и Ева, които осъществяват полов контакт в Гетсиманската градина въпреки изричната забрана на баща им, Бога.

Дискусията за религиозните митове води до темата за религия­та. Може би няма друг аспект от социалния живот, който да събуж­да толкова силен психологически интерес, колкото религията. Тук лесно можем да открием връзките с някои страни на психичните функции като несъзнаваните мотиви и конфликти, идващи от на-гонния живот на детството.

За малкото дете родителите, братята и сестрите са почти целият свят. Неговите сексуални и агресивни импулси, които пораждат же лания и конфликти, характеризират психичния живот в детството. Това са бурната любов, силната ревност, яростта, ужасът, разкаяни­ето и належащата нужда тези импулси да се контролират, защото пораждат тревожност, а гневът на родителите да се смекчи, защото те изглеждат всезнаещи и всемогъщи. Религията представя света като версия за семейството, с което живее малкото дете. В тази версия вярващият е детето, а Бог и духовниците са неговите роди­тели. Подобно на родителите, те му казват как да се държи, какво му е позволено и какво не, дават отговори на въпроси за природата на света и за неговото начало - неща, които всеки възрастен би ис­кал да знае, както иска да ги знае и малкото дете, което се интере­сува откъде започва неговият малък свят, как всъщност е създадено то и откъде идват бебетата. Фройд /Ргеий, 1933/ заявява, че религи­ята задоволява определени нужди. Тя предлага обяснение за вселе­ната, норми за поведение и система от наказания и награди - функ­ции, които се изпълняват от родителите по време на детството.

Както може да се очаква, отношението на вярващия към Бога носи отпечатъка на семейния произход, тъй като това отношение е психологически близко до отношението между малкото дете и ро­дителите му. Тук могат да се забележат същата амбивалентност, същата смесица от любов и омраза, от подчинение и неподчинение, както и същата чувствена страст и опити за нейното овладяване. Тези характеристики на религиозната вяра и на съблюдаването й се разкриват по време на психоанализата на пациенти, за чийто психи­чен живот религията играе важна роля. Те се проявяват и в ритуала на религиозните обреди. Ако погледнем обредите с наивността на детето и приемем думите и действията на ритуала не в алегоричния им смисъл, а буквално, ще усетим несъзнаваните връзки с детските желания и тревожност.

Пример за това е тясната връзка между литургията и причастие­то, които са основните елементи на религиозното богослужение и християнството от 1500 години насам. На хората, които се причес­тяват, се казва, че хлябът и виното, които трябва да вкусят, се прев­ръщат по магически начин в плътта и кръвта на Бога. Трудно ни е да си представим по-ясна и пряка изява на желанието за отцеубийс­тво. Но откритата проява на емоционален бунт и победа над бащата явно е недопустима. В случая не става въпрос за бунт, а за подчине­ние на божията заповед. Няма победа, а изповед на греховете, пока­яние и пости, и вярата, че когато вкуси свещената плът и кръв, чо­век става морално чист като самия Бог. Изречените думи са напъл­но ясни. Те гласят: Ето ви плътта и кръвта на Бащата, вие, децата, ще ги вкусите и пиете. В същото време този ритуал служи като на помняне за подчинението на Исус, за страданието и смъртта му, с които той трябва да заслужи любовта на бащата. Думите на при­частието напомнят на онези, които се причестяват, за смъртта на Исус на кръста, която с-е възхвалява като пример за подчинение на волята на Бог, бащата ра всички хора. На тези, които се причестя­ват, се казва, че трябва доброволно да се подчинят на всичко, което ги сполетява, тъй като това е волята на техния Баща, която те тряб­ва строго да спазват, ка^то прави Исус, дори ако това означава стра­дание, телесно нараняване и смърт. Ако са верни, както е верен Исус, бог ще ги обича № Ще ги приеме на небето при себе си, както е приел Исус. Тази религиозна догма (вяра) много прилича на фанта­зиите, които обикновено имат момчетата по време на едиповата фаза и които са познати от психоаналитичната практика. Често момчето в едиповия период си представя, че е момиче, което озна­чава, че е кастрирано, т.е. физически наранено, с цел да спечели оп­рощаването и любовта на баща си и да сподели неговата мощ. По­добно на тези фантазии официалните религиозни обреди и учения също обещават свещена родителска любов на всички, които са като смирения и физически изтерзан Божи син Исус.

С тези примери се опитваме да покажем, че независимо от това, колко много отделните религии се различават помежду си, в осно­вата си те са еднакви. Всички те издават по различен начин факта, че произхождат от равните детски конфликти, свързани с инцест и отцеубийство, любов» ревност и омраза, хомосексуални и хетеро­сексуални желания, к^страционни страхове, завист заради пениса, разкаяние и самонак&зание. Във всяка религия вярващите са несъз-навано деца. Техните Богове и проповедници - несъзнавано родите­ли. Това са тези родители, които вярващите са обичали и мразели, от които са се страхували и които са презирали, на които са се под­чинявали и срещу к<оито са се опълчвали, които са обожавали и унищожавали. Историята на всяка социална група определя много от чертите на религиозните вярвания и ритуали. Социолозите и ис­ториците постоянно разкриват това по данни от различни източни­ци. Психоанализата ]може да добави, че независимо дали една чо­вешка общност се пр>епитава със земеделие или се прехранва с лов, дали води заседнал >живот или скита, дали е войнолюбива или ми­ролюбива, нейната р>елигия се занимава с несъзнаваните конфлик­ти, произлизащи от вагонните желания и страхове в ранното детст­во.

Не можем да оставим темата за религията, без да засегнем мо­рала. Както отбелязахме по-горе, всяка религия съдържа морален кодекс, т.е. система, която насърчава спазването на предписани по- веденчески норми и санкционира отклоняването от тях. Всяка ре­лигия има своите десет божи заповеди. Нека разгледаме сега как забраните и повелите на обществото се отнасят към забраните и повелите във всеки човек, в неговото Суперего, чието развитие и функциониране разгледахме в пета глава.

В повечето организирани общества моралът се разглежда като желан резултат от религиозната вяра. От гледна точка на християн­ството тази идея може да се представи по следния начин: ако дете­то бъде научено да се страхува и обича Бог и да се идентифицира с Исус на кръста, то ще се подчинява на моралните закони на Бог и ще расте като добър човек. С други думи, смята се, че религиозната вяра може да направи хората морално добри. Всяко цивилизовано общество приема това. Въпреки широкоразпространеното убежде­ние, че нещата стоят така, данните, извлечени с психоаналитичния метод, /т.е. психоаналитичната терапия/ показват ясно, че това не е вярно. В действителност моралът на човека - развитието на негово­то Суперего - е предшественик на религиозното обучение, а не пос­ледица от него. Моралното чувство при човека се формира от кон­фликтите на нагонния му живот в ранното детство, по-точно през едиповия период, и носи техния отпечатък. Тези конфликти остават до края на живота, макар и до голяма степен несъзнавани. Звучи не­вероятно, но е факт: човек не познава изцяло моралния си кодекс, дори и най-важните негови части. Често се чувства виновен за действия, съзнавано приемани от него за морално правилни, одоб­рявани или възхвалявани от обществото. Често върши неща, съзна­вано приемани от него като неморални, които обществото осъжда.

Данните от психоанализата потвърждават и научно обясняват наблюденията на критиците на религията, че нито вероучението, нито религиозната поука, нито вечните божии заповеди не са в със­тояние да направят някого морален човек. Моралът е личен въпрос на всеки човек. Той е резултат от развитието на Суперегото и се по­ражда от силните пориви и връхлитащите ни страхове, които не са част от неделното църковно училище, а от нагонния живот на детс­твото ни. От решаващо значение за морала е личният житейски опит на всеки човек. В този смисъл можем да заявим, че морални­ят кодекс на всяка религия се подхранва от детските желания и конфликти на вярващите, подобно на митовете и легендите.

В същото време става ясно, че с това отношението на човека към обществения морал не се изчерпва. Макар и важна част от обяснението, приносът на психоанализата в това отношение си ос­тава все пак само част от истината. Всяка религия се опитва да смекчи страховете на вярващите и същевременно да им разреши в определена степен задоволяване на нагоните. Моралният кодекс върши това чрез отговор на въпроса: „Какво трябва да правя, за да накарам Боговете (моите родители) да ме обичат и защитават, а не да ме мразят и наказват за моите сексуални и убийствени желания и действия?" Тези отговори се предлагат на всяко дете от възраст­ните, най-често от родителите му, като готови решения за неговите нагонни проблеми. Това е решението, което родителите са изпита­ли върху себе си и което смятат за приемливо и полезно и което на свой ред му поръчват. Когато даден морален кодекс се оказва задо­волително решение за всички или за повечето членове на общест­вото, той оцелява. В противен случай се променя в една или друга насока, докато стане задоволителен. Ако животът го отхвърли, то­гава напълно се изоставя и се заменя от друга система от вярвания и обреди. За да може отделният човек да се приспособи малко или повече към моралния кодекс, който обществото му предлага, или за да приеме дадена религия, той трябва да намери в тях практи­ческо решение на несъзнаваните си конфликти, които произлизат от нагонните желания в детството.

В последно време религията запада като обществена институ­ция. Този упадък може най-общо да се обясни с психологическото влияние на научното и техническото развитие през последните три века. Галилей допринася много за събитията, които довеждат до това, което църквата се опитва да предотврати, като го принуждава да се отрече от убежденията си и го държи затворник до края на живота му. Трябва да мине дълго време, докато прогресът в наука­та успее да повлияе в съществена степен религиозните вярвания. До 1915 г. всички правителства в света се придържат към някаква официална религия. Нито едно не е приемало атеизма. В момента правителствата на двете страни с най-многобройно население в света, Китай и Съветският съюз, отхвърлят религията официално*. Това правят и правителствата на много други по-малки страни. В тях живее повече от една четвърт от населението на света. Какво става с религиозните вярвания на един милиард души? Без съмне­ние, някои от тези хора съзнателно се придържат към една или дру­га религия и в същото време стотици милиони съзнателно приемат твърденията на своите политически и интелектуални водачи, управ­ници и учители, че всички религии са неоснователни, че боговете не съществуват, че обещанията за живот след смъртта са илюзия въпреки надеждите за рая и заплахите за ада и че тези обяснения са очарователни митове, създадени от примитивни, незапознати с нау­ката невежи хора, които са притежавали поетична дарба. Ако рели- гията наистина произхожда от такива дълбоки източници на психи­ката, както твърди психоанализата, изглежда невъзможно тя да из­чезне, без да се замени с нещо друго. Сигурно несъзнаваните после­дици от нагонните конфликти на детството, които векове наред са тласкали хората да се включват в организирани религиозни вярва­ния и обреди, са еднакво силни за жителите на Китай и Съветския съюз, както и за останалите хора по света. Какви са техните прояви в атеистичното нерелигиозно общество?

Отговорът на този въпрос е, че в тези страни политиката заема това място, което има религията в останалите. Тя изпълнява същи­те функции. Религиозните процесии и тържества се заменят с поли­тически. Вместо икони има политически лозунги и портрети. Древ­ните богове и обожествени зверове се заменят с Маркс и Ленин. Свещениците отстъпват място на политически водачи, които изиск­ват подчинение, любов и благоговейно страхопочитание. В учение­то за социализма и комунизма се внася силна морална компонента. Както при повечето религии, „добър" е този, който вярва, „лош" е този, който не вярва. Нещо повече, съществува и обещанието, поня­кога само загатнато, а понякога явно, че с настъпването на комуниз­ма раят ще дойде на земята, което е аналогично с неизменния сте­реотипен край на приказките - ,,...и така те живяха щастливо до края на живота си".

Трябва да е ясно, че казаното дотук по отношение на Китай и Съветския съюз няма намерение да дискредитира нито икономи­ческите, нито политическите теории на социализма и техните стре­межи за икономическо задоволяване на всички хора. Всъщност, ако е вярно, че имитацията е най-невинната форма на ласкателство, то големите капиталистически държави шумно възхваляват социалис­тическия идеал за социална справедливост. Почти без изключение те предлагат на своите граждани зле съшити обещания за материа­лно благополучие и сигурност за всички. С тези разсъждения ние искаме само да покажем, че в нерелигиозните общества несъзнава­ните тенденции, които в останалите случаи се изразяват в религио­зни обреди и вярвания, създават нещо подобно на религия от поли­тиката и политиците. Към това трябва да се добави, че никой не е предвиждал подобно развитие. Реформаторите, които замислиха и оглавиха революциите, довели до създаването на съвременните не-религиозни общества, не са имали съзнавано желание да превърнат тези общества в своеобразна форма на религия. Точно обратното, такава идея би била напълно неприемлива за тях. Въпреки това не­щата се развиха по друг начин.

До голяма степен случилото се не е нищо ново за общественото развитие. От най-древни времена хората са склонни да обожествя-ват своите управници. В първите империи, които историята позна­ва, като Египет и Вавилон, царят, висшите духовници и Бог се прие­мат за едно и също. Дори в епохата на рационализма в древна Гър­ция ученикът на Аристотел (Александър Велики) е бил обожествя-ван - точно както и останалите гръцки и римски управници след него. Сега ни изглежда странно, ако някой човек се представи за бог и останалите го приемат за такъв. Сигурно ще кажем: „Това е варварско.", „Това е езическо мислене, напълно различно от наше­то." Дали наистина е така? До неотдавна по-голямата част от света се управляваше от мъже и жени, които твърдяха, че сам Бог ги е поставил на царския трон. Бунтът срещу тях и неподчинението се приемаше като неподчинение на Бога. Беше престъпление срещу религията. Дори днес консервативно настроените вярващи приемат папата (на италиански Н Рара значи баща), който официално е епис­коп на Рим, за представител на Бога на земята. Психологически тази позиция не е далеч от идеята за земното Божество, което, ма­кар и не напълно равностойно на великите богове, стои твърде

близко до тях.

Въз основа на данните от психоанализата на отделни пациенти става ясно, че всички хора, които другите почитат като по-възраст­ни, мъдри, авторитетни и способни, могат несъзнавано да се прежи­веят като родители и често правят това. В този смисъл религиозни­те и атеистични политически правителства не са никакво изключе­ние. Нито една бюрократична система не е просто наложена отгоре. Тя винаги намира опора отдолу и във всяко общество смиреността пред управниците до голяма степен води началото си от някои еди-пови желания и конфликти. Също както диктаторът или кралят, по-лубожественият император или президентът на републиката несъз­навано се възприема като баща - роля, близка до ролята на Бога. Разликата е само в това, доколко определено общество или общес­твена група приема, че в действителност една личност или група хора са носители на качества, които малките деца редовно припис­ват на родителите си, а именно, че са мъдри, всезнаещи, всесилни и толкова добри, че нямат грехове и недостатъци; че този, който ги обича и им се подчинява, е добър и заслужава тяхната любов, а този, който не им се подчинява, е лош и заслужава наложените му

наказания.

Колкото повече една религиозна организация или политическа система се доближава до тези критерии, толкова по-явно тя възпро­извежда в зряла възраст психологията на детството, времето от жи­вота, което е забравено от повечето възрастни хора, но което про- дължава да съществува в несъзнаваната сфера и ги принуждава да повтарят детството в различни варианти през целия си живот. За политиката и религията като институции на възрастните може да се каже, че показват ясна тенденция да повтарят ситуацията в семейст­вото на детето. Тази тенденция се наблюдава както в съвременните общества, така и в, обществата отпреди пет века.

Нека сега преминем от религията към по-общата тема за магия­та и суеверието. В епохата на науката под думата „магия" обикнове­но се разбира вид забавление, свързано с майсторството на илюзия­та, която само привидно противоречи на разума и опита ни от прак­тиката. Сериозният човек не вярва, че магьосникът наистина има свръхестествени способности и че наистина разрязва една жена на две с трион, а после пред очите ни съединява частите на тялото й. Ние смятаме, че само децата могат да бъдат заблудени с подобни трикове. Все още обаче има общества и обществени групи, в които науката не е заменила вярата в магията така пълно, както в нашето общество. Там дори възрастните хора приписват особени способ­ности на определени хора, независимо от това дали те се наричат магьосници, вещици, светци или светици. Дори в нашето общест­во, където вярата в магията, чудесата и вълшебствата вече не е на мода и образованите хора не се интересуват от това, има много други, които изучават хороскопите си й лечението с вяра процъфтя­ва. Това не би трябвало да ни изненадва. Отхвърлянето на вярата в магията от по-голямата част от населението е, исторически поглед­нато, съвсем ново явление. Вярно е, че още преди V в. пр.н.е. в древна Гърция някои велики философи се противопоставят на ма­гическото виждане за света и заемат рационална позиция, но те са малцина. Повечето от техните съвременници и почти всички техни последователи продължават да вярват в магията. Дори днес, когато науката и рационалното мислене са на такава почит, магическото мислене и вярата в магията все още съществуват. Може би ще съ­ществуват винаги. Във всеки случай, те са важни и твърде разпрос­транени, затова заслужават да им се обърне внимание.

Най-общо магията и суеверието се определят като последици от вярата, че мислите и думите на човек могат да повлияят и дори да контролират други хора и предмети от околната среда. Психоана­лизата открива, че всички деца преминават през фаза, когато искре­но вярват в това. В психоаналитичната литература често се използ­ва изразът „всемогъщество на мисълта". До известна степен малки­те деца имат основание да вярват, че мисълта е всемогъща, тъй като когато детето се научи да говори, то установява, че придобива направо магическата способност да контролира околната среда. За първи път детето може да каже на майка си и на баща си какво иска и те му го доставят. Както в „Хиляда и една нощ" нещата стават на-часа. При това детските желания са много по-силни от тези на въз­растните. Те пораждат фантазии, които за детето са неотличими от действителността. Ако суровите факти противоречат на желанията и мечтите на детето, то е много по-склонно от възрастните да пре­небрегне неприятната действителност и да твърди, че това, което желае, е истина. Детето постепенно научава да различава външните факти от желанията и фантазията, т.е. да отчита реалността според психоаналитичната терминология (вж. четвърта глава). Въпреки развитието на индивидуалната способност за отчитане на реалност­та, склоността към магическо мислене, което е характерно за деца­та, продължава да съществува у всички нас в една или друга степен.

Важна роля за вярата в магията и суеверието играе друга харак­терна особеност на детското мислене. Отначало детето смята, че всички обекти във външния свят имат мисли, чувства и желания като него. То приема, че цялата природа е одухотворена, докато натрупа опит и докато родителите му обяснят някои неща. Следи от тази вяра могат да се открият у възрастните в области извън ма­гията. Някои религиозни системи са изградени на анимизъм. Вяра­та в анимизма играе определена роля в изобразителното изкуство, в скулптурата и живописта, както и в литературата, най-вече в пое­зията.

Вярата в магията и суеверието и практикуването им зависи от всемогъществото на мисленето, от въображаемото осъществяване на желанията и от анимистичния възглед за света. Те често са свър­зани несъзнавано с нагонните желания от детството. Вече отбеля­захме, че магията играе важна роля в религията, макар че не се ог­раничава само до нея. По отношение на суеверието наблюденията показват, че често религията на един човек изглежда суеверие за друг. За невярващите всяка религия е по правило суеверие. Свеще­ният й характер е неотделим от вярата в нея.

Всички деца след шестата година почти без изключение се ув­личат по всякакви магии и суеверия. Едно разпространено суеверие между децата в градовете е, че ако стъпиш върху пукнатина на тро­тоара, ще ти се „случи нещо лошо". Тези деца правят сериозен или шеговит опит да отбягват пукнатините в плочките на тротоара. Психоанализата ни помага да разберем несъзнавания смисъл, вло­жен от конкретното дете в това суеверие. Не знаем предварително дали повечето деца влагат един и същ смисъл в него. Съвсем раз­бираемо е, че едно и също суеверие и магически ритуал могат да имат напълно различен смисъл при различните деца. Въпреки това съществуват данни, които в много случаи говорят за общия смисъл на суеверието, а това оправдава опита да го отгатнем. Когато ходят по тротоара, децата понякога си тананикат една песничка:

Бгер оп а сгаск,

Вгеак уоиг тошег '$ (ог/а{кег Ъ) Ьаск.

51ер оп а Нпе,

Вгеак уоиг/аТкег '$ (ог тошег 'з) зрте. *

Понякога такива деца радостно тичат, стъпват или подскачат по всяка пукнатина и високо пеят песничката.

От горния пример може основателно да се извади заключение, че при тези деца омразата и убийствените желания, насочени към родителите, са изтласкани едва-едва. Чрез песничката те се разкри­ват и могат лесно да бъдат разпознати. Чрез веселото подскачане по пукнатините децата изразяват същите желания, но по много по-замаскиран начин. Без думите на песента би ни било трудно да се досетим какъв е несъзнаваният смисъл на тази игра. За да обясним суеверието, трябва да приемем, че враждебните желания пораждат чувство за вина. По този начин несъзнаваната мисъл „Аз заслужа­вам наказание, защото желая да се случат лоши неща на майка ми (баща ми)" поражда съзнаваното суеверие, че „Ако стъпя на пукна­тина (което има несъзнавания и символен смисъл на задоволяване на лошите желания), ще се случи нещо лошо на самия мен." С цел да избегне наказанието (съзнавано като „нещастие"), детето си слу­жи с магия: като прескача пукнатините, то принуждава съдбата да му прати „щастие". Несъзнаваната идея няма нищо магическо в себе си. Преведена на нормален език, тя би звучала: „Мамо (татко), аз съм добър и зная, че няма да ме накажете, както бихте постъпи­ли, ако съм лош към вас". По отношение на детския опит и очаква­ния това е напълно реалистична идея. При съзнаваното суеверие и магическите ритуали обаче родителите се превръщат във всемогъ­ща и всезнаеща „съдба", чието благоволение трябва да се осигури с добро поведение (да не се стъпва на пукнатините), нещо, което няма никаква реална практическа стойност. Стойността му произ­тича само от несъзнаваните мисли на детето, които поставят знак на равенство между стъпването на пукнатина с враждебните мисли към родителите. Магията зависи от мислите, в случая мислите за детските желания и страхове, а не от емпиричния опит.

Друго суеверие е свързано с числото тринайсет. Вярата, че чис-лото тринайсет носи нещастие, е толкова разпространена, че много сгради нямат тринайсети етаж или хората отказват да живеят на него, а местата в театрите са подредени по такъв начин, че да се из­бегне номер „13" и т.н. Тук също бихме могли да се досетим за най-общия смисъл на това широко разпространено суеверие, без да е необходимо да анализираме пациенти, които го споделят.

Интересното в случая е, че това е християнско суеверие. В пър­воначалния си вариант то гласи, че ако тринайсет души седнат на масата, това води до нещастие, защото на Тайната вечеря са при­съствали тринайсет души: Христос и дванайсетте апостоли. Свър­зано с тази история е едно друго суеверие, а именно, че петък е не­щастен ден, тъй като тогава е разпънат Христос. Оттук следва, че особено нещастен ден е петък тринайсето число.

Ясно е защо набожните християни се натьжават при спомена за разпятието и че петъчният ден буди асоциации в този план. Не е ясно откъде идва суеверието, че тринайсет носи нещастие. От гор­ния пример можем да предположим, че това суеверие е свързано по някакъв начин с несъзнаваната вина за разпъването на Христос. Нека се опитаме да изясним въпроса, като разгледаме първоначал­ния вариант на суеверието: ако тринайсет души седнат на една маса, ще ги сполети нещастие. В един от вариантите на суеверието се казва, че един от тях ще умре. На пръв поглед това говори за липса на логика или за лоша статистика. Логиката на тези, които вярват в Евангелието, е, че понеже Христос е разпънат след вечеря, на която са присъствали тринайсет души, същото или подобно нещо ще се случва всеки път, когато тринайсет души седнат на една маса. Това им се струва толкова вероятно, че те препоръчват да се избягва подобна ситуация. Всякакъв друг брой хора е за предпочи­тане. Фактът, че нехристияните не се придържат към това, няма ни­какво значение - тринайсет души на масата се счита за лошо предз­наменование.

Това, както и всяко друго суеверие, е въпрос на грешка не само в съзнаваната логика. Последната вечеря всъщност е първото при­частие. Ето описанието на Матея в глава 26:

„27. И когато ядоха, Исус взе хляб, благослови, и го разчупи и като го даваше на учениците, рече: Вземете яжте; това е моето тяло.

28. Взе и чашата, и, като благодари, даде им, и рече: Пийте отнея всички!
29. Защото това е моята кръв ...."*

Става ясно, че на тайната вечеря учениците на Христос ядат плътта му и пият кръвта му. Те ядат самия Бог. Отново се сблъсква­ме с детското нагонно желание да се убие и погълне бащата. В та­къв случай ситуацията с тринайсет души на една маса символизира за християнина несъзнаваното желание да убие и изяде баща си, желание, изпълнено с вина и страх. Подобно на децата от предиш­ния пример суеверният християнин казва несъзнавано на баща си, че е добър син, който не желае да го убие и изяде и очаква да бъде наказан, ако само се опита да извърши такова ужасно нещо. Като избягва действието, което символизира задоволяване на лошото желание, синът-християнин може да избегне отмъщението („нещас­тието").

Би било интересно да се опитаме да обясним несъзнаваното значение, което има числото 13 за много хора, убедени, че то носи нещастие, въпреки че нямат никаква представа за произхода на суе­верието и връзката му с Тайната вечеря и с Христос. Всеки път, ко­гато човек изпитва несъзнавано чувство за вина, у него могат да се породят необясними и ирационални очаквания за нещастие, които той се опитва да уталожи по магически начин. Можем да предполо­жим, че онзи, който силно вярва в числото 13 или в друго предзна­менование за нещастие, най-вероятно има несъзнавано чувство за вина по отношение на нещо. На въпроса защо един човек се страху­ва от лоши предзнаменования повече, отколкото друг, може да се отговори задоволително само на индивидуална основа, а именно, с прилагане на психоаналитичния метод. Интересно е да се отбеле­жи, че в клиничната практика психоанализата често открива, че па­циенти, които съзнавано се отдават на ритуали, изразяващи се в броене или подобни дейности, несъзнавано са завладени от идеята и фантазиите, свързани с мастурбирането. Не може да се каже, че тази връзка е неизменна, но тя се среща твърде често.

Предзнаменованията и предсказанията са важна съставна част на суеверието. Магьосникът, астрологът и врачката са тясно свърза­ни в съзнанието на обикновените хора. В много минали и сегашни общества те се ползват с уважение сред населението. Врачките обикновено имат двойна функция. Те предсказват бъдещето и съ­щевременно съветват дали моментът е подходящ за някакво начи­нание - то може да е любовна афера, професионален риск или во­енно нападение. Почти всяко природно явление може да се използ­ва за целите на предсказанието, като например звездите, полета на птиците, лунното или слънчевото затъмнение, черния дроб на ня­кое животно, линиите на ръката или фигурите в чаша кафе. При всички тези случаи суеверната вяра е, че „силата", която кара звез-дите да се движат, птиците да летят или слънцето да се скрие, има за цел да ни съобщи дали можем или не можем да извършим нещо без страх от наказание и дали в бъдеще на нас ще се гледа с добро или лошо око. Въз основа на това, което знаем за несъзнавания психичен живот, имаме основание да приемем, че тази вяра, както и вярата в Бога, произлиза от детските нагласи към родителите. През детството родителите са тези, които казват кое може и кое не може. Ако някой не се подчини на родителите си, ще бъде наказан. Роди­телите са и тези, които през детството ни са отговорни за бъдеще­то, те имат силата да задоволят или фрустрират желанията ни и да помрачат надеждите ни. Суеверният човек, който вярва в предзна­менования и предсказания, несъзнавано остава дете, което сякаш приема нагласата за покорно подчинение на родителите си и при­лежно се опитва да разбере какво е тяхното желание, за да му се подчини и да заслужи тяхната любов и подкрепа. Ако приемем това обяснение, можем да очакваме, че астролозите и врачките, ко­ито в реалния живот представят „силите", ръководещи съдбата ни, са обикновено стари хора, често твърде стари, такива, каквито дете­то вижда родителите през детството си.

Както отбелязахме, вярващите в религията, астрологията и дру­ги подобни, проявяват покорна, смирена нагласа към родителите от детските години, представени по-късно в живота от Бог, от свеще­ници, магьосници и врачки. Както от клиничната практика, така и от преките наблюдения знаем, че малкото дете има амбивалентна нагласа към родителите си. Тя включва гневни, бунтовни и дори убийствени желания, наред с любов и покорност. От дадените при­мери става ясно, че понякога преобладават едните желания, а поня­кога другите. Нека сега да разгледаме някои познати аспекти от жи­вота на възрастния човек, при които са очевидни враждебните же­лания. При тези случаи съзнатите нагласи и поведение на възраст­ния до голяма степен се ръководят от антагонистичните и бунтовни желания от детството, които продължават да съществуват, макар и несъзнавано.

В политическия живот по правило всяко ново поколение влиза повече или по-малко в конфликт със старото. Изразът „конфликт на поколенията" или „разлика между поколенията" се използва ма­сово за определение на това познато явление. Днес, когато полити­ческата власт поне на теория е в ръцете на голяма група хора, конф­ликтът между поколенията има масов характер. Преди време той засягаше само отделни хора или малки групи. Сега този израз се използва и извън политическия живот при борбите и раздорите в семейството между родители и подрастващо поколение. Едва след

откритията и прилагането на психоаналитичния метод стана ясно, че първият сериозен конфликт между поколенията не е през юно­шеството, а през ранното детство, обикновено през едиповата фаза на развитието. По-късните конфликти са втори или трети вариант на първоначалния. Прибавя се нещо ново, но в голямата си част не­щата остават същите. Важно е, че повечето от това, което е повторе­ние на миналото, остава несъзнавано у възрастния. На непреднаме­рения наблюдател поведението на възрастния в такива моменти из­глежда ирационално, необяснимо, неотговарящо на действител­ността и то всъщност е такова. То може да се разбере само в свет­лината на несъзнаваното наследство от детството, което доставя най-важната част на мотивацията и на двете поколения, участвува­щи в конфликта. Постоянно се установява, че основанията на мла­дото поколение за критика към старото не могат да се обяснят с ен­тусиазма и енергията на младостта. Избликът на чувства, съпро­вождащ критиките, вероятно има друга причина.

Психоанализата показва, че причината не е просто непокорност-та, незрелостта и необмислеността на младежките постъпки, нито други подобни определения за „младите". Причината всъщност е ревността и убийствените желания, които се зараждат в ранното детство и остават несъзнавано в психиката до края на живота. Ма­кар и уникални за всеки индивид, те са сходни при всички хора и създават впечатлението за нещо непроменливо, което ние опреде­ляме като „конфликт на поколенията" и като повтарящо се всеобщо събитие.

От своя страна, хората от по-старото поколение също са подтик­вани от несъзнавани желания, произтичащи от техните детски на-гонни пориви. Така например, по-старото поколение може да се идентифицира несъзнавано със своите родители, за които все още несъзнавано вярва, че са всесилни и че заплашват да разрушат или кастрират всеки, който се осмели да се разбунтува срещу техния авторитет. В същото време хората от по-старото поколение могат да оприличат несъзнавано младото поколение /своите „деца") с ро­дителите си, които, макар че в действителност са стари или вече по­чинали, са възкресени в лицето на новото поколение. Във всеки случай нито при политическите конфликти между младото и старо­то поколение, нито при конфликтите в отделните семейства липсата на разум и необяснимите емоционални излияния не са едностран­ни. От двете страни стоят хора. Двете страни са овладени от силни желания, идващи от детството, за които те имат смътна представа. Това ни дава възможност да разберем дълбокия хумор на един анекдот от Марк Твен:

„На седемнайсет години се ужасявах от безразличието на баща си. На двайсет и две години се учудвах колко много е научил за че­тири години". От друга страна интуитивно долавяме истина в твър­дението, че държавните глави винаги са готови да започнат война, за да превърнат синовете си в мъртви герои.

Един от най-жестоките конфликти, на които се отдават хората, са революциите. Те представляват особен интерес за нас, тъй като живеем в епоха на революции. Разбира се, преди Френската рево­люция има много примери за бунт срещу управляващите. Никога преди Френската революция обаче не е имало толкова много бун­тове, колкото през двете столетия след нея. И никога преди това те не са били така широко разпространени. Никога преди това те не са постигали толкова успешно непосредствената си цел - да свалят съществуващото правителство. Започналото във Франция и Амери­ка се разпространи в целия свят. Революционните лозунги и идеи на осемнадесети век получават всеобща подкрепа. Днес във всяка конституция е вписано: свобода, равенство, братство, суверенитет и човешки права. Преди двеста години тези принципи не са се прие­мали почти от никого, но днес те се обявяват за истини, с които се ангажира всеки политически водач. Преди години повечето хора, и разбира се, всички управляващи смятат, че тези идеи са опасни, че са вредна ерес и глупост.

На много наблюдатели на политическите събития през тази епо­ха на революции прави впечатление колко често революционерите започват да приличат на онези, срещу които са се бунтували, ведна­га щом вземат политическата власт. Бившият борец срещу тирани­ята става тиранин. Преди около сто години Бърнард Шоу заявява с характерното си чувство за хумор, че единственото нещо, което всяка революция може да постигне, е да прехвърли отговорността за потисничеството от раменете на едни върху раменете на други. При това Бърнард Шоу не е защитавал режима нито на своята, нито на друга епоха. Точно обратното, бил е убеден и активен социалист. Но просто изразява недоверието си, че революцията е средство за постигане на социализма. Трябва също да отбележим, че револю­ционерите най-често са слепи за преобразованията, които настъп­ват в тях, подобно на бореца станал тиранин. Те и последователите им смятат, че такова обвинение е напълно неоснователно. Дори вярват, че са останали верни на първоначалните си идеи и че все още са защитници на свободата, равенството и правата на човека, че са непреклонни врагове на тиранията и на тираните, които са сва­лили от власт. Според тях тези, които твърдят, че те са станали като предишните управници, са злонамерени, клеветници и тайни конт- рареволюционери.

Не е рядко явлението човек да издава пред другите хора с пове­дението си своите мотиви, но самият той да е напълно сляп за тях. Дори когато му се представят факти, упорито ги отрича. Примери от подобен характер са представени в първа глава като доказателст­во за правилността на психоаналитичната хипотеза за несъзнавани-те психични функции. Това ни дава основание да приемем, че рево­люционерите, за които става въпрос, се ръководят от несъзнавано желание да станат такива, каквито са били предишните управници, които те съзнавано ненавиждат, да се ползват от същите привиле­гии и да се наслаждават на същия авторитет. Какъв е произходът на тези несъзнавани желания в психиката на искрения революционер, който е убеден, че ако успее, ще бъде съвсем различен от онези, ко­ито иска да свали от власт? Позовавайки се на това, което знаем за несъзнавания психичен живот, най-вероятният отговор е, че тези желания произхождат от нагонните конфликти на детството. Мал­ките деца се възхищават от родителите си, завиждат на авторитета им и искат да се отърват от единия или другия, за да станат самите те родители. С годините тези бунтарски и отцеубийствени желания стават несъзнавани, за да се избегнат свързаните с тях тревожност и вина. По-късно в живота несъзнаваната част от психиката е източ­ник на мотивите за бунта срещу управниците и за кървавите рево­люции. Революционерът, който съзнавано е мотивиран от загриже­ността за благото на всички и от желанието да демократизира об­ществения строй, несъзнавано е подстрекавай от амбицията и за­вистта към тираните, срещу които се опълчва, и от желанието да заграби властта им. След като успее, той става същият както пре­дишните управници, въпреки съзнаваното му желание да бъде съв­сем различен от тях. Английският историк Актьн е може би прав, като казва, че властта покварява тези, които я притежават. Към това психоанализата може да добави, че несъзнаваните нагонни желания на индивида играят важна, вероятно основна роля в изневярата на собствените съзнавани реформистки идеи на революционера, кога­то той се добере до властта. Хората са консервативни по отношение на политическите си идеи, независимо дали осъзнават това или не. Те са неразумни в политическите си акции, независимо колко ярос­тно отричат това и доколко успяват да докажат правотата си, т.е. да рационализират своите ирационални вярвания и действия. Психоа­нализата твърди, че както консерватизмът, така и ирационалността, които са характерни за политиката, произхождат от един и същ не-съзнаван източник - от нагонния конфликт в детството.

Трябва да отбележим, че разгледахме само една от многото страни на психологията на революционера - факта, че бунтовникът малко или повече се идентифицира с управляващите, както бунту­ващото се дете се идентифицира със своите родители. Можем със сигурност да твърдим, че това психологично явление играе важна роля в революцията. Така например Френската революция създаде император Наполеон и нова аристокрация. Руската революция съз­даде Сталин, който като държавник прилича много на руските царе. Дворецът в Китай има нов господар, който по отношение на власт­та, която упражнява, и почестите, които получава, не отстъпва на предишните императори, макар че не го наричат Син на Небето, а ръководител.

Въпреки това не всяка революция следва този модел. Амери­канската революция не поражда нов режим, който повтаря основ­ните характеристики на предишния. Психоанализата смята, че на този случай трябва да се отдели специално внимание. Защо амери­канските колонии не стават кралства? Политическите материали от онова време показват, че тази идея не е била чужда никому. Вашин­гтон постоянно е бил обвиняван, че иска да стане крал, но нито той, нито някой друг от главните фигури на революцията се опитва да направи това. Неколцината политици, като Бър например, които се насочват натам, не стигат доникъде. Централизацията на полити­ческата власт в Америка на практика се осъществява много бавно след американската революция, въпреки че преди това Америка е управлявана от крал. Този факт представлява интерес сам по себе си. Неговото обяснение може да има практическо значение за бъде­щето. Тук психоанализата открива нещо, което се отклонява от нормата, и заслужава специално изследване от историците, може би пак с помощта на психоанализата.

Има и друга област от човешката дейност, в която психоанали­тичният фактор е от огромно значение. Тази област има много по-малка практическа стойност за хората, отколкото неумолимостта на революцията, разликата в поколенията и политиката. Въпреки това тя заслужава внимание, още повече, че в случая психоанализа­та има да каже важни и нови неща. Става въпрос за изкуството.

Каква е ролята на несъзнавания психичен живот в психологията на изкуството? Каква е ролята на несъзнаваните психични явления, първо - в творческия процес, и второ - в оценяването на изкуство­то, с други думи - в дейността на твореца от една страна, и в дей­ността на публиката - от друга? За да отговорим на тези въпроси с научна прецизност, трябва да приложим психоаналитичния метод върху твореца и почитателите му. Това е възможно да стане при по­читатели на изкуството, подложени на лечебна психоанализа, въп- реки че реакцията на пациента към изкуството обикновено не е в центъра на вниманието по време на анализата. Често психоанали­тикът може да хвърли поглед върху отношенията между несъзнава­ния психичен живот на пациента и съзнаваните му преживявания, свързани с изкуството. Но много рядко има възможност за задъл­бочено изследване на тези отношения. Още по-рядко се случва да бъде анализиран някой творец. Ако все пак това стане, задължени­ята за професионална тайна не позволяват на психоаналитика да разгласи наблюденията си. За лекарите обикновено е лесно да запа­зят анонимността на пациентите си, когато съобщават случай на физическо заболяване в професионалната литература. Много по-трудно е да се запази анонимността на пациента при докладването на психоаналитичен случай. Ако самият пациент е известна лич­ност, тогава трудностите се увеличават извънредно много. Когато съобщението засяга дейности, с които пациентът е известен, задача­та става невъзможна. Това е причината, поради която психоанали­тичната литература е толкова бедна на съобщения за ролята на не­съзнаваните психични процеси в творческата дейност. Повечето ав­тори се ограничават с творци, които никога не са анализирани и подкрепят заключенията си за несъзнаваните фактори с данни от биографията им и други исторически сведения, както прави Фройд в първите есета на тази тема за Леонардо да Винчи /Ргеис!, 1910/ и за Гьоте /Ргеис!, 1911-Ь1. Други автори публикуват заключения, кои­то сигурно отчасти са базирани на клинични данни от анализа на хора на изкуството, но не са в състояние да представят доказателст­ва за това.

Въпреки трудностите, през годините се появяват някои основни заключения, които са важни и обосновани. Нека най-напред да се спрем на тези, които се отнасят до хората на изкуството. Ще започ­нем с литературата. Връзката между фантазията и литературното творчество е очевидна. Тя е добре позната и обсъждана преди поя­вата на психоанализата. В развитието си психоанализата най-нап­ред изследва фантазиите, тъй като се предполага, че невротичните симптоми са свързани с тях. Поради това вниманието на психоана­лизата се насочва към сънищата и мечтанията. В случая ни интере­суват мечтанията, понеже те явно имат отношение към литератур­ните произведения.

Тъй като и неврозата, и творческото писане имат отношение към мечтанията, Фройд /Ргеис!, 1908-а/ използва това и хвърля свет­лина върху определени аспекти на творческото писане. След този първи опит се натрупват много доказателства за това, че същите не-съзнавани нагонни желания и конфликти, които играят важна роля в сънищата и мечтанията, са отговорни за художественото творчес­тво. Това означава, че писателят нагажда своите мечтания и фанта­зии така, че да бъдат интересни и в общ план да се харесат на дру­гите хора. В широк смисъл на думата мечтанието е само за този, който фантазира. Писането е предназначено за публиката. Средст­вото, което писателят използва, за да направи разказа, поемата, пи­есата и т.н. привлекателна за читателите са техническите методи. Художникът и скулпторът използват изкусно четката и длетото. Средствата на твореца се различават в зависимост от това с какво работи той и в зависимост от културната среда. Каквито и средства да използва авторът, за да приспособи фантазията си към интереси­те на читателите, ядрото на литературното му творчество, неговото начало и основно съдържание, е авторовата фантазия. Това, което може да се каже за природата на фантазията, и това, което може да се научи за нейната психология, е важно за разбирането и на лите­ратурното творчество.

Мечтанията обикновено са свързани с несбъднати желания. Лю­бовникът мечтае за любов. Детето мечтае да бъде голямо и краси­во и да успее в живота. Гладният мечтае за вкусна храна, жадният -за пиене, а умореният - за почивка. Примерите могат лесно да се умножат, като наблюдаваме хората или ги разпитваме, без да е нужно да имаме познания по психоанализа. Ако човек силно желае нещо и има време да мечтае, веднага ще започне да фантазира, че желанието му е осъществено. Изключенията не са редки в смисъл, че има неприятни фантазии, дори такива, които предизвикват страх, но в повечето случаи, когато мечтаем, несъзнаваните жела­ния се задоволяват съзнавано. Този факт е добре познат и както вече казахме, може лесно да се потвърди. Какво би добавила психо­анализата към това? Несъзнаваните желания също са важна част от мечтанията. Ако по време на психоаналитично лечение имаме въз­можност да анализираме мечтанията на пациента с помощта на психоаналитичния метод, ще установим, че несъзнаваните желания също играят важна роля във формирането на мечтанията. Много от нагонните желания от детството остават завинаги повече или по-малко незадоволени. Те ни подтикват да търсим начини да ги задо­волим, въпреки че може да нямаме представа за тяхното съществу­ване и да сме слепи за това, което искаме да задоволим. Мечтание­то е начин за постигане на определена степен на задоволяване.

Няколко примера от клиничната практика могат да бъдат по­лезни. В началото на аналитична сесия пациент съобщава фантази­ята си, появила се няколко минути преди това, докато е вървял към кабинета на психоаналитика. Той си представил, че като завие към ъгъла, ще види пред входа на кабинета полицейска кола и линейка. Представил си ужасно произшествие: някакъв пациент, изпаднал във възбуда, е застрелял психоаналитика, който лежи в локва кръв на пода. В този момент мечтателят променя фантазията си. Сега той също е в кабинета, хваща психичноболния нападател и успешно го обезоръжава, преди той да успее да използва пистолета си.

Свободните асоциации по повод на тази фантазия започват с един филм, който пациентът е гледал предишната вечер и който е бил изпълнен с жестокости и убийства. Във филма има и еротични сцени, които са възбудили сексуално пациента. В една от сцените героят прелъстява вдовицата на мъжа, когото е убил. Това се пре­живява от пациента като нещо ужасно и същевременно възбужда­що. По-късно той съобщава, че другият от героите, възрастен човек, му е напомнил за баща му. Всъщност той не приличал на него, само очилата му са били като очилата, които баща му е носил. След това пациентът започва да разказва как винаги е разчитал на баща си и продължава с това, че психоаналитикът го е ядосал и разочаро­вал, когато е сменил часа на психоаналитичните сесии.

В този случай фантазията изразява амбивалентните чувства на пациента към психоаналитика. Пациентът е ядосан, че трябва да си промени програмата, като се съобрази с времето на психоаналити­ка, и затова иска да му каже нещо грубо. В същото време се сраму­ва от гнева си, тъй като е благодарен за получената помощ и храни добри чувства към психоаналитика си. Във фантазията му тези чув­ства се изразяват във форма, явно повлияна от филма, който е гле­дал предишната вечер. Това означава, че той задоволява гнева си, като прави така, че убива психоаналитика, но в същото време запаз­ва приятелските си чувства, като го спасява от смъртта. Чувството за вина, породено от гнева към психоаналитика, вероятно е причи­на убийството да се извърши от друг пациент, а самият той да се изложи на опасност във фантазията си, справяйки се с нападателя.

Всички тези мотиви са съзнавани. Пациентът е бил вече наясно с тях. Въпреки това те не са цялата истина. Когато пациентът е бил млад, баща му е бил застрелян в кабинета си от психичноболен служител. Бащата е липсвал много на сина си, който често си е представял как влиза в кабинета, обезоръжава нападателя и спасява живота на баща си. От това следва, че във фантазията пациентът ве­роятно изразява както съзнаваните в момента амбивалентни жела­ния по отношение на психоаналитика, така и несъзнаваното жела­ние за убийство на баща си и любов към него. Може да се каже, че той несъзнавано оприличава психоаналитика на баща си и пренася върху него някои чувства и желания, които все още несъзнавано пи-тае към баща си. Освен това неговите асоциации показват, че прене­сените желания са от едипово естество. Фантазията се поражда от сексуално възбуждаща сцена във филма, гледан предишната вечер, в която един мъж убива друг мъж и след това прелъстява вдовица­та, а в психиката на пациента това е свързано с мисли за баща му. С други думи, сексуалната ревност на пациента към баща му, убий­ствената ярост към него, както и разкаянието му, завещани от едиповия период на детството, се задоволяват съзнавано във фанта­зията, която той има по пътя към кабинета на психоаналитика.

Съзнаваните желания във всекидневието се променят в зависи­мост от обстоятелствата, нуждите, впечатленията и интересите. На-гонните желания от детството, макар и несъзнавани, остават в ос­новата си непроменени през целия живот. В резултат на това фанта­зиите, както и съзнаваните желания, макар и да се променят, оста­ват едни и същи, тъй като отразяват различни страни на несъзнава-ните нагонни желания и конфликти. Пациентът от последния при­мер има повтарящи се фантазии през младежките години, в които спасява живота на баща си. Тези фантазии винаги са били свързани с отцеубийство. Друг пациент е имал повтарящи се фантазии през младежките години, в които е бил войник и е стрелял с шмайзер. Във фантазията си той убива хиляди въображаеми врагове, но в тях винаги има един „близък човек"; скъп другар, фатално тежко ранен, когото пациентът спасява с героична пожертвователна постъпка. В този случай военната обстановка е определена от външни събития -Втората световна война. Пациентът съзнавано желае да бъде голям и да бъде войник. Несъзнаваните фактори са много по-сложни и много по-важни. Действителният партньор в игрите или „близкият човек" е всъщност сестра му. Тя е четири години по-малка от него и е любимка на майка му. Ревностният му гняв е насочен към цяло­то семейство, но никога не е изразяван открито. Пациентът намира отдушник във фантазиите за героични прояви във войната, в разви­ването на различни симптоми и в потискането на прояви на съпер­ничество. Освен това развива желанието да е момиче. В детската му психика това означава да загуби пениса си, нещо, което го из­пълва със силен страх. Така в неговата повтаряща се фантазия той не се превръща в момиче, но сестра му става момче. Освен това той държи голям шмайзер, което също го уверява, макар и символично, че не е загубил пениса си. И за да отрече по най-категоричен начин, че не мрази сестра си и не й желае смъртта, във всяка фантазия той я спасява с риск за собствения си живот и грижовно лекува раните

й.

Как бихме могли да приложим това, което знаем от фантазиите на пациентите, към произведенията на художествената литература? Какви изводи могат да се направят? Сигурни сме, че писателите не се различават от останалите хора по отношение на връзката между техните фантазии и несъзнаваните им желания. Техните мечтания поне отчасти също са мотивирани от детските нагонни желания, ко­ито все още са активни в психиката им, въпреки че те нямат предс­тава за това. Тъй като техните фантазии са така да се каже суровият материал, с който работят, възможно е, когато четем творбите им, да отгатнем неща от детските желания на автора и конфликтите, свързани с тях. Това става още по-лесно, когато освен до публику­ваните произведения имаме достъп и до нахвърляни бележки, за­писки и чернови, които са още по-близки до суровия материал, а всъщност до фантазиите. Понякога вниманието на автора е погъл­нато от определена тема или теми в такава степен, че няма как да не забележим това и да не направим съответните заключения, осо­бено ако знаем каква е връзката с несъзнаваното наследство от дет­ския нагонен живот. Хемингуей например е погълнат от темата за мъжествеността. Грубост и мъжественост характеризират неговия стил и действие. От клиничния опит знаем, че когато мъжестве­ността се подчертава толкова силно във фантазиите, това означава, че несъзнаваните фантазии зад тях често са свързани със заплахата от кастрация. Това отнася ли се за Хемингуей? Нашето предполо­жение, че това е така, може да се подкрепи от факта, че в един от неговите романи героят загубва в битка половия си орган. Друг пример е Достоевски, който е погълнат от такива теми като вина и угризения на съвестта. Със заглавието на един от най-великите му романи „Престъпление и наказание" можем да назовем цялото му творчество. Бихме могли поне отчасти да си обясним защо през це­лия си живот той се занимава с тази тема, когато разберем, че като малък е бил свидетел на убийството на баща си.

Други автори не са толкова тясно посветени на една тема, както Хемингуей и Достоевски. Имайки предвид творчеството им, тех­ните фантазии обхващат голямо разнообразие от несъзнавани теми. Прави впечатление, че основните теми на литературата за възрастни са пак тези, които разгледахме в митовете и приказките за деца. Те произлизат от нагонните желания и конфликти на детст­вото. Колкото и изкусно да замаскира този факт, колкото и умело да се изразява, каквото и да мисли за своето творчество, писателят винаги иска да представи на читателите своята реакция към несъз­наваните си желания, т.е. своята фантазия. Като човешко същество той не може да постъпи по друг начин.

Връзката между фантазията и художественото творчество е на- лице в другите области на изкуството, но там тя се доказва много по-трудно, особено ако става въпрос за форма на изкуство, в която не се използват думи. Ако не можем да подложим твореца на пси­хоанализа, оставаме несигурни по отношение на несъзнаваните факти, обуславящи неговата фантазия. Съзнаваните фактори могат да се установят сравнително лесно. Но до несъзнаваните обикнове­но се достига трудно. Поради това психоаналитичната литература съдържа много повече изследвания в областта на литературата и сред писателите отколкото в другите области на изкуство.

Почитателите на изкуството са много по-многобройни от създа­телите му. По тази причина много по-лесно е да се изследват пряко с помощта на психоаналитичния метод несъзнаваните мотиви на почитателите, отколкото на творците. Както вече споменахме, реак­цията на пациента към художественото творчество обикновено не е в центъра на свободните му асоциации. Въпреки това в мислите му често се появяват реакции към книги, филми, пиеси или други представления, което дава достатъчно основание да правим съот­ветни изводи. За да остави трайно впечатление, литературното про­изведение трябва да представи интрига, която да възбуди и задово­ли някои важни страни на несъзнаваните едипови желания на чита­телите. Ако произведението е трагедия, неговото съдържание също се приспособява към несъзнаваните страхове и самонаказателни тенденции, които са пряко свързани с несъзнаваните нагонни жела­ния.

Важното значение на темата за детската сексуалност в литерату­рата е открито отдавна в психоанализата /Капк, 1912/ и е потвърде­но многократно /Веге§, 1951; \Уап§п, 1968). Тази тема обаче е само едно от условията, които правят литературното произведение вели­ко. Тя не е достатъчна сама по себе си, но трябва да присъства, за да бъде произведението привлекателно и да остави трайно впечат­ление. Владеенето на езика, умението да се изгради интригата, опи­санието на героите, драмата, способността да се разказва, чувство­то за диалог, връзката със съвременността и оригиналността са също важни условия, но те трябва да се вплетат в история, която не-съзнавано да задоволява жестоките и страстни желания от детство­то, за да достигне творбата нивото на голямото изкуство.

Можем лесно да потвърдим това, като представим интригата на велики литературни произведения. В „Хамлет" брат убива брата си и се оженва за съпругата му, а поетът открито нарича тази сексуална връзка инцест. Синът на убития брат си отмъщава, като убива чичо си и майка си; самият той също е убит. В „Ана Каренина" на Толс-той главната героиня изоставя единствения си син и съпруга си, който по възраст може да й бъде баща, и отива да живее при мла­дия си любовник. Но разрушава щастливия си живот, като прокуж-да любовника си със своето поведение, а след това се самоубива. В „Братя Карамазови" основната интрига на Достоевски е наказание за отцеубийство. Става ясно, че през целия си живот човек несъзна-вано е привличан от темите за инцеста и отцеубийството, въпреки че може съзнавано да прикрива този факт и дори яростно да го от­рича.

Чертите на характера, идентификациите, любимите занимания, изборът на професия и сексуален партньор, приказките, митовете, легендите, религията, моралът, политиката, магията, суеверието, конфликтът между поколенията, революцията, изкуството - всичко това представлява огромно разнообразие от форми на нормално функциониране на психиката. Ние се опитахме да покажем, че при всички тях значителна роля играят несъзнаваните психични проце­си, идващи от нагонните желания на детството, както и тревож­ността, угризенията на съвестта и самонаказателните тенденции, които се пораждат от тези желания, и психичните конфликти, които са резултат от сблъсъка между желание и страх. Да се надяваме, че тези примери дават представа за мощта на нагонния живот на ран­ното детство и неговата способност да проникне навсякъде и да ос­тави трайни следи. Самите желания се запазват до края на живота. Конфликтите, които се пораждат от тях, се изживяват отново и от­ново във всички области - нормални и патологични - на психичния живот.