Неврозата
не е вродена. Неврозата не се предава
генетично. Изследванията показват, че
вълненията на бъдещата майка, състоянието
на неопределеност, тревогите – всичко
това се оказва неблагоприятно. Детето
като се роди от самото начало се отличава
с някои особености : по-неспокойно,
нарушен сън, много боледува. Всичко това
може да отмине, ако се подобри обстановката
в семейството. Но в дадения пример
майката продължава да невничи и след
раждането и да се безпокои все повече
и повече, а бащата бил твърде рязък и
строг. Наказвал рядко, но често заплашвал
с наказание. Детето се страхувало, а
потребността от общуване с бащата била
голяма. Наскоро в семейството се родило
момиченце, което трепетно очаквали и
голямата част от вниманието на родителите
отишло към нея. А е необходимо да се
обръща нужното внимание и на първородното
дете. То изведнъж усеща, че е отлъчено
от майката, че тя не е до него, а вниманието
на майката му е необходимо както преди.
И детето усеща, че може да привлече
вниманието и` само когато нещо не е
наред. Той се страхувал да остане сам и
при него са появило неволно клатене на
главата. Така майката се обезпокоила,
а бащата станал по-мек. Неволно,
безсъзнателно децата се опитват да
допълнят това, което не получават от
родителите си, но все пак това не е
главното. Невротично
разстройство възниква вследствие на
непоносимо за детето нервно-психологическо
напрежение и вътрешен неразрешим
конфликт, в примера родителите са със
прекалени изисквания и наказания.
Родителите
често разглеждат невротичните прояви
при децата си като лош навик, който
трябва да се изкорени и който може да
се поправи, стига само по-строго с детето
да се отнасяш. Това е повече от неправилно.
За съжаление такова мнение може да се
чуе не само от родители, но даже и от
педагози и от някои лекари, когато видят,
че детето гризе ноктите си, смуче палеца
си или се клатушка. Казват:”Лош навик!”
Но защо се е появил?
Може
детето да е поначало по-възбудимо и
възбудимостта с възрастта да не се
понижава, а се повишава. Ако майката му
крещи, наказва го, не е последователна
: едно и също ту го забранява, ту го
разрешава, невъзможно е да се разбере
какво иска от него. А причината е в това,
че тя самата е болна от невроза. Изморена
е, съпругът не и` помага или едва сега
започва да разбира, че трябва да оказва
помощ.
Но доста вече
е пропуснато. И от такива пропуски в
първите години от живота на детето
понякога възникват недостатъци, които
трудно се поддават на възпитание. Те са
поправими, но за това са нужни допълнителни
усилия от възрастните. Бащата също
трябва да преразгледа поведението си
ако то е твърде строго и да не наказва
детето, ако то неможейки да се защити и
от вълнение и напрежение започне да
клати главата си. Необходимо е да се
позанимава с детото, да поиграе с него
и напрежението ще намалее и главата ще
премине. Така че не е нужно да се правят
излишни забележки по отношение
натрапчивите движения. Те са следствие,
а не причина за невроза и ако не ги
забелязваме те бързо ще изчезнат, не с
таблетки разбира се, а от нашата вътрешна
промяна в отношението си с детето. Нужно
е време, нужно е търпение, а главното е
промяна и по-адекватното отношение е
способно да окаже благотворно въздействие
на психическото състояние на детето.
Много е важно отношението към детските
неврози. Сега нарастна значението на
психологическите фактори, децата са
станали по-чувствителни и по-впечатлителни.
Преди
ако в семейството е имало 5,6 деца те са
общували повече едно с друго. А днес в
много от семействата има само едно дете,
в най-добрия случай две и особено когато
са малки много повече са затворени с
възрастните. Често от психотерапевтична
помощ се нуждае не само детето, но и
самата майка. Необходимо и` е да и` се
помогне да промени отношението си към
детето, да разбере къде греши.
Трябва
да се осъзнае и грешното поведение на
бащата. Някои бащи смятат, че неврозите
изобщо
са присъщи на
слабите и невръстениците, че трябва
само да накажат, да ударят и всичко ще
се оправи. Нали нас, така са ни учили,
наказвали и не е имало никакви неврози.
Важно е и бащите да разберат : неврозата
– това не е глупав навик, а сериозна
болест. По-научно казано – психогенно
заболяване на формиращата се личност
на детето. Психогенно – това е заболяване,
възникващо в резултат на емоционални
преживявания, с които детето не може да
се справи. За да се разберат тези
преживявания трябва да се общува с
детето, да се играе с него, да му се помага
и във всичко това да участва и бащата,
а не само кагато възникне неврозата,
бащата тогава да се обезпокои.
Самите
форми на проявление на неврозата се
променят с годините. Например момиче
на шест години, което се страхува, че
асансъорът ще падне. Постоянно плаче в
детската градина, страхува се от пожар,
от огън, да не се разболее. Тя е заразена
с всевъзможни страхове и нейната диагноза
съответства на страхова невроза. Когато
възникнат такива състояния често става
въпрос за страх от смъртта. Той се
проявява в някаква степен при всички
деца във възрастта между 5 - 8 години.
Защото именно в тези години те осъзнават,
че човешкият живот не е безкраен : умира
баба, дядо или някой възрастен познат,
така или иначе детето за първи път
разбира, че смъртта е нещо неизбежно.
По правило децата сами се справят с
подобни преживявания, но само ако в
семейството съществува жизнерадостна
емоционална атмосфера, ако родителите
не говорят безкрайно за болести, за това
кой е умрял и какво може да се случи на
детето. А ако детето си е по-безпокойно,
то такова безпокойство рязко се усилва
от страха на възрастните от смъртта и
се получава набор от невротични страхове.
Всички тези страхове са мотивирани от
един – страх, че може нещо да се случи.
В своето максимално изражение това
„нещо” значи смърт : от болест, от пожар,
или от това, че асансьорът ще падне.
Източник на подобни страхове е обикновено
майката, тревожна по характер и страхувала
се от всичко това в детството си. Това
може да даде повод да се смята, че
неврозите се предават по наследство.
Но страхът и изобщо неврозите не се
предават по наследство. В друга обстановка
детето безусловно би било спокойно и
уравновесено. Но защо страховете на
майката се предават на детето? Има една
особеност в психологическото развитие
на детето, на която трябва да се обърне
внимание. При проведен експеримент с
деца на 3-5 год., на които е задаван един
и същи въпрос – Кажи ако играеш на
семейство кой ще изобразяваш? Мама?
Татко? Себе си? Във възрастта 4-8 год.
момичетата искат да изобразят мама, а
5-8 годишните момчетата - бащата. Този
феномен на ролева индентификация –
децата искат да приличат на родителя
от своя пол. Така момичето се стреми да
направи всичко като мама и незабелязано
усвоява и нейният тревожно-боязлив
начин на поведение.
В
действителност повече боледуват от
неврози деца с повишена емоционална
чувствителност.
Но това не е болезнена чувствителност.
Опасността възниква само там където
тази чувствителност се сблъсква с
нечуствителността на възрастните или
с неуважението към особеностите на
детето, със стремежа да командват, с
непоследователност в изискванията. Ето
тогава присъщата на детето емоционална
чувствителност може да се изостри и да
стане болезнена. А това вече е начало
на невроза. В крайна сметка причината
е в семейството. Нали най-първият
емоционален опит детето получава в
семейството. По-късно влияние оказва
детската градина, контактите с връстници,
училището. Но опитът от ранните години
може да се каже, че преминава в отношенията
с връстниците. Детето страдащо от невроза
тежко преживява не само невъзможността
да изрази себе си, но и несъответствието
на общоприетия еталон на общуване. То
не може като връстниците си да бъде
непосредствено, да настоява на своето,
а когато е нужно да отстъпи. В общуването
си е сковано, плахо, нерешително, не може
да се защити. Причината е не толкова в
неврозата, но и в отсъствие на навици
за общуване. И вина за това имат тревожните
родители, които се стараят да опазят
детето от общуването с връстниците.
Заменяйки със себе си целия свят на
детето, те мислят, че това се прави за
негово благо. А в резултат на това само
се увеличава безпокойството на детето
и това особено тежко се оказва когато
се наложи да свиква с училищния живот.
Страховата
невроза е предпоставка за много други
неврози. Безпокойството, страхът е това
което подкопава увереността в себе си.
А при неврозата по правило самооценката
е понижена. Това се вижда и при възрастните
– неувереност в себе си, в своите сили,
нерешителност в действията.
Но
безусловно всичко не се свежда да страх.
Понякога на детето му се отделя толкова
внимание, че не би трябвало да има
накърняване на емоционалните му интереси.
Но какво се случва в действителност?
Ако детето в семейството е единствено,
с него са свързани много надежди и
очаквания. И от него изискват това, което
то не може да даде. То често боледува,
не е много издръжливо, съобразително
или нещо в него не им харесва.Често
родителите не дават възможност на детето
да потича на воля, да поиграе, смятат
играта за напразно изгубено време. По
тяхно мнение детето е длъжно винаги да
бъде сериозно и да се занимава с полезни
работи. Да кажем днес е на английски,
после на музика , след това на някакъв
кръжок. А на детето просто не му се иска
да бъде вундеркин, какъвто се стараят
да го направят възрастните. И какво се
получава? На детето му се отнема детството.
То не може да бъде себе си. Всичко е
предопределено : начина му на живот,
поведението, заниманията и всичко твърде
рано, интензивно. Натоварването е
непосилно и в добавка – викове, изисквания,
закани, предписания. А ако в семейството
са 5,6 възрастни и едно дете! В резултат
се получава неврастения – болезнено
пренапрежение на психофизиологическите
възможности на детето. То няма сили да
отговори на завишените изисквания на
обкръжението и от рано смята себе си за
неспособно да се справи с всякакви
престоящи трудности.
Ако
в семейството има повече деца ситуацията
е по-благоприятна, но не винаги. Понякога
в семейството има момче и родителите
искат момиче. Но се ражда пак момче,
такова с щръкнала коса, активно,
самостоятелно, инатливо. А родителската
душа е настроена за момиче. И това момче
може да изпитва трудности само защото
родителите несъзнателно се отнасят към
него като към момиче – полагат прекалени
грижи, проявяват загриженост, която той
не може да изтърпи.
Други
сложности : понякога между децата
възникват конфликти. Конфликтите са
неизбежни : децата общуват, изясняват
си отношенията и в това няма нищо страшно.
Понякога конфликтите възникват затова
защото прекалено обръщат внимание на
едното дете, забравяйки че другото също
очаква внимание от възрастните. При
това често става несъзнателно. Възрастните
не го искат това. Правят го за добро –
искат непослушното дете да заприлича
на послушното. Но при това вниманието
се разпределя неравномерно : на едното
само похвали, а на другото – упреци. А
другото дете може и да не е по-лошо.
Просто то си има свои особености и свои
достойнства.
Или
такъв вариант. Например момиче на 7
години, което неволно се напикава нощем.
В семейството са две деца. Има по-малък
брат, който във всичко се харесва на
майката. Като нея е активен, подвижен,
бърз. А момичето е добро, ласкаво, но е
бавна, не и` достига темпо, за да се движи
бързо и мълниеносно, да съобразява.
Бащата е също като нея – бавен. Бащата
е моряк – пътува много и вкъщи командва
майката. Синът я устройва, няма нито
невроза, нито невродермит. А момичето
– невроза и невродермит.Защо?
Защото
майката е в скрит конфликт с бащата. При
тях няма открито търкане и това е много
типична ситуация. Даже казват : какви
хубави отношения! Но конфликтът се
проявява в отношението на майката с
децата. Майката пренася раздразнителността
си от мудния, бавен мъж върху дъщерята,
която се е оказала негово копие в
темперамента. И в този случай вроден се
явява темперамента, а не неврозата. А
неврозата възниква после, когато майката
не приема тези черти на темперамента.
Тя безкрайно се дразни, крещи, бие,
наказва дъщерята. А момичето така страда
от общуването си с майката, че вечер
заспива патологично дълбоко и толкова
се отпуска, че неволно се изпуска. При
нея сънят е затормозен патологически
и не би имала невродермит ако ги няма
напрегнатите отношения с майката.
Това
е психосоматично изражение на
неврастенията, когато болеста засяга
не само емоциите, но и телесната сфера.
Това е най-типично за децата в първите
години от живота им. Когато детето лошо
се храни, често боледува, ако има безпокоен
сън, развива бронхиална астма, то винаги
в семейството има нещо неблагополучно.
А неблагополучието може да способства
за възникването на емоционален, хронически
действащ стрес, изменящ биоритмите в
организма, в това число и естествената
динамика на съня. Тогава всяко болезнено
предразположение от страна на родителите
може да даде подобно разстройство у
детето. В дадения случай бащата на
момичето също в детството е страдал от
ануреза. Но при момичето това можеше и
да не бъде, ако не беше продължителната
конфликтна ситуация в семейството,
неблагоприятна за детето.
Истерическата
невроза има видимо външно проявление
– детето е прекалено капризно, испада
в истерия, тръшка се на пода, страхува
се. Но подобна невроза трябва да се
различава от патологията в характера,
която се случва в по-голяма възраст.
Отличителна черта е, че детето не иска
да бъде такова; то устройва сцени, макар
че страда от това. Но нищо не може да
направи, това се случва въпреки волята
му. Защо възниква такова поведение?
Родителите вече са успели през първите
2-3 години да разглезят детето. И бедата
не е в това, че всичко са му позволявали,
а в това че са се отнасяли непоследователно
към него. Да кажем каквото и да се случи
реакцията на бабате е една :”Милото ми
внуче!” А бащата е прекалено строг.
Майката се колебае между бащата и бабата
: тя ту разрешава, ту забранява. В резултат
нервната система не издържа и дава бурна
емоционална реакция на противоречивите
изисквания.
Обаче
истерическа невроза възниква и в случаите
когато родителите не глезят детето, а
обратното не му отделят достатъчно
емоционално внимание. Твърде често
възрастните се карат, прехвърлят
проблемите си един на друг. Или, напротив,
понякога много се обичат /това само по
себе си е много хубаво/, но така се обичат,
че забравят своето дете. И то в семейството
се чувства самотно, изоставено и развива
свообразен комлекс на емоционална
ущетеност.
Детето
в първите години от живота си се бои да
остава за дълго само, тъгува без родителите
си, буквално е привързано към тях. После
такава привързаност няма да му е нужна
: появяват се връстници, училище, други
интереси, формира се личност, детето
става самостоятелно. Но в първите години
от живота емоционалната потребност от
ласка, родителско одобрение, топлота е
много
голяма. И какво
се случва ако тя не е удовлетворена?
Страховете се усилват. Детето се опитва
несъзнателно да извлече полза от тях.
То моли майка си да поседи до него, да
му даде водичка и т.н. И майката седи до
него, но не разговаря спокойно, а нервно
го мъмри. А най-добре е да му поговори
ласкаво, да му почете преди сън. На детето
само това му е нужно – успокоява се,
щастливо е, спокойно е и заспива. Без
това нормалното развитие на детето не
може да се случи. И детето се храни лошо
понякога не защото апетитът му е нарушен,
а защото се надява покрай храненето
родителите да поговорят с него, макар
да е само за храна.
Натрапливите
неврози обикновено се проявяват в
по-голяма училищна възраст. Какво
представляват натрапливите състояния?
Например натрапливото броене – детето
безкрайно пресмята номерата на тролеите
и автобусите. Или това, което е означено
с термина „ритуали” – всичко започва
да прави по строго определен начин :
например преди да стане е длъжен да
произнесе няколко пъти някакви думи
или да изгаси светлината три пъти преди
да си легне да спи и т.н. Понякога се
появяват натрапливи, пречещи, дразнещи
тикове. И всевъзможни натрапливи мисли
от сорта на мисли за възможен неуспех,
нещастие, собствена неспособност и т.н.
Произходът и на тази невроза е свързан
със семейните отношения. Преди всичко
в родителите е забелязан комплекс на
хиперсоциализирани черти на характера.
Това са родители с завишени изисквания
и прекалена принципност. Принципността
е добро качество, но става въпрос за
взискателност заради взискателността,
принцип заради принципа : щом съм казал
така трябва да бъде. И само изисквания,
предписания : да бъде във всичко добър,
винаги акуратен. А детето се държи според
възрастта си – иска му се да потича, да
полудува и дрехите му не винаги да са
чисти. Изобщо не е по силите му да следва
всички родителски канони. Такива родители
винаги са загрижени и сериозни, а детската
игра не я признават като занимание.
Затова на децата не им достига емоционална
непосредственост, подвижност, активност.
Не е учудващо, че понякога виждаме малки
старчета. Типична сигуация : на три,
четири години, а всичко знае, говори
като възрастен, а не може да общува с
връсниците си. При тези деца се появява
страх, че нещо няма да направят както
трябва, мнителност. Появява се
рационализация на чувствата, натрапливи
мисли. И се държат като възрастни –
огрижени, не се усмихват, не се смеят. И
започват да се усмихват, да се шегуват
след месец и половина два игриви,
съживяващи психиката занимания – както
са нещастни, угрижени, страхуващи се от
всичко.
Главното
при неврозите е принципно обратимото
състояние, те са лечими. Но обратимостта
си има своите граници! Неврозата, която
не е лекувана не изчезва. Ако неврозата
при детето продължава няколко години,
то тя е способна да окаже неблагоприятно
влияние при формиране на характера.
Възрастният човек, който не е лекуван
в детството винаги изпитва трудности
при общуването си с другите и в реализацията
на своите жизнени помисли. Той бързо се
уморява, лесно се разочарова, изпада в
паника, трудно контактува. И всичко
много неблагоприятно се отразява на
семейните отношения. Маже да се каже,
че многото трудности, които възникват
тук произтичат от детството. Това се
отразява и при възпитанието на децата.