СЕТИВНИ СИСТЕМИ
Система на
общата сетивност. Болка
Наименованието
й произхожда от това, че дразненията се
възприемат от рецептори в кожата,
двигателния апарат и вътрешните органи.
Системата на общата сетивност има
следните видове модалности:
1.
Механорецептивната сетивност на кожата
– за допир и натиск (тактилна) и дава
информация за големината, формата и
повърхността на предметите
2.
Кинестезичната сетивност от двигателната
система – дава информация за положението
на тялото и движението на отделни негови
части и участва в регулацията на
движенията. Тази сетивност не се осъзнава
непрекъснато. Рецепторите са разположени
в ставите, сухожилията и самите мускули.
3.
Температурна сетивност. Терморецепторите
в кожата са два вида – за топло и студено.
Нормално кожната температура се колебае
в границите на 29 – 34 градуса. Следователно
допир на предмети с температура под 29
градуса се усещат като студени и обратно.
Под 15 и над 45 градуса се получава усещане
за болка, защото реагират и болковите
рецептори.
4.
Болкова сетивност. Болката има голяма
биологична стойност защото отключва
различни защитни рефлекси и реакции и
запазва цялостта и живота на индивида
при всякакви неблагоприятни и увреждащи
организма въздействия. Тя възниква
както при нарушаване на цялостта на
тъкан в организма, така и при смущения
в нормалното функциониране на вътрешен
орган (порязване и пясъци в бъбрека).
Освен болково дразнене съществува и
понятието ноцицептивно дразнене.
Това е случая, когато няма субективно
усещане за болка (напр. при операция –
пациента не усеща болка), но в организма
настъпват физиологични явления, свързани
с болковото дразнене, като напр. учестяване
на сърдечната дейност, свиване на
кръвоносните съдове, отделяне на хормони
от надбъбречната жлеза. Възможно е също
да има болка без да има ноцицептивно
дразнене, като напр. фантомните болки
в ампутиран крайник. Рецепторите за
болка са разположени в цялото тяло. Те
нямат специфичен дразнител, а реагират
на всеки дразнител с по-голяма интензивност.
Болковите рецептори не се адаптират.
Напротив, при продължително болково
дразнене може да настъпи засилено
болково усещане, наречено хипералгезия.
5.
Висцерална болкова сетивност. Идва
от болковите рецептори във вътрешните
органи. Предаването на болковото дразнене
е по влакната на ВНС.
Централно-нервни
механизми за контрол на болковата
сетивност. Предаването и
възприемането на болката могат да бъдат
подтиснати или променени. Добре известно
е, че притискането на болезненото място
облекчава болковото усещане. Или
акупунктурата (иглотерапия), която също
се прилага с успех за облекчаване на
болезнени симптоми. Ефикасността на
тези противоболкови въздействия се
обяснява с предизвиканото подтискане
в предаването на болковите дразнения.
Добре известно е, че наранявания по
време на силен стрес (военни сражения,
спортни състезания) не предизвикват
болка. Липсата на болка в тези случаи
носи названието стресова аналгезия.
Счита се, че за стресовата аналгезия
значение има и отделянето на опиоидни
вещества, което намалява предаването
на болковите усещания. Тяхното действие
е подобно на това на морфина. Освобождаването
им може да се предизвика и при приложение
на плацебо (индиферентно в-во, което се
предлага на пациента като лекарство).
Акупунктурата също предизвиква
освобождаване на такива опиоидни
вещества.
Болковите
усещания често се придружават от
емоционални реакции – страх, ярост,
плач, и носят твърде индивидуален
характер. При отделните индивиди
болковата толерантност носи индивидуални
характеристики, свързани с възпитание,
минал опит, емоционални нагласи и др.
Моментното психично състояние като
очакване, неизвестност, страх, също
определя болковата толерантност.
Хипнозата
създава особен вид психогенна аналгезия,
при която е променена коровата перцепция
за болковите стимули.
Слухова сетивна
система
ССС
е дистантна за разлика от системата на
общата сетивност, която е контактна. Тя
се състои от външно, вътрешно и средно
ухо, слухови пътища и корово представителство
в слепоочния дял. Във вътрешното ухо се
намират структурите на органа на
равновесието – вестибуларния апарат.
Звукът
представлява вълни на сгъстяване и
разреждане на въздуха с известна
периодичност. Честотата на тази
периодичност създава височината на
звука. Измерва се в херцове. Човешкото
ухо възприема звуци с честотна
характеристика от 16 до 20 000 Hz.
Човешката реч се намира в диапазона от
100 до 3000Hz, поради което в
този честотен диапазон чувствителността
на слуховата система е най-голяма. С
напредване на възрастта честотния
диапазон намалява като първо се загубва
чувствителността към високите тонове.
Втората характеристика на звука е
амплитудата на звуковата вълна, която
ние възприемаме като сила на звука.
Измерва се в dB. Човешкото
ухо възприема звуци от 0 до 120 dB.
Човешкият говор създава обикновено
звуци от 60 до 70 dB. Звуци
надхвърлящи 130 dB са твърде
неприятни, създават болка и са опасни
за структурите на вътрешното ухо.
Устройство
и функция на ухото. Външното ухо чрез
ушната мида улавя звуковите вълни и по
външния слухов проход ги довежда до
тъпанчевата мембрана, която предава
въздушните трептения на трите малки
костици, които се намират в средното
ухо (чукче, наковалня и стреме). Вътрешното
ухо се намира в слепоочната кост и се
състои от предверие, полуокръжни канали
(принадлежат към органа на равновесието)
и охлюв. Охлювът се образува от спираловидно
навит костен канал. В него е разположен
ципест охлюв, изпълнен с течност.
Рецепторната част на органа на слуха –
з Кортиевия орган, е разположен в ципестия
охлюв. Слуховите рецептори са
механорецептори, които се възбуждат от
трептенията на основната мембрана,
залегнала в ципестия канал. Те предават
възбудните импулси по слуховия нерв,
чиито ядра са в продълговатия мозък. По
нататък пътят на слуха преминава през
таламуса и се насочва към горната
слепоочна извивка – първичната слухова
кора. В страни от нея се намират вторичните
и асоциативни слухови зони. Слуховата
кора е организирана на тонотопичен
принцип. Това значи, че звуците с точно
определена честота попадат в точно
определени участъци на кората. Във
вторичните и асоциативни зони се извършва
разграничаването и разпознаването
сложните и последователни звукови
дразнения, каквито са например тембърът
на човешкия глас.
Глухотата
е разстройство на слуховата сетивна
система с тежки последици за комуникативните
способности на човека. Тя може да е
на едното или двете уши, да е частична
или пълна. Може да е вродена или придобита.
Вродена или придобита в ранния онтогенезис
тя води до тежки разстройства в развитието
на говора и така става причина за
изоставане в развитието изобщо. Глухотата
бива:
- Проводна – предизвиква се от наличие на препятствия в провеждане на звуковата вълна през външното ухо (наличие на чужд предмет или ушна кал) или през средното ухо (възпаление, наследствена отосклероза с неподвижност на слуховите костици);
- Сетивна глухота – предизвиква се от увреждане на слуховите рецептори или слуховия нерв. Причини: менингит, сифилис, атеросклероза, токсично лекарствено увреждане (напр. високи дози на антибиотиците гентамицин и стрептомицин) и др. Прекарана от майката по време на бременността рубеола също може да предизвика глухота у детето. Системно излагане на силни звукови дразнения също може да е причина за отслабване на слуха;
- Централна глухота – настъпва при лезии на слуховата корова зона.
Зрителна
сетивна система
Около
70% от информацията за околния свят се
получава чрез зрението. Дразнител за
зрителната система при човека са
електромагнитните вълни между 400 и 700
нанометра – диапазон, който наричаме
видима част на спектъра.
Устройство
и функции на окото. Органът на зрението
се състои от очна ябълка, зрителен нерв,
очедвигателни мускули, клепачи и слъзни
жлези. Очната ябълка е сферично
тяло, което има три обвивки: външна,
средна и вътрешна. Външната в задната
си част е плътна, с бял цвят и се нарича
склера), а в предната си част е
прозрачна, изпъкнала и се нарича роговица.
Средната обвивка е съставена от
съдовица, ресничесто тяло и ирис (в
последния се намира зеницата, която
представлява срединен отвор). Вътрешната
обвивка се нарича (ретина). В нея
са разположени зрителните рецепторни
клетки – пръчиците и колбичките.
Колбичките възприемат образите от така
нар. централно зрение, а пръчиците – от
периферното зрение. В пръчиците се
намира зрителният пигмент родопсин,
а в колбичките има три зрителни пигмента,
всеки от който е с различна чувствителност
към светлинните лъчи в цветния спектър
и се разделят на такива, които имат
максимална чувствителност в областта
на синия цвят, други – на зеления и трети
– на червения. Под действието на
светлината зрителните пигменти се
разграждат и тази фотохимична реакция
лежи в основата на преобразуване на
светлинната енергия в рецепторен
потенциал.
Освен
тези рецептори – фоторецептори,
пръчици и колбички, в ретината се намират
още няколко вида неврони, най-важни от
които са биполярните клетки и ганглийните
клетки. Израстъците на ганглийните
образуват зрителния нерв.
Светлината
достига до фоторецепторите в ретината
преминавайки последователно и съответно
пречупвайки се през следните структури:
- Роговица;
- Предна очна камера – пространството, затворено между ириса и роговицата и изпълнено с водниста течност;
- Зеница – разширява се когато осветеността е малка и се свива, когато е голяма;
- Леща – двойно изпъкнало прозрачно тяло, разположено непосредствено зад ириса и с помощта на ресничестия мускул, заловен за нея, може да се удебелява. Това увеличава пречупвателната й способност и така окото се приспособява за гледане наблизо. Нагаждането на окото за ясно виждане на различни разтояния се нарича акомодация;
- Стъкловидно тяло – прозрачно безцветно, с желеподобна консистенция. Изпълва кухината на очната ябълка. В предния си край има вдлъбнатина, в която заляга лещата.
След
това пречупване светлинните лъчи попадат
върху ретината. Полученият образ е
обърнат и умален. За да се получи ясен
зрителен образ, пречупването на
светлинните лъчи трябва да стане така,
че те да се фокусират точно върху
ретината. В противен случай образът
е неясен и размазан.
Пречупвателната
сила на окото се променя чрез различната
изпъкналост на лещата. Когато се
наблюдават близки предмети, тя е
по-изпъкнала и това увеличава пречупването.
С напредването на възрастта еластичността
на лещата намалява, затова и яснотата
на образите на близки предмети изчезва.
Това състояние носи наименованието
пресбиопия и се коригира с носенето
на очила със събирателни лещи. Очила се
ползват и в други случаи – при късогледство
(миопия) образът попада пред ретината
и коригирането е с двойновдлъбнати
(разсейващи) лещи; при далекогледство
(хиперметропия) образът се фокусира
зад ретината и корекцията е с двойно
изпъкнали лещи (събирателни). Друг дефект
на оптичния апарат е астигматизмът
, при който пречупвателната сила на
роговицата е различна в някои от отделните
й меридиани. Той се коригира с цилиндрични
лещи.
Всички
тези аномалии, известни като рефракционни
аномалии, следва да се корегиратизвършат
още в ранна детска възраст, защото в
противен случай водят до несъзнателно
изключване, частично или пълно, от
зрителния процес на едно от очите. Това
от своя страна има лоши последици за
формиране на зрителните пътища в ЦНС,
защото те се структурират под действието
на непрекъснатото функционално
стимулиране на очите.
Зрителна
острота. Това е мярка за пространствената
разделителна способност на зрителната
система. Зрителната острота е най-голяма
в централната ямка на ретината и намалява
към периферията. Остротата на зрението
има индивидуални различия, които зависят
от различията в гъстотата на рецепторите
в централната ямка.
Централно
и периферно зрително поле. Централно
зрително поле наричаме това, от което
образите попадат в центъра на ретината.
То обхваща малка площ около точката на
фиксация на погледа. С централното
зрение четем, пишем, извършваме всякакъв
вид дейност, която изисква разпознаване
на малки предмети и техните подробности.
Всички образи извън централното зрение
се намират в периферните полета. Образите
от периферното зрение са неясни, но
обхващат голяма част от пространството
и създават възможност за добра ориентация.
При някои болестни процеси, ако се увреди
централното зрение човек губи възможност
да чете, но добре се ориентира в
пространството и когато се движи няма
вид на човек с увредено зрение. Ако обаче
се увреди периферното зрение той се
движи почти като сляп. Периферното е
основно при ходене, шофиране, участие
в спортни игри, като тенис, футбол и др.
Двуочно
зрение и функции на очедвигателните
мускули. Нормално зрението се
осъществява с двете очи, като зрителните
полета на двете очи се припокриват в
централната си част. При двуочно зрение
върху ретината на всяко око се получава
отделен образ. Нормално тези два образа
се сливат в един и условието за това е
двете изображения да попаднат върху
едни и същи точки на двете ретини (на
еднакво разстояние вляво и вдясно от
централната ямка). Двуочното зрение се
осъществява чрез съгласуваните и точно
координирани движения на очедвигателните
мускули. Тази координация е неволева.
Очни
движения. Биват два вида: миниатюрни
и широкообхватни. Миниатюрните се
състоят в неволево непрестанно изместване
на погледа на много малки разстояния.
Това се извършва неосъзнато дори и при
фиксиране на погледа в една точка. Тези
движения имат голямо значение за
непрестанната работа на зрителната
система, защото по този начин образът
попада върху различни точки от ретината
и така се избягва адаптацията на
рецепторите и изчезването на образа.
Широкообхватните очни движения са
проследяващите, движенията при
конвергенция (насочване на очните
оси към централната точка при близко
гледане) и обратно, при дивергенция
(раздалечаването на очните оси при
далечно гледане) и скокообразните
(сакадични) движения каквито са
например движенията при четене от края
на реда към началото на следващия.
Чувствителността
на зрителната система се променя в
зависимост от промените в околното
осветление. Това явление се нарича
светлинна адаптация.. Ако от силно
осветено място влезем в тъмно, отначало
нищо не се вижда, но към 10тата минута
почваме добре да се ориентираме. Настъпила
е адаптация за тъмно, при която
чувствителността на зрителните рецептори
се е повишила. Съществува и адаптация
за светло.
Цветно
зрение. То се осъществява от колбичките.
Както вече казахме те са три вида в
зависимост от пигмента, който съдържат.
Усещане за бяло се получава при
едновременно и еднакво дразнене на
трите вида колбички, а черна изглежда
онази повърхност, която в еднаква степен
поглъща всички видове светлинни лъчи.
У
някои хора има вродена липса на някой
от видовете колбички. Тази аномалия
носи наименованието цветна слепота.
Най-често се среща липсата на колбички
с пигмент за червения цвят, известна
като далтонизъм. Хората с нарушено
цветно зрение не винаги знаят това,
защото се приспособяват да отчитат
интензивността на осветеност, а не
оцветеност. Така че те също могат да
намерят ягоди в гъстата зелена растителност
без фактически да разпознават червения
цвят. Тези аномалии обаче крият риск в
професии, в които цветното зрение е
задължително.
Приемане,
предаване и преработка на зрителната
информация. Възбуждането на
фоторецепторите се предава на биполярните
клетки от ретината и от тях на ганглийните
клетки, чиито аксони образуват зрителния
нерв. Първото превключване на зрителния
път е в ядрата на зрителните ЧМН, второто
– в таламуса , а оттам – в първичната
зрителна кора. Тя има ретинотопична
организация, т.е. отделните части на
ретината имат различно по големина
корово представяне. От първичното
зрително поле информацията се прехвърля
към вторичните зрителни полета и
асоциативните полета Тази допълнителна
(вече перцептивна) обработка дава
информация къде се намира образът, какъв
е обектът и какъв е неговия цвят. Счита
се, че коровите полета, ангажирани с
преработката на зрителна информация
представляват една трета от цялата
кора.