Развитието на човешките
общности предполага проявите на различни
типове поведение от страна на хората.
Всяка една социокултурна общност
дефинира тези прояви като ги определя
като правилни и неправилни. Онези форми
на поведение, които синхронизират с
очакванията на хората относно ползотворното
развитие на общностите, се предопределят
като необходими и желателни. Това е
породено от потребността на човек да
бъде част от някаква социална общност,
да й принадлежи, да се съобразява със
съществуващите в нея норми на поведение,
за да избегне възможността да бъде
отхвърлена, изолирана, отделена. Такива
форми, които са противоположни на тези
очаквания, се оценяват като неправилни.
В основата на оценяването стои моралната
норма, т.е. всеки човек оценява поведението
на другия относно себе си и относно
цялата общност. Още в дълбока древност
хората са установили, че тези форми,
които сами се определят като неприемливи,
пречат за пълноценното функциониране
на взаимоотношенията между хората и
възпрепятстват развитието на тези
общности.
Ето защо хората постепенно с усложняване на взаимоотношенията увеличават и критериите за оценяване на социално-приемливото и социално-неприемливото поведение. Когато дадено поведение е ориентирано към нарушаването освен санкциониране, хората започват да търсят причината за неговата поява. Във всички науки, свързани с човекознанието, това поведение се определя като асоциално. Санкциите относно ограничаване неговото разпространение са в основата на възникването на научна област, която обяснява неговата причинна и факторна обусловност. Тази наука се нарича психология на девиантното поведение.
Ето защо хората постепенно с усложняване на взаимоотношенията увеличават и критериите за оценяване на социално-приемливото и социално-неприемливото поведение. Когато дадено поведение е ориентирано към нарушаването освен санкциониране, хората започват да търсят причината за неговата поява. Във всички науки, свързани с човекознанието, това поведение се определя като асоциално. Санкциите относно ограничаване неговото разпространение са в основата на възникването на научна област, която обяснява неговата причинна и факторна обусловност. Тази наука се нарича психология на девиантното поведение.
Като отделен самостоятелен
отрасъл от психологическото знание ПДП
е част от социалната, тъй като разглежда
психологическите аспекти на
взаимоотношенията между личността,
субектите в социалната среда и самата
общност като цяло. /В психологията не
се изследва личността, а характеристиките
на личността. Личността е понятие./
Начинът, по който ние оценяваме отношението
към другия човек, е начина, по който
оценяваме околния свят. Субективните
норми, които си създаваме, ограничават
човека. Съблюдавайки правилата, той
съблюдава това, което става около него.
Като практико-приложна наука тя се
ангажира с обяснението на отклоняващите
се форми на поведение и възможностите
да се окаже помощ от страна на психолога
относно тяхното преодоляване от отделния
човек или разпространението им в
социалната среда. Всяка отклоняваща се
форма на поведение се определя като
неприемлива и затова обществените
нагласи към нея имат негативен характер.
Процесът на проява на отклоняваща се
форма включва няколко етапа: 1.
Противообществени прояви. 2. Девиантно
поведение. 3. Противоправно /криминално/
поведение, което още се нарича деликвентно.
Характерът на противообществените
прояви предполага еднократни девиантни
действия, които нямат обществено-опасен
характер, а са по-скоро възрастово
обусловени и се влияят от социалната
ситуация в момента. Девиантното поведение
представлява устойчива форма на
реализиране на действия, които имат
противообществен характер и повторяемостта
на действията предполага стереотипизация
в поведението, т.е. независимо от
ситуацията човекът с девиантни нагласи
прилага форма на отклоняващо се поведение,
която оценява като правилна за него без
да се съобразява с мнението и оценките
на другите хора. По своята същност
девиантните нагласи предполагат
нарушение на моралните, религиозните,
социо-културните норми, които ефективно
присъстват в живота на хората. Затова
и санкцията на този тип поведение има
морално-оценъчен характер и чрез нейното
прилагане се търси елемент на възпитателен
ефект. Престъпното поведение е също
отклоняващо се поведение, но за разлика
от девиантното, то е ориентирано към
нарушаването на правовите норми, на
регламентираните законови нарушения
и затова санкцията, която се прилага
спрямо извършителите, се дефинира като
наказание. За разлика от противообщественото
и девиантното поведение, престъпното
поведение е обществено опасно, тъй като
води до унищожаване на лична собственост,
отнемане на човешки живот и т.н.
Думата девиантен има
латински произход /deviacion/ и в превод
означава обратен път, който се обяснява
като начин, по който отделния човек или
група от хора се приобщават към
изискванията на социалната среда и
нормите, които функционират в нея. Под
обратен път се разбира не противоположен,
а начин, по който индивидуалното съзнание
присъства в поведението от гледна точка
на неговата насоченост. В психологията
всяко едно поведение се разглежда чрез
3 съставляващи го функции, определящи
тази му насоченост: 1. Адаптационна
функция, чрез която индивидуалното
поведение се приобщава към обществено
приемливо поведение; 2. Активна функция,
чрез която всяко отделно поведение се
обяснява чрез действията, постъпките
на отделния човек или хората; 3. Регулативна
функция, чрез която всяко поведение се
разглежда като съзнателно, носещо в
себе си възможността човек да го
контролира, направлява и насочва. Тези
3 основни функции присъстват и в
девиантното поведение. От гледна точка
на тяхното функциониране, се определя
не само насочеността, но и влагането на
личностен елемент в нея. Дълго време
разглеждането на отклоняващото се
поведение е свързвано с наличието на
психически отклонения в отделния човек,
т.е. смятало се е, че невъзможността за
осмисляне на социалните норми вследствие
на различни дефицити са причина човек
да проявява девиантност. Тези
психопатологични промени са определяли
всеки човек, който има интелектуални
дефицити като девиантна личност.
Съвременните интерпретации на понятието
представят девиантността в по-широк
аспект. Като отклоняваща се форма на
поведение тя е ориентирана не само към
психически неустойчивата личност, но
и към тази, която си поставя за цел да
използва девиантните действия с цел
активно приспособяване и адаптиране
към социалните отношения, както и
съзнателно противопоставяне на всички
оценени като догматични социални нагласи
и виждания на хората.
ПДП като научна област
започва да функционира самостоятелно
с предметна област „изследване на
девиациите” през 70-те години на миналото
столетие. Това се поражда от факта, че
социални групи активно се противопоставят
на съществуващите социални норми като
определят последните като нефункционални.
Това е следствие на променените социални
нагласи след края на Втората световна
война, когато основни потребности на
социалното общуване на хората стават
стремежа им за постигане на равенство
между половете, свобода на избора, както
и справедливо оценяване на индивидуалния
потенциал. До този момент всички
отклоняващи се форми на поведение са
били подлагани на наказание чрез изолация
и санкциониращо поведение. 50-те, 60-те
години са историческият етап, в който
се поставя въпроса за оценка на
индивидуалното поведение от гл.т. на
социалните и общочовешките ценности.
ПДП като научна дисциплина поставя
необходимостта от изучаване на причините
за това едно поведение да бъде оценено
като социално приемливо и като социално
неприемливо. За първи път през този
период социалната норма изпълнява
регулативната си функция за оценяване
на толерантността относно индивидуалното
поведение. ПДП като приложен клон на
психологическото знание изучава: 1.
Причината за проява на девиантно
поведение, която се търси в индивидуалните
психологически характеристики и
влиянието на социалните фактори върху
възможността те да се проявят; 2. Разкриване
съдържанието на различните форми на
девиантно поведение, включващи агресивно
поведение, конфликтно поведение,
отчуждение, ранно полово общуване; 3.
Търсене на връзка между различните
форми на девиантност; 4. Разкриване
съдържателната страна на девиантното
действие, неговото отделяне от престъпното;
5. Разкриване на психологическите аспекти
в обяснението на ДП, включващо разглеждането
на когнитивните схеми, социалните
перцепции, мотивационните структури,
саморегулативните механизми на психиката,
както и значимостта на темпераментовите,
характеровите особености. Тези основни
предметни области предполагат избора
на непосредствените обекти на анализ
от науката. Те включват: 1. Лица с
противообществени прояви; 2. Лица,
извършители на девиантни действия или
носители на ДП; 3. Социални общности и
техни членове, които са рисков фактор
за проявата на девиантност. В 80-те години
на 20-и век ражда и четирите основни
подхода за обяснение на причините за
възникване на девиантното поведение:
- Девиантното поведение се разглежда като функция на индивидуалните различия. Смята се, че носителят на ДП притежава такива личностни характеристики, които се явяват подпомагащи за проява на една или друга форма на девиантност. Напр. ниската самооценка, високото ниво на невротизъм, екстерналната локализация на контрол и др. са предпоставки за проява на агресивно поведение.
- ДП се ракрива чрез социално-структурните различия между хората. Предполага се, че именно тези различия са предпоставка за девиантността. Установено е, че хората от полузакритите социални общности, както и тези с ниски социо-културни умения, формират в себе си негативно отношение към общността като цяло. Според тях достъпът им до реализиране на социално приемливо поведение е ограничен, поради което враждебността и негативността спрямо другите хора са в основата на извършваните от тях девиантни действия. До голяма степен всички асоциални прояви са резултат от внушение от страна на родители/околните
- Третият подход свързва ДП с процеса на отхвърляне на по-различния. В живота си всеки човек се съобразява с т.нар. обществено мнение и много често мнението на външни фактори, значими за отделния човек, стереотипизират неговите нагласи. Във всяка социо-културна общност такива нагласи са плод на социалните перцепции. Човек предпочита различното да го клишира и оцени негативно, отколкото да се постарае да разбере неговото съдържание. Стереотипните нагласи формират позитивните и/или негативните очаквания и оценки.
- Четвъртият подход включва разглеждането на ДП като моделирано, т.е. девиантността може да бъде плод на целенасоченото и организирано учене от страна на възрастните хора спрямо децата или придобиването на девиантни „умения” /скитничество, джебчийство/, които са плод на обучение.
Социалните норми като
фактори за дефиниране на ДП
В социалната практика
битува разбирането, че девиацията е
границата между нормата и патологията
от гледна точка на социалната норма,
т.е. ако това се приеме за факт, то за да
може да се оцени наличието на девиантност,
трябва да се разграничат 2-те категории:
нормативно поведение и патологично
поведение. В същото време в психологията
е трудно да се даде определение за
понятието психологическа норма, тъй
като възприемането на самата норма като
такава има субективен характер. Всяка
една норма в този контекст приема
границите на идеалистичност. Доколкото
самите норми имат общ характер, то
тяхното представяне става чрез 3
характеристики:
- Статистическа норма, при която определено поведение се приобщава към данни, получени за много хора чрез разкриване на общото в поведението, установено чрез различни аритметични стойности. Казваме над норма и под норма по социална адаптивност, на социална толерантност, на толерантност към агресия и т.н. В тази си форма статистическата норма е тази, която поставя поведението, вкл. и девиантното, към експериментално получени резултати относно поведението на повечето хора в една общност.
- Функционални /индивидуални/ норми – при тях индивидуалните различия, социалните статуси, възрастовите особености, морално-ценностните критерии за оценка са решаващи за определянето на самата социална норма. Напр. при подрастващите такива форми на агресивно поведение като вербална и телесна агресия, както и агресивна раздразнителност, са по-често срещани отколкото при възрастните хора. При последните вината след агресия е по-силно изразена. Системата от ценностни ориентации на човек, живеещ в малко населено място и голям град се различават по своята йерархичност. За по-малките населени общности моралните оценки на поведението са по-значими, отколкото в по-големите градове. Оттук и характеристиките на Аз-образа също се различават. /Когато една норма не функционира, но съществува, ще се ползва, ако осигурява пътя на по-малкото съпротивление./
- Идеална норма – включва в себе си абстрактното представяне на модели на поведение, които в историческото развитие на общността са установени като социално приемливи. Благодарение на тях самата общност функционира и те в индивидуалното съзнание се възприемат като стандарти на поведение. Тази идеална форма на нормата е тази, която изпълнява ролята на регулативен механизъм в поведението. От малко детето знае, че не трябва да лъже, да краде, да обижда по-възрастните, да проявява уважение към инвалидите и другите хора, които са по-различни от него. Тази идеална форма на социалната норма се „придобива” от човека чрез процес на възпитание. Тези идеални форми на нормите силно влияят върху избора на насочеността на поведението и са в основата на социалните нагласи.
Когато
говорим за девиантна форма на поведение,
изхождаме от факта, че нормативността
е критерий за социално-ценностните
форми на общуване между хората и
социокултурните, етническите и
религиозните особености, които формират
различни по съдържанието си идеализирани
образи за тези отношения. В проведените
социокултурни изследвания се установява,
че съществуват устойчиви оценки относно
поведението на отделния човек или група
от хора, т.е. всичи статистически норми
приемат и значимостта на идеални социални
конструкти относно опредевянето на
едно подевение като социално приемливо
и социално неприемливо. Самите социални
норми възникват като обществени
потребности в реалния жизнен процес и
подлежат на оценка и изменение в
зависимост от историческите и
социално-икономическите промени. Така
напр. в БГ след проведени изследвания
се установява, че в поведението и
нагласите на българина след 1992г. е
настъпил ценностен кризис, свързан с
нефункциониране на моралните и
религиозните норми и силен стремеж за
нарушаване на правните норми. Това
показва, че когато едно девиантно
поведение се разкрива чрез търсенето
на факторите за неговото развитие като
явление в социалната общност, то тези
характеристики трябва да се имат в
придвид. В класическото разглеждане
социалните норми се представят като
правила, ръководни принципи, предписания,
които регулират дейността на хората и
на социалните групи. Тъй като самите
социални норми се създават от хората,
те изпълняват функцията на групови
норми, които са придобити и които в
индивидуалното съзнание са ориентировъчни
схеми за нагласите и поведението на
човека. Груповите норми изпълняват
филтрираща функция, тъй като пречупени
през индивидуалното съзнание те са
критериите за допускане или не на външни
влияния и въздействия. Като обществени
потребности социалните норми подлежат
на изменение, т.е. те са динамични, но
само от гледна точка на статистическите
форми на съществувавнето си.
В
психологията социалната норма се
разглежда като еталон на поведение,
което личността следва в ежедневието
си, в контактите с другите хора. В ПДП
социалната норма също се разглежда като
идеал, който хармонизира тези отношения
и тази нейна хармоничност предполага
добра адаптивност и стремеж към
самоорганизация. Нефункционирането на
нормата в тази й хармоничност е в основата
на девиантното поведение.
Организация
и провеждане на научно изследване по
ПДП
Като всяка
научна област, така и ПДП, съдържа в себе
си свои специфични методи и подходи за
изследване на лица с противообществено
и девиантно поведение. За разлика от
други научни психологически области
девиантното поведение се установява
постфактум, т.е. тогава, когато вече има
извършени девиантни действия или
противообществени прояви. Това предполага
и по-различна организация за провеждане
на психологични изследвания. Наличните
психични феномени, които се установяват,
се оценяват от гледна точка на тези
действия и постъпки. Най-често разкриването
на девиантността става чрез:
- Метода на наблюдението – при него психолога и други специалисти разкриват отклоняващата се форма на основата на знанията за общоприетите норми на поведение. Ние казваме: „Този човек е агресивен, конфликтен” тогава, когато имаме информация за неговото поведение или когато непосредствено наблюдаваме такова. Наблюдението предполага ситуативна оценка, която не се глобализира, а се обяснява само чрез ситуацията. Много често при практическия психолог „идва” т.нар. описание на случаите, в който се дава информация за поведението на даден човек чрез оценката на друг наблюдател.
- Интервю – при което психологът чрез предварително подготвени въпроси получава информация за социалния, възрастовия и правния статус на лицето, с което работи. По време на интервюто този статус дефинира извършителят на девиантни действия като: малолетен правонарушител, ако той е на възраст до 14 години; непълнолетен, ако е на възраст 14-18 години и възрастен, когато е над 18 години.
- Експеримент – в социалната психология отклоняващата се форма на поведение може да се установи и чрез използването на т.нар.естествен експеримент, в който участват две групи изследвани лица – 1 основна и 1 контролна. Чрез задачите, които се поставят относно формите на поведение, може да се установи интензитета на формиране на девиантността.
За разлика
от други научни области в ПДП се срещат
специфични изисквания относно процедурата
на провеждане на изследването.
- Биографичен метод – когато се изследват лица с ДП е необходимо търсене на причинната обусловеност за актуалните девиантни прояви да се свърже с предходни житейски събития. Много често реализирането на девиантното поведение е плод на личностни промени, възприети социални модели на поведение още от детството. Така напр. една акумулирана продължително време съхранявана обида може да провокира агресивни действия след продължителен период от време.;
- Изготвяне на психологически профил, включващ прилагането спрямо изследваното лице на батерия от методики, чрез които се установява спецификата на личностните му характеристики и черти на характера. Обобщаването им предполага изготвянето на общ психологически профил, в който чрез получените резултати се търси причинната обусловеност на девиантната форма на поведение. Установено е, че лицата с девиантна форма на поведение са социално-адаптивни и обяснението за дезадаптацията им се отнася до спецификата на индивидуалните им способности и факторите, влияещи за проявата на една или друга форма на девиантност. /хората с устойчива форма на ДП реално оценяват ситуацията тук и сега, но перспективата липсва/
Всички
изследвания по ПДП включват няколко
основни изисквания:
- Добра теоретична подготовка на психолога относно изследвания контингент, неговите възрастови особености и социално-психологически характеристики;
- Затруднение относно провеждането на психологическото изследване: лицата с ДП трудно сътрудничат и се съгласяват да бъдат обект на изследване. /страх да не бъдат разкрити/ Освен това се скрива информация /лъжа/, което се установява допълнително.
- От факта, че ДП е съзнателно и в него има елемент на стереотипност, се подлагат на анализ неговите структурни елементи, които са: противообществени нагласи, девиантни действия, девиантни отношения с другите хора. Цялостният техен комплекс съставлява ДП. Ако липсва един от тези елементи, поведението се дефинира по друг начин.
- Когато се провеждат изследвания на лица с ДП, техните резултати се сравняват с лица без такова като вторите изпълняват функцията на съотносима норма. Напр. изследването на противообществените нагласи на непълнолетните се сравнява със социялните нагласи на подрастващите. За целта е необходимо изследваните лица да бъдат на една и съща възраст, да имат един и същи статус и да изпълняват една и съща основна дейност.
- Всяко изследвано лице подлежи на обективно анализиране от гл.т. на приложените спрямо него методи. Ако е необходимо експертно мнение /класен ръководител, учител, родител, инспектор/се използва метода на независимата оценка, при която ако 2 мнения са противоположни относно едно и също лице, се включва информация и от трети източник.
- Психологическите интерпретации на получените изследвания се основават и на т.нар. маргинален статус на лицето с ДП. При него отделното лице принадлежи на повече от 1 общност, но не се чувства пълноценен в нито една от тях. Подобна статусна раздвоеност води до смущения в самия процес на социална адаптация, а не констатацията за социална адаптивност или дезадаптивност.
- Психологическите изследвания, свързани с ДП, предполагат възможността за установяване на временни или трайни смущения в поведението, когато девиантната форма има устойчив характер и се прилага от лицето продължително време, могат да се прогнозитарт очаквания за преминаване от девиантност в деликвентност. Това се обуславя от факта, че е много малка субективната граница за оценка на морално-нравствената и правовата норма.