Усещането и възприятието са познавателни психични процеси, посредством които се изграждат образи, определяни като първични. Първичността се обуславя преди всичко от обстоятелството, че те се пораждат при непосредственото въздействие на предметите върху сетивните органи. Този факт оказва влияние върху облика на подобен вид образи.
Всеки психичен образ отразява предмета до непосредствената среща с него. Образът е винаги по-беден в съдържателно отношение от самия предмет, но неговото формиране позволява на човека да се ориентира в отделните свойства, във взаимовръзките между тях, във връзката на този предмет с други обекти. При условие, че първичният образ е създаден, той става пригоден да изпълнява сигнална функция и открива пред човека по-широки възможности за действие в непосредствено обкръжаващата го среда.
Първичният образ се характеризира не само с това, че се поражда в момента на въздействие на дразнителя. Той престава временно да съществува успоредно с прекратяване действието на сензорния сигнал. Това означава, че първичния образ отразява определен психичен интервал, т.е. продължителността, с която външният източник е въздействал върху сетивните органи и дълготрайността в съществуването на съответен феномен.
Първичният образ дава информация и за „разположението” на свойството в рамките на определен предмет или за мястото на този предмет в системата от други. Това свойства на образа, определяно като локализация, позволява да се получават сведения за координатите на предмета в пространството, за неговото преместване и насоченост на движението.
Първичните образи отразяват външно-видимите страни на въздействащия предмет. Не следва обаче да се приема, че това са отразени страни, които са проникнали от предметната действителност в психичния сват само по силата на случайността. Природата е формирала сетивните органи на човека, за да се възприема чрез тях сигнали, които мита значение за оцеляването му, за задоволяване на неговите потребности. Тъкмо това обстоятелство не позволява”населяването” на първичните образи с елементи, които са несъществени за човека ,макар и понякога да изглеждат ненужни. Във всички случаи в съдържанието на тези образи попадат компоненти, които имат по-голямо или по-малко значение за организма или за личността. Тази съдържателна страна на образа не е толкова плод на субективна оценка, а е резултат, който е потвърден от филогенетичното развитие на човека.
Понякога се създава впечатление, че посредством първичните образи се отразява само единичното и е невъзможно сетивното познание да разкрие общото в непосредствено въздействащите предмети. Изследователските данни свидетелстват, че са възможни обобщения не само чрез мисленето, но и посредством усещането и възприятието. Значимото тук е това, че обобщението се извършва върху основата на външен признак, който за индивида се е оказал значим. При първичните образи процесът обобщение се извършва, като това става върху основата на онзи външен признак, който се налага над другите.
Значението, което се получава чрез първичните образи, е едновременно и обективно, и субективно. То е обективно, тъй като образите се създават в резултат на въздействието на реално съществуващите предмети или защото са следствие от действителните свойства на тези предмети. Едновременно с това тези значения имат и субективен оттенък. Субективността се изразява в това, че човек вижда в предметите и явленията това, което иска да види. При среща с обектите индивидът създава образ, но неговото съдържание зависи от жизнения му опит, професионалните интереси, от доминиращите преживявания. Тъкмо тези неповторими страни създават у всеки човек предпоставка за проява на субективност в протичането на психичните процеси усещане и възприятие.
Изграждането на първичните образи не е еднократно действие, а многоетапен процес. Отделните звена на този процес са трудно забележими, но те съществуват. Представени в най-общ план тези етапи се изразяват в следното. Първоначално човекът констатира само някакъв сигнал, но без ясни очертания. Тази фаза се нарича аморфно петно. При нея индивидът не разполага с конкретни характеристики за отделните свойства или предмета като цяло. След това следва фазата на отдиференциране на компонентите на обекта и изпълване на образа със съответните щрихи. Завършващата фаза се състои в създаване на адекватен образ и получаване на необходимите знания за обекта.
Обща характеристика и функции на възприятието
Посредством усещането човек получава знания за отделните свойства на предметите и явленията. Но удовлетворяването на потребностите на човека би било твърде затруднено, ако той получаваше последователно усещане само за едно свойство на предмета, след това за второ, после за трето и т.н. Успоредно с обособяването и определянето на всяко едно от свойствата се осъществява и втори процес на тяхното обединяване. Тъкмо този процес на отражение на обединените в едно цяло свойства /части/ на даден предмет се нарича възприятие. Следователно то се базира на потока от разнообразни усещания, „излъчвани” от даден предмет. Колкото този поток е по-богат на усещания, толкова образът на предмета ще бъде по-пълен, т.е. възприятието ще бъде по-адекватно.
Възприятието създава възможност за установяване на контакт с реалните обекти от външния свят. В процеса на този контакт индивидът например научава, че предметът, стоящ пред него е златистожълт, с гладка повърхност, притежава кръгла форма и здравина. Всички тези свойства, наречени СЕТИВНИ ДАННИ, обезателно присъстват във възприятието. Те се установяват в резултат на едновременното функциониране на няколко анализаторни системи. Интегрирането на отделните данни обуславя получаване на цялостен образ за предмета.
Богатството на сетивните данни зависи в голяма степен от чувствителността на рецепторите и съответно на цялата анализаторна верига. Ниският долен и ниският различителен праг на чувствителността осигуряват по-висока интензивност на усещането и съответно по-богато сетивно съдържание относно цветовия оттенък на предмета, неговата хладност ,вкусови качества и т.н. Това от своя страна, придава на възприятния образ по-голяма точност, по-голяма съответственост с външния предмет.
Успоредно с чувственото съдържание /цвят, вкус, миризма, температура/ в процеса на възприятието се получават и втори вид сетивни данни. Техни източници не са звука, светлината, миризмата, а пространствено-времевите характеристики на предметите.
Възприемането на времето се изразява в отразяване на продължителността на функциониране и съществуване на предметите, на тяхната последователност и възникване, развитие и прекратяване на съществуването. Информацията за времевите цикли се получава в резултат на действието на съвкупност от анализатори, но водеща роял тук имат слуховият и двигателният анализатор. Посредством тях се получава сведения за продължителността на даден процес и за повторяемостта на действието на група от сигнали.
Възприятието за пространство се състои в отразяване на взаимното разположение на предметите в средата, на техните външни очертания – форма и големина. Тук също е необходима съвместна работа на няколко анализатора, като координиращата роля принадлежи на двигателния анализатор. Получаването на информация за формата, големината, продължителността на функциониране на предмета, прави образа по-ясен и отчетлив. Едновременно с това ,наличието на подобни сетивни данни разширява чувственото съдържание на образа на предмета. Синтезът от двата вида сетивни данни създава по-добри възможности за извършване на сравнение на един предмет с други обкръжаващи го предмети.
Чувствените данни обаче не съществуват сами за себе си. Те стават основа за отговор на един от най-важните въпроси, който непрекъснато стои у възприемащия човек – „Какъв е този предмет, който наблюдавам?”. Формулирането на отговор на този въпрос означава възприеманият предмет да бъде отнесен към една по-обща група от предмети. Това е процес на разкриване на значението на предмета и се нарича КАТЕГОРИЗАЦИЯ. Тя предполага преди всичко точно разграничаване степента на изразеност на съвкупността от свойства, присъщи на възприемания предмет. Например, категоризацията на една златна монета става върху основата на такива свойства като цвят, форма, релефност, тегло. За всички тези свойства човек си е изградил предварителна мярка, която има свои долни и горни граници. При условие, че възприеманият предмет отговаря на тези мерки, той се включва в категорията „златна монета”.
Категоризацията не винаги може да се извърши с необходимата точност. В някои случаи чувствените данни не са достатъчни и това не позволява да се отнесе с убеденост даден предмет към определена група предмети. Дори и тогава обаче се извършва процесът категоризация, като възприеманият обект се отнася към групата „неясни” или „непознати” предмети.
Възприеманият предмет придобива своята значимост, когато се отнесе към точно определен клас. Всеки предмет обаче има свои неповторими черти. При условие, че те не „излизат от мярката” за класа, че са в границите на нормалното отклонение, тяхната принадлежност към съответното подразделение е безспорно.
Категоризацията, според Джером Брунер, може да бъде осъществена в различна степен. Най-общо тя се подразделя на два вида – бедна и богата. Тези равнища на категоризация зависят от степента на диференциране на определен клас: колкото разпределянето на елементите става в повече подкласове, толкова категоризацията е по-точна, по-съдържателна. /”Това е златна монета с около двадесет карта”/.
Включването на възприемания предмет в определен клас става както на съзнателно, така и на неосъзнавано равнище. Това означава, че човекът притежава готовност за категоризация, съществуваща преди да се развие до определено равнище възприятния процес. В съответствие със схващането на Брунер, всеки човек се ражда с готова способност за категоризация. Новороденото например може да диференцира млечния продукт от немлечния, течния от твърдия. Тези най-общи първични способности, залоени в инстинктивната програма, постепенно се развиват във вторични категории. Натрупвайки опит, детето постепенно се научава да класифицира предметите на категории и да достигне до твърде богато групиране на млечните продукти, плодовете и т.н.
ОСНОВНАТА ФУНКЦИЯ на възприятието се състои в представяне на външно-видимата реалност в цялостни образи. Образът възниква в момента на въздействие на предмета и престава да съществува с изчезване на дразнителя. Образът е винаги по-беден от предмета, но независимо от това, той съдейства на човек на де ОРИЕНТИРА в заобикалящата го предметна действителност. Паралелно с това възприятието, благодарение на акта на категоризация, създава у човека ГОТОВНОСТ ЗА НАЧИНА НА ДЕЙСТВИЕ с определен предмет ,който е включен /класифициран/ към съответна подгрупа. Това облекчава човека при практическото взаимодействие с този предмет. Друга функция на възприятието се състои в създаване на възможност за ПРОГНОЗИРАНЕ. В някои случаи индивидът може да получи само част от външните впечатления за даден предмет. Те обаче са достатъчни да се осъществи актът на категоризация. Отнасянето на предмета към определен клас дава възможност на личността да състави прогноза за съществуване и на онези свойства, които тя не е успяла да възприеме непосредствено. Това неизбежно разширява възможностите за приспособяване към средата, за увеличаване на познавателния потенциал, за регулиране на поведението.
Специфични особености на възприятието
Днес окончателно е преодолян възгледът, че възприятието е спонтанен процес, който зависи единствено от характера на въздействащия дразнител. Успоредно с това се отхвърля мнението, че получения образ е проста момента снимка на възприемания предмет. Съвременните изследвания дават основание да се приеме постановката, че възприятието е активен процес, чиято ефективна реализация зависи от енергичността, дееспособността, инициативността на човека. Адекватното възприемане на въздействията на обкръжаващата среда предполага проява не само на външна активност – като придвижване на тялото, осъществяване на движения с очите, езика, пръстите на ръцете. Изследванията на Ж.Пиаже показали, че в процеса на възприятие се извършва и сложна вътрешна активност, изразяваща се в прогнозиране, перцептивно сравнение, центрация. Тъкмо в резултат на подобна активност се проявяват някои особености, които са специфични за възприятието.
1. КОНСТАНТНОСТ
При възприемане на един и същ предмет се получават определени сетивни данни, отразяващи неговата форма, цвят, големина. Тези данни могат да се променят в процеса на възприятие, ако по една или друга причина се променят свойствата на предмета. Изменение на сетивните данни обаче може да стане и ако се променят условията ,при които човекът възприема предмета: например – ако настъпят изменения в разстоянието, от което се наблюдава обектът, в степента на осветеността и т.н. При този случай неизбежно настъпва изменение в изображението на предмета, който се получава в ретината на окото. Независимо от това, предметът се възприема в неговата идентичност, т.е. непромененост по отношение на цвета, формата, големината. Именно в това се състои константността на възприятието.
В подобни случаи се наблюдават изменения в чувствените данни, а самия предмет не са настъпили никакви реални промени. Изменени са единствено условията за възприемане. Парадоксалното е това, че промените в чувствените данни се пренебрегват от човека и предметът се възприема в неговите реални пропорции, големина и т.н.
Константност на величината – изразява се в следното: обикновено човек възприема габаритните размери на предмета в тяхната реалност, независимо че в един случай той изглежда като малък, а в друг като по-голям.
Константност на формата на предмета – проявява се при възприемане на предмети, които са разположени под различен ъгъл на зрение и са с нееднаква отдалеченост от окото.
Константност на цвета на предмета – цветът на предмета остава непроменен, т.е. възприема се като непроменен, дори и когато се променя степента на неговото осветяване.
Константността на величината, формата и цвета имат съществено значение за ориентацията на човека в предметната действителност. По отношение на обусловеността на константността се приема, че тя има двойна детерминираност. Привържениците на гещалтпсихологията приемат, че константността е вродено свойство на възприятието. Доказано е, че тенденция към константност на възприятието съществува дори у животни, които се намират на относително ниска степен на развитие. Същата тенденция се открива и у 10 – 11-месечни деца. Тези данни свидетелстват, че съществува вродена способност за константност. Тази способност обаче претърпява съществени изменения в процеса на развитие на детето. Тя достига своето пълно формиране около 10 години след раждането. Следователно способността към константност, която е израз на доверието към нашите сетивни органи, се обогатява в резултат на многократно осъществяване на възприятни процес в различни външни условия.
2. АПЕРЦЕПЦИЯ
Аперцепцията е особеност на възприятния процес, която представена в обобщен план, означава зависимост на възприятието от миналия опит на човека. Всеки човек има свой собствен жизнен път, неповторимо социално обкръжение, специфична готовност и пригодност да усвоява природни и културни ценности. В резултат на това у всеки индивид се изгражда собствена система от възгледи, свой стил на взаимодействие с предмети, уникална чувствителност към посланията на другите хора. Тъкмо тези образувания „диктуват” какво да виждат очите ,какви сигнали да долавят ушите, какви напитки да се предпочитат.
Натрупаният минал опит оказва влияние за определяне кой от анализаторите ще играе водеща роля и кои от тях ще имат второстепенно значение в конкретен възприятен процес. Така например човек при среща с неизвестен предмет използва преди всичко зрителното си възприятие за да открие специфични, безопасни или опасни свойства на предмета. При това напълно е възможно в създавания образ на предмета да включи такива страни, които в момента не наблюдава, но миналият му опит подсказва, че съществуват. Например, човек наблюдава минаващо покрай него голямо и не особено спокойно куче и може да „включи” в своята „възприятна картина” и острите зъби на псето, които в момента не е видял.
Влиянието на миналия опит върху възприятието проличава и в случаите, когато човекът е затруднен да определи категорията, към която принадлежи наблюдавания предмет.
Става ясно, че аперцепцията е особеност, която оказва влияние върху възприятието. Това влияние се изразява във възможността на човека да забележи повече неща в предмета, да включва преимуществено един или друг начин на възприемане, да осмисля по-бързо наблюдавания обект.
3. ПОЛЕ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО И ПОРАЖДАНЕ НА ЕФЕКТИ
Първично свойство на възприятния процес еЦЯЛОСТНОСТТА НА ВЪЗПРИЕМАНЕ. Изразява се във факта, че цялото е по-значимо от съставящите го части. Нещо повече- цялото е независимо от тези части. Тази автономност, която се простира в определени граници се проявява по различен начин:
Ако на даден предмет заменим някои от неговите части с други, повече или по-малко сходни, но със запазване на връзките, зависимостите, съотношенията между тях, то образът на този предмет ще остане непроменен в структурен аспект, т.е. целостта му ще се запази.
Дори и тогава, когато отпаднат някои от включващите се в него елементи, своеобразният суверенитет на цялото се проявява:
Една и съща част може да се възприема по различен начин в зависимост от цялостния образ, в който е включена.
Чувствените данни, присъщи за всеки предмет, се дават в едно цялостно поле. Спорен е все още въпросът за механизма на тяхното обединение в цялото. ПОЛЕТО НА ВЪЗПРИЯТИЕТО се състои от представеният в съзнанието предмет и пространството, включващо и други елементи от отразяваната част от действителността. Появата на едни или други дразнители в това поле предизвикват протичане на определени процеси и съответно се извършват някои промени в полето. Една част от измененията в полето на възприятието са свързани със закономерностите на отношението между ФИГУРАТА И ФОНА.
Почти винаги в полето на възприятието се откроява най-отчетливо един обект. Това е фигура, която има определени контури. Тяхното предназначение е да придават определена форма на фигурата. Човек обаче никога не възприема фигурата сама за себе си. Успоредно с нейната фиксация се възприемат и други елементи, които представляват фона. Една от особеностите на фигурата и фона е съществуването на т.н. двусмислена връзка между тях. Отделянето на фигурата от фона, т.е. на централния предмет от редица други по-малко значими предмети, има своеобразна практическа ценност. Тя се състои във факта, че ефектът на отделянето има организиращо значение за възприемането – прилагането на така наречените „крещящи цветове” при оформяне на пътни знаци, защитни облекла, създава предпоставки за преимуществено насочване на зрителното възприятие. Така се управлява преместването на определена фигура в центъра на зрителното поле и се създават предпоставки за ефективно решаване на определена задача – в случая за повишаване безопасността на движението на работещите хора.
Предметите, които попадат в полето на възприятието, не са неутрални един спрямо друг. Те си въздействат и тяхното едновременно възприемане може да бъде съпроводено с неточности. Този неадекватен резултат е наречен от Джеймс Гибсън ЕФЕКТ НА ПОСЛЕДЕЙСТВИЕТО НА ФИГУРИТЕ: в експеримент на ИЛ са показвали няколко криви линии. Тези линии се наблюдават в продължение на сравнително по-дълго време. Постепенно в процеса на наблюдението, тези линии започват да се възприемат като по-малко криви. Гибсън стига до извода, че при продължителна фиксация и по отношение на по-сложни изкривени фигури – като кръгове, квадрати, правоъгълници, също се развива тенденция на изправяне на тези обекти. Гибсън обяснява това със съществуване у всеки човек на вътрешна тенденция към изправяне на изкривеното. Друго схващане за причината е продължителната фиксация на деформирания предмет. Присъствайки дълго време в полето на възприятието, продължително наблюдаваната фигура оказва специфично влияние върху процеса и той започва да се развива по посока, която е противоположна на деформацията.
ЕФЕКТ НА ДВА ЕДНОВРЕМЕННИ КРАТКОТРАЙНИ СТИМУЛА – при едновременно въздействие на два различни дразнителя върху двата сетивни органа, се поражда само един образ. Той може да бъде комбиниран или да се отнася само до единия от дразнителите.
Класификация на възприятието
Един от показателите, който встъпва в качеството на основа за класификация, това е преобладаващото участие на един от анализаторите в осъществяване на перцептивния акт: зрителни слухови, осезателни, обонятелни, вкусови възприятия.
Перцептивните актове като четене на книга; слушане на реч, музика; определяне на релефността на детайли чрез пръстите, са форми на активност, които се извършват в рамките на пространството и времето. Този факт изпъква като втори критерий за класификация на възприятието, в съответствие с който то се подразделя на следните видове:
Възприятие за форма;
За големина;
За движение – всеки движещ се обект се характеризира със скорост, посока, с изменение в скоростта. Тези три показателя свидетелстват за начини на преместване на предмета в пространството. Възприемането на промяната на положението на един предмет по отношение на други може да се осъществи по 2 начина. При единия от тях движещият се предмет остава на едно и също място в ретината на окото, но в резултат на последващите движения на очите се получава възприятие за движение. Тук окото е в непрекъснато движение. При втория начин става точно обратният процес. Окото е неподвижно, но преместващият се обект заема различни места в ретината. Това става предпоставка за получаване на информация относно преместване на обекта.
За време – това е единственият възприятен процес, който се реализира без да има формиран специален рецепторен апарат. Времевите промеждутъци се оценяват по специфичен начин. Тук своеобразно значение имат биологичните ритми, свързани с дишането ,работата на сърцето, съня и бодрото състояние. Те имат реален принос за изграждане на рефлекса за време. Същевременно формиращо значение има и периодичната смяна на работата с почивката, която се осъществява през точно определени интервали от време.
За възприятието за време е характерна субективността. Това означава, че продължителността на еди и същ отрязък от време се възприема по различен начин. Оценката на времевия интервал зависи от отношението към заниманието, от очакваните преживявания от предстоящата среща, от начина на уплътняване на времето и така нататък.
Възприятието като процес на познание – МЕХАНИЗЪМ.
В процеса на взаимодействие с обектите, независимо от тяхната природа, участва възприятието, чрез което се решава определена познавателна задача. Същността на задачата при възприятието се състои в натрупване на възможно по-голям брой данни за външните особености на подмета. Върху основата на тези данни се изгражда цялостен образ за предмета и се узнава неговото категориално значение или настъпилите промени във външно-видимата му страна.
Процесът на възприятие и теорията за дейността
Възприятие и перцептивна дейност
Възприятието е активност, която се реализира чрез система от действия. Водещо тук е моторното действие, което от своя страна се състои от отделни движения.
Зрителното възприятие се осъществява в резултат на движенията на окото. Посредством него се решават различни типове задачи. Едни от тях са свързани с намиране на изход от лабиринт, други със зрително пресмятане, трети – с откриване на определени обекти, които са разположени на географската карта и т.н. Някои от задачите се решават с помощта на просто ГЛАЗОМЕРНО действие, но други се реализират чрез съвкупност от операции. Елементарни движения са необходими при приблизително измерване на дължината на дадена линия, а по-сложни – при проследяване преместването на непрекъснато движещ се предмет. Най-сложни са движенията при възприемането на непознат предмет. Тогава се извършват СКАКАДИЧЕСКИ движения, които представляват съвкупност от очни операции, при които окото непрекъснато се движи от горе надолу и обратното. Посредством тези отскачащи движения постепенно се изгражда образът на възприемания обект.
Осезателното възприятие също се реализира посредством движенията на пръстите, чрез които се възприема контурът на предмета, определя се релефът, опознава се гладкостта на детайла.
Слуховото възприятие също е свързано с движение. То се изразява в обръщане на тялото по посока на звука, в изправяне ли заемане на друга поза, която ще осигури по-голям приток на информация за сигнала.
Независимо от това дали някой орган или тялото осъществява движението, всички перцептивни действия могат да се разделят на 2 групи:
Действия, които са насочени към търсене на предмета в пространството ,към подготовка и адаптиране на окото или ръката за осъществяване на възприятния процес;
Действия, насочени към събиране на сетивни данни, към построяване на образа на възприемания обекти неговото отнасяне към определено множество предмети.
Перцептивна активност за построяване на образа и за решаване на опознавателната задача
Познавателната активност с подобно предназначение се осъществява чрез взаимно свързани операции. Пусковият момент за построяване на образа на предмета е ОТКРИВАНЕТО. При реализиране на тази операция човекът се стреми да намери сред множеството обекти очакван предмет или да потвърди предположението си за неочаквано появил се дразнител. Запорожец и Зайченко приемат, че откриването се реализира, когато човекът може да отдели фигурата от фона и да определи контура на обекта.
Втората операция е ОТКРОЯВАНЕ на притежаваните от предмета сетивни данни. Тя започва с обособяването на различни свойства на предмета – цвят, големина, релефност, форма. Анатомическото устройство на сетивните органи позволява елементите на тази операция да се осъществяват автоматично. В резултат на движенията на ръцете, очите, тялото се събират различни по природа външни данни. Те обаче нямат равностойно значение. В процеса на запознаване с тях, една част от отразените външни страни се отделят от другите като по-значими, т.е. като признаци, които носят по-голямо количество информация.
В резултат на натрупване на необходимите данни се изгражда образ на предмета. В образа са едновременно представени главните и второстепенните перцептивни елементи – цвят и форма, време и пространство, вкус и мирис. Това е образ, в който са включени не отделни признаци, а асоциативна сума от външни признаци, между които има определено съотношение. Така се получава обобщено впечатление за формата, големината ,пространственото разположение, времевите граници на възприемания обект.
След построяването на образа започва реализиране на последната операция – ОПОЗНАВАНЕ. Съвкупността от основни и второстепенни признаци, обединени в образ, става обект на съотнасяне с пазени в паметта стари образи-еталони, в които се съхраняват отличителни и постоянни признаци на уникален обект или на клас от обекти. Опознавателната задача се решава, когато става съотнасяне на изградения образ с един еталон, който е избран от множество други еталони, с които човекът разполага. Извършва се процес на ИДЕНТИФИКАЦИЯ на отличителните признаци на изградения образ с признаците, пазени в еталона.
Съществуват 2 начина за опознаване:
СУКЦЕСИВЕН НАЧИН – използва се преди всичко при непознати предмети или при възприемане на неясни обекти. В такъв случай се прилага възприемане на предмета по детайли, като всеки един от тях получава определена оценка. Възприятието протича като се прави избор на един признак, оглежда се, оценява се и след това се преминава към следващото свойство. Този вид опознавателно действие, при което образът се „напластява” с последователно отделяни признаци и с неизвестно досега съдържание и взаимоотношения между тях, завършва с избор на еталон от множество алтернативи. Успоредно с подобен избор се извършва и сравнение на разкритите страни на обекта, т.е. на изградения модел на възприемания обект с еталона. Опознаването завършва с назоваване /етикиране/ на предмета.
СИМУЛТАНЕН НАЧИН – прилага се при повторно възприемане на обекта. При всяко следващо възприемане не е необходимо отново да се диференцират и оценяват поотделно признаците, а той получава цялостна оценка и мигновено се отнася към пазения еталон за сравнение. Симултанният път за опознаване протича по упражнявана по-рано програма и поради това обстоятелство осъзнаването на възприятието се реализира много бързо.
Възприятие и други психични процеси
Процесът на възприятие се съпровожда от други психични явления, които оказват влияние върху работата на перцептивните механизми и съответно върху бързината, точността, съдържанието на натрупване на сетивни впечатления за предмета.
1. Възприятие и емоции
Емоцията може да повлияе върху възприятието, когато го предхожда. Влияние върху възприятието оказват и актуално преживяваните емоции, като всяка от тях, в зависимост от своя вид, слага специфичен отпечатък върху съдържанието на натрупваните данни. При преживяване на гняв ние забелязваме повече несъвършенства във външния вид на предмета; при радост констатираме наличието на по-красиви неща. Образно говорейки, човекът вижда външния свят през „очите на емоцията”. Нейният емоционален знак влияе върху възприятния процес, като съдейства за ПОДБОР НА ДАННИ, които са в съответствие с актуалното преживяване.
Едновременно с това изменение във възприятието се наблюдава не само при епизодично преживяване на определена емоция. Емоционалността и по-точно тревожността може да бъде устойчива черта на личността. Установено е, че хората, които имат постоянна и висока степен на тревожност, проявяват тенденция да възприемат в една ситуация повече сигнали като дразнители, които носят опасност. Създава се ефектът на „стесненото зрение”, който в някои случаи се проявява толкова силно, че страхуващият се човек може да получи възприятие за застрашаващ предмет, който въобще не съществува в средата.
2. Възприятие и потребности
Потребността е душевно явление, което се състои в преживяване на психично състояние на напрежение, породено от отсъствието на определен предмет, който е необходим за поддържане на биологичното, социалното, психичното равновесие. Възниква състояние на възбуда, на напрежение, което подтиква човека да осъществи активност с цел да овладее аналогични предмети и да ги включи в системата на своите взаимодействия.
Данните от изследвания показват, че възприятният процес протича под силно влияние на преживяваната потребност. Силната потребност насочва възприятието преди всичко на онзи предмет, който ще я удовлетвори. В резултат на нейната насочваща роля става възможно отделяне от средата на потребните обекти. Следователно възприятието се енергетизира от преживяваната потребност с цел да се изясни наличната ситуация, да се открие обектът, който ще намали възникналото напрежение и по такъв начин да се прогнозират бъдещите поведенчески актове, необходими за обладаване на този обект.
Потребността влияе върху перцептивния процес и предавайки по-голяма ценност на определен предмет, който се намира в съвкупност от други равностойни предмети. Ценностното отношение се провява в по-голямо предпочитание на даден предмет. Това означава, че потребността оказва влияние върху насочване на възприятния процес към онзи обект, който се асоциира с нейното удовлетворяване.
3. Възприятие и ценности
Възприятието е подложено на вариране и от ценностите на човека. Ценност – това е материален или духовен предмет, съществуващ в обществото, но на който индивидът придава личностен смисъл. Положителната значимост на подобни предмети не се определя от техните реални, обективни свойства, а от субективната оценка на тези предмети да удовлетворяват потребност, да служат за достигане на цели, да съответстват на интересите. Съвкупността от ценности образува ценностната система на човека.
Експериментално е доказано, че възприятието на предметите се променя под влияние на тяхната увеличаваща се социална ценност. Отстъпление в реализма на възприятието се наблюдава не само във връзка с действителната ценност на предмета. Подобно отклонение е възможно да стане и в зависимост от това ,дали един предмет има по-голяма или по-малка субективна ценност за конкретния индивид. Тъкмо по-високата лична ценност детерминира по-голям нереализъм на възприятието. Перцептивният процес се развива под организиращото въздействие на предметите, към които човекът проявява по-голямо пристрастие, но това въздействие е по посока на неточността.
Възприятие, наблюдение, наблюдателност
Във всеки момент от своя съзнателен живот човек осъществява определен поведенчески акт. При извършването му личността винаги реализира съвкупност от взаимно свързани възприятни процеси. Това са обикновени процеси на възприятие, които са включени към отделните звена от поведенческата верига на човека.
В някои моменти от своята жизнена и професионална дейност личността има нужда от по-широка информация за определен предмет или събитие. В такъв случай обикновеното възприятие се оказва недостатъчно. То е изчерпало своите възможности и на негово място идва друг, по-сложен възприятен процес – НАБЛЮДЕНИЕТО.
При тази форма на възприятие перцептивният процес става основна дейност на човека. Това означава, че реализацията на този процес е подчинена на определена цел. Наблюдаващият човек има предварителна обща представа за спектъра от информация, която трябва да се събере в края на процеса. Сборът на сведения се превръща в самостоятелен акт. Това означава, че наблюдението изпъква като автономен процес, който се реализира с определени свойства и в рамките на съответни времеви граници.
Наблюдението е израз на волевата активност на човека. То се прилага, когато се осъзнае необходимостта от разрешаване на такива задачи като: проследяване на развитието на дадено явление; за получаване на сведения за различни страни относно един и същ предмет, достигнал определена степен на формираност. И при двата случая обаче са необходими волеви усилия за натрупване на информация за външно-видимите промени. При това процесът на наблюдение може да бъде неприятен, неинтересен, отегчителен за човека. В подобни случаи той е принуден да поддържа възприятния процес с цената на големи физически и психически усилия.
В резултат на систематично и целенасочено осъществяване на тази форма на възприятие се развива качествотоНАБЛЮДАТЕЛНОСТ. То се изразява във възможността на човека да забелязва слабо изразявани, но значими външни особености и изменения у хора, животни, предмети, събития. Същественото тук е и това, че паралелно с фиксирането на слабо забележими сигнали, формираното качество наблюдателност позволява на човека да прави изводи за състоянието на възприемания обект и да формулира прогнози за негови бъдещи реакции.
Един от значимите показатели за развитието на наблюдателността е нейното формиране до равнище на привичка. Това означава, че фиксирането на определени външни данни е станало потребност и се извършва с по-малко разход на енергия.
Наблюдателността като качество е винаги конкретно. То има своя специфика за художника, разузнавача, учителя. Редица професии могат да се осъществяват успешно при условие, че се формира съответния тип наблюдателност. Това предполага и необходимостта от създаване на система за обучение, която да облекчи прехода от обикновеното възприемане към изграждане на високо развита способност за наблюдение.