Вече казахме, че ако нашето разчленяване на душевния апарат на То, Аз и Свръх-Аз означава крачка напред в схващането ни, то трябва да се окаже също така и средство за по-задълбочено разбиране и по-добро описание на динамичните отношения в душевния живот. Изяснихме си вече, че Азът се намира под особеното влияние на възприятието и че, грубо казано, за Аза възприятията имат същото значение, каквото имат нагоните за То. При това обаче Азът също е подложен на въздействията на нагоните подобно на То, от което той представлява само една специфично модифицирана част.
Относно нагоните аз развих наскоро („Отвъд принципа на удоволствието“) възглед, към който се придържам и тук и който ще положа в основата и на по-нататъшните си разсъждения. Приехме, че трябва да различаваме два вида нагони, първият от които – сексуалният нагон, или Ерос – е значително по-очебиен и достъпен за познание.
Той обхваща не само същинския непотиснат сексуален нагон, както и изведените от него целепотиснати и сублимирани нагонови импулси, но и нагона за самосъхранение, който трябва да припишем на Аза и който в началото на психоаналитичната работа с достатъчно добри основания противопоставихме на сексуалните обектни нагони. При изявяването на втория вид нагон ние се сблъскахме с определени трудности; накрая стигнахме дотам да приемем садизма като негов представител. Въз основа на някои теоретични, подкрепени от биологията съображения ние предположихме и съществуването на един нагон към смъртта, който има задачата да върне органичното същество в безжизнено състояние, докато еросът преследва целта да усложнява живота чрез все по-задълбочаващо се композиране на разпръснатата в частици жива субстанция, при това естествено и да го запази. В строгия смисъл на думата и двата нагона се държат консервативно, при което се стремят да възстановят нарушеното от възникването на живота състояние. Възникването на живота следователно може да се определи като причина за по-нататъшното съществуване и едновременно като стремеж към смъртта, а самият живот – като борба и компромис между тези две влечения. Въпросът за произхода на живота си остава космологичен въпрос, а този за целта и предназначението на живота би могъл да получи дуалистичен отговор.
Би могло да се каже, че всеки от двата вида нагони се подчинява на особен физиологичен процес (изграждане и разпадане), във всяка частица жива материя действуват и двата нагона, но в различни пропорции, така че една субстанция да може да поеме функцията на главен представител на Ерос.
Все още не бихме могли да си представим достатъчно ясно по какъв начин двата вида нагони се свързват един с друг, смесват се и се легират, но че това става закономерно и в големи мащаби, е допускане, което в нашия контекст не може да бъде отхвърлено. Вследствие на свързването на отделните елементарни организми в многоклетъчни живи същества вероятно е станало възможно да се неутрализира поривът към смъртта на единичната клетка, а разрушителните импулси да се изведат във външния свят с помощта на един особен орган. Приемаме, че този орган е мускулатурата и че поривът към смъртта сега вече се проявява – вероятно само частично – като разрушителен нагон, насочен срещу външния свят и другите живи същества.
След като веднъж сме приели представата за смесването на двата вида нагони, то също така се налага и възможността за тяхното – повече или по-малко пълно – сепариране (Entmischung). В садистичните компоненти на сексуалния нагон бихме имали класическия пример за едно целесъобразно смесване, а в станалия в качеството си на перверзия самостоятелен садизъм – образеца за едно макар и не до краен предел проведено сепариране. Тогава пред нас се открива възможността да надникнем в една голяма област от факти, която все още не е била разглеждана в тази светлина. Узнаваме, че разрушителният нагон регулярно се поставя в служба на Ерос за целите на оттичането [на възбудата], че епилептичният припадък е продукт и признак на нагоново смесване и се научаваме да разбираме, че от резултатите на някои тежки неврози, например натрапливите, смесването на нагоните и появата на порива към смъртта заслужават особено внимание. В едно бързо обобщение бихме могли да допуснем, че същността на една либидна регресия, например от гениталната към садистично-аналната фаза, почива върху сепариране на нагоните, както и, обратното, прогресът от по-ранна към по-определена генитална фаза има за предпоставка прилив на еротични компоненти. Изниква също въпросът дали регулярната амбивалентност, която толкова често откриваме подсилена в конституционалната предразположеност към невроза, може да бъде схваната като резултат от сепариране; тя обаче е толкова първична, че по-скоро трябва да бъде оценена като незавършено смесване на нагоните.
Нашият интерес естествено ще се насочи към въпроса дали не можем да открием поучителни отношения между допуснатите образувания на Аза, Свръх-Аза и То, от една страна, и двата вида нагони, от друга; дали, по-нататък, можем да посочим точното място на владеещия душевните процеси принцип на удоволствието с оглед на двата вида нагони и на душевните диференциации. Преди обаче да навлезем в тази дискусия, трябва да разрешим едно съмнение, което е насочено срещу самата постановка на въпроса. В съществуването на принципа на удоволствието няма никакво съмнение, разчленяването на Аза има клинична обосновка, но деленето на двата вида нагони не изглежда достатъчно подсигурено и вероятно фактите на клиничния анализ ще го опровергаят.
Подобен факт изглежда има. За да изразим противоположността на двата нагона, ние можем да въведем полярността любов-омраза. За представителя на ероса ние не изпитваме затруднения, и напротив, доволни сме, че в [лицето на] разрушителния нагон можем да посочим представител и за трудно постижимия порив към смъртта. Клиничните наблюдения обаче ни учат, че омразата не само е неочакван и постоянен спътник на любовта (амбивалентност), не само често става неин предшественик в човешките отношения, но и при някои обстоятелства може да се превърне в любов, както и любовта в омраза. Ако това превръщане е нещо повече от обикновена последователност във времето, т.е. смяна [на едното с другото], тогава очевидно основополагащото разграничаване между еротичните нагони и нагоните към смъртта, което предполага противоположно протичащи физиологични процеси, става безпочвено.
Случаят, когато първо обичаме една личност, а след това я намразваме, или обратното, защото тя ни е дала съответните поводи за това, очевидно не спада към нашата проблематика. Същото се отнася и за другия случай, когато една все още непроявена влюбеност първо се изразява като враждебност и склонност към агресия, защото разрушителният компонент би могъл да избърза при обектния катексис, докато към него се присъедини и еротичният. Ние обаче познаваме много случаи от психологията на неврозите, в които допускането за едно подобно превръщане е много по-близо до нас. При манията за преследване (paranoia persecutoria) болният се защитава от прекалено силната си хомосексуална склонност към дадена личност по един определен начин, в резултат на което това най-обично лице се превръща в преследвач, към когото се насочва често опасната агресия на болния. Имаме правото да възразим, че на една предварителна фаза любовта се е превърнала в омраза. При възникването на хомосексуалността, както и на десексуализираните социални чувства, аналитичното изследване едва наскоро ни помогна да разпознаем съществуването на силни, водещи до склонността към агресия чувства на ревността, едва след чието преодоляване мразеният преди обект се превръща в обичан или в предмет за идентифициране. Възниква въпросът дали за тези случаи трябва да приемем едно директно превръщане на омразата в любов. Тук става дума за чисто вътрешни изменения, дял за които измененото поведение на обекта няма.
Аналитичното изследване на процеса на параноично превръщане ни запознава обаче с възможността за един друг механизъм. От самото начало е налице амбивалентна нагласа и превръщането се осъществява чрез реактивно изместване на катексиса, при което енергията се оттегля от еротичната подбуда и се излива във враждебна нагласа.
Не същото, но нещо подобно става при преодоляването на враждебното съперничество, което води до хомосексуалността. Враждебната нагласа няма изглед да бъде задоволена, оттук – по силата и на икономически мотиви – тя се заменя от любовна нагласа, която предлага по-големи изгледи за задоволяване, т.е. възможности за оттичане [на енергията]. По такъв начин и в двата тези случая не се нуждаем от допускането за директно превръщане на омразата в любов, което би било несъвместимо с качествените различия между двата вида нагони.
Забелязваме обаче, че при въвеждането на този друг механизъм на превръщане на любовта в омраза мълчаливо сме направили едно друго допускане, което заслужава да бъде огласено. Разсъждавахме така, сякаш в душевния живот – не е ясно дали в Аза или в То – е налице една мобилна енергия, която, индиферентна в себе си, може да се присъедини към един качествено диференциран еротичен или деструктивен импулс и да повиши неговия цялостен катексис. Без допускането на подобна подвижна енергия изобщо не можем да минем. Въпросът е само откъде произхожда тя, на кого принадлежи и какво означава.
Проблемът за качеството на нагоновите импулси и неговото съхранение при различните нагонови трансформации е все още много неясен и неговата разработка се намира още в самото си начало. При сексуалните частични нагони, които са особено достъпни за наблюдение, можем да установим някои процеси, които се вместват в същите рамки, например, че в известна степен частичните нагони комуникират един с друг, че даден нагон от една особена ерогенна зона може да предаде своята интензивност за подсилването на частичен нагон от друг източник, че задоволяването на един нагон замества задоволяването на друг и много други подобни неща, което би трябвало да ни насърчи да направим допускания от определен род.
В настоящата дискусия аз също трябва да предложа само допускания, а не доказателства. Изглежда приемливо да допуснем, че тази подвижна (verschiebbare) и индиферентна енергия, която действува в Аза и в То, произлиза от нарцистичния запас на либидо, следователно представлява десексуализиран Ерос. Еротичните нагони ни изглеждат изобщо по-пластични и по-способни да бъдат отклонявани и измествани, отколкото разрушителните нагони. Съвсем непринудено можем да продължим с допускането, че това подвижно либидо работи за принципа на удоволствието и служи за избягване на задръстванията и улесняване на оттичанията. При това не може да се отрече наличието на известно безразличие по какъв път се извършва оттичането, ако то изобщо се извършва. Тази черта е характерна за катектичните процеси в То. Тя се открива при еротичните катексиси, при което се развива една особена безразличност по отношение на обекта, в частност при преносите в анализа, които трябва да бъдат осъществени без разлика на личността, към която са насочени. Наскоро [1913] Ранк приведе добри примери за това, че невротичните реакции на отмъщение са насочени срещу незаслужили ги личности. При това поведение на несъзнаваното не можем да не се сетим за смешния анекдот, според който един от тримата селски шивачи трябвало да бъде обесен, защото незаменимият селски ковач извършил заслужаващо смърт престъпление. Наказание трябва да има, дори когато то не засяга виновния. За първи път подобна необвързаност ние забелязахме при изместванията на първичните процеси в съновата работа. Тук обектите отиват на втори план, както става и с пътищата за оттичане в занимаващия ни случай. По същия начин Азът би трябвало да настоява за по-голяма точност в избора на обекта, както и на пътя за оттичане.
Ако тази енергия на изместването е десексуализирано либидо, то тя може да се нарече и сублимирана, тъй като тя още повече ще се придържа към главната цел на Ероса да обединява и свързва, при което тя служи за образуването на една единна структура, чрез която – или, чрез стремежа си към която – се отличава Азът. Ако в тези измествания включим и мисловните процеси в широкия смисъл на думата, то и мисловната работа също ще се поддържа от подобно сублимиране на еротичната нагонова сила.
Тук отново се изправяме пред споменатата по-рано възможност сублимирането да се извършва регулярно с посредничество на Аза. Спомняме си за другия случай, когато това Аз удовлетворява първите, както, разбира се, и по-късните обектни катексиси на То, като приема тяхното либидо в себе си и го обвързва с породеното благодарение на отъждествяването Азово изменение. С това превръщане в Азово либидо е свързан, разбира се, и отказ от сексуалните цели, едно десексуализиране. Във всеки случай по такъв начин ние проникваме в една от важните функции на Аза в неговото отношение към Ероса. Когато овладява по такъв начин либидото на обектните катексиси и се превръща в единствения любовен обект, като десексуализира или сублимира либидото на То, Азът работи против целите на Ерос, поставя се в служба на противниковите нагонови импулси. Азът обаче трябва да е допаднал на една друга част от обектните катексиси на То, които, така да се каже, му съдействуват. По-късно ще поговорим и за една друга възможна последица от тази дейност на Аза.
Сега обаче се налага да направим едно важно допълнение към учението за нарцисизма. В началото цялото либидо е струпано в Аза, докато Азът все още се намира в процес на образуване или пък е достатъчно слаб. То изразходва една част от това либидо за еротични катексиси, след което укрепналото Аз се старае да завладее това обектно либидо и да се наложи като любовен обект на То. По такъв начин нарцисизмът на Аза е нещо вторично, извлечено от обектите.
Постоянно се сблъскваме с наблюдението, че нагоновите импулси, които можем да проследим, се разкриват като издънки на Ерос. Ако не бяха изложението в „Отвъд принципа на удоволствието“ допускания, а в крайна сметка и садистичните приноси към Ерос, то ние трудно щяхме да се придържаме към основния си дуалистичен възглед. Но тъй като сме принудени да сторим това, трябва да останем с впечатлението, че нагоните към смъртта са по същество неми и че шумът на живота най-често изхожда от Ерос.
И от борбата срещу Ерос! Не може да се отхвърли възгледът, че принципът на удоволствието служи на То като компас в борбата против либидото, което създава пречки пред хода на живота. Ако принципът на постоянството в смисъла на Фехнер наистина господствува над живота, който в такъв случай би трябвало да бъде едно постоянно плъзгане към смъртта, то именно изискванията на Ерос, сексуалните нагони, са тези, които задържат спадането на нивото и въвеждат нови напрежения. Водено от принципа на удоволствието, т.е. от възприемането на неудоволствието, То се защитава по различен начин от тях. На първо място чрез възможно най-бързата реакция на изискванията на несексуализираното либидо, следователно чрез борбата за удовлетворяване на преките сексуални стремежи. Но това става и по един много по-всеобхватен начин, като при едно от тези задоволявания, в което всички частични изисквания съвпадат, То се освобождава от всички сексуални субстанции, които са, така да се каже, наситени носители на еротичните напрежения. Изтласкването на сексуалните вещества при половия акт в известен смисъл отговаря на деленето на сома и зародишна плазма. Оттук и приликата на състоянието след пълното сексуално удовлетворение със смъртта (Sterben), а при по-низшите животни – съвпадението на смъртта с репродуктивния акт. Тези животни умират при размножаването, доколкото след изключването на Ероса посредством неговото задоволяване нагонът към смъртта получава възможността да осъществи своите намерения. И на последно място, както вече разбрахме, Азът облекчава работата на То по овладяване [на напреженията], като сублимира за себе си и за своите цели части от либидото.