Предмет на еволюционната психология е психиката и съзнанието, като развиващо се явление през различните етапи на еволюционното развитие в животинския свят. Също така, тя е и историческа наука, защото проследява историческото развитие на психиката и съзнанието.
Човешкото съзнание, като висша психика има история и предистория. Предисторията обхваща времето на развитието на психиката в животинския свят до появата на човека. Историята обхваща времето от най-елементарните съзнателни прояви на очовечените маймуни до съвременния човек.
Без да отчита причините за психиката в животинския свят през различните етапи на еволюцията, психологията не би могла да обясни произхода на съзнанието, както и самия преход на животинската психика към човешката психика и съзнание.
Човешкото съзнание не е възникнало на празно място, без връзка с психиката в животинския свят. То не е дошло просто така от някъде, нито се е появило като революционен изстрел. То е обществено – исторически и природо- биологически продукт на дългото диалектическо противоречиво развитие на всяка материя да отразява.
Свойството отражение е характерно за всяка материя. То се изразява в реакциите на външно въздействие върху нея. При животинската материя, формите на това отражение са по различни. Те се осъществяват чрез организма като цяло, или чрез създаването на анатомо-физиологични механизми, под формата на дразнимост или психически форми.
Следователно, психиката е възникнала първо като отражение в животинския свят. С това появяване и историческо развитие се занимава еволюционната психология, а неин обект на изследване са носителите на психика в исторически аспект, а това са животните и човека.
Зоопсихологията е наука, която изучава психиката на животните. Еволюционната психология също изучава психиката на животните и поради това тя е и част от зоопсихологията, но доколкото еволюционната психология изучава произхода на животинската психика и съзнанието, то тя се явява и като част от общата психология.
Към психиката много отдавна се е проявявало интерес. Още в древна Гърция, Индия и Китай са се изразявали мнения и становища по въпроса. Едни философи са смятали, че животинската психика не се отличава от тази на човека, а други че тя не може да се сравни с човешката. В по-ново време Рене Декар счита че съзнанието е присъщо само за човека, без да счита че съзнанието на човека е произлязло от психиката на животните. Привържениците на бихевиоризма, считат че животните не притежават психика. Според тях, щом като се въздейства с дразнител (храна) животните реагират. Също така, животните реагират според околната среда, като тук се появяват физико – химични закони. Но точно такива факти и становища водят до отричане на закономерния преход на животинската психика към човешката психика и съзнание.
Трудностите на еволюционната психология се изразяват в това, че от една страна не могат да се правят изследвания в психиката на животните, и от друга далечния период на поява на психиката, защото еволюцията обхваща голям период от време. Освен това е трудно да се изследва психиката, защото тя е затворена и прикрита в човека. Тя не може да се види и пипне. Тя се реализира в практиката. Освен това, форми на психиката, като умения, навици и мисли винаги се материализират в поведението. Мимиките и жестовете винаги изразяват поведението на човека.
Изучавайки физиологичните процеси, ние съдим и за психиката, защото и без тях не може да има психика. Когато изучаваме физиологичните особености на нервната система, ние можем да изучаваме и психиката.
Всички данни на историята и развитието на животинските организми доказва, че само животни с обособена нервна система имат психика, която се развива заедно с нервната система през различните периоди на анатомично развитие.
Висшите животни притежават сетива, каквито притежава и човека и тези сетива им помагат да изучават околната среда, като запаметяват видяното и повторно го използват след това. В някои има и елементарно познание като човекоподобните маймуни(Примерно маймуна в Москва реагира на английска реч).
В поведението на животните има вродени и придобити реакции, които са неразклатими връзки и се изразяват с условни и безусловни рефлекси:
- Условни – възникват при определени условия (навик и дресировка).При тези рефлекси буквално се изразява психичното, което при човека е съзнанието;
- Безусловни – те са вродени (кашляне, гълтане и др.)
При по-сложна нервна система, има цялостно възприятие на предметите – перцепция, но това става при по-сложни нервни системи, като централната.
Животните съществували в праисторическите периоди, можем да изучаваме по техните останки, чрез науката палеонтология. Чрез етологията ние можем да изучаваме и поведението на животните – в този смисъл еволюционната психология има за задача да изучава особеностите на психиката, като търси връзка, между животните и човека.
Еволюционната психология е свързана и с други науки като: анатомия, физиология, физиология на висшата нервна дейност, социология, археология, палеонтология, антропология, обща психология, зоопсихология, етология и др.
Голяма е приликата в устройството и функциите на отделните систематични видове. Тази прилика е била забелязана много отдавна, и изводите са че организмите имат общ произход и че те са продукт на многовековна еволюция.
Някои естествоизпитатели са се опитали да обосноват тази научна теория. Най-добро го обосновава Чарлз Дарвин(1809-1882) в трайна доказателствена теория за организмовия свят, с неопровержими факти, доказателства и трудове. Дарвин доказва, че цялата природа – растения, животни, както и човека са продукт на много продължителен период на развитие, под действието на природни закони в продължение на милиарди години, през които в организмите са се образували нови, по-сложни по устройство органи, което от своя страна е довело до по-сложни видове. Дарвиновото учение е възприето навсякъде, но има и критици, които не приемат някои неща.
Наследствеността произлиза от начина на живот. Тя е свойство на живите организми, както и видимо единство с размножаването. Тя се придобива със самото раждане. Освен това, всяко живо същество притежава определени наследствени форми под влияние на околната среда в течение на векове. По този начин се осъществява съществуването на новото поколение при относително сходен начин на живот.
При резки промени в околната среда организмите не могат да се приспособят и загиват. Това води до извода, че наследствеността има консервативен характер, а самите промени настъпват бавно под формата на еволюция в организмовия свят.
Появата на маймуните е най-съществения етап в еволюцията, етап който открива пътя и за произхода на човека. Дървесния начин на живот им съдейства за развитието на горните им крайници в органи за хващане. Това е важна биологическа предпоставка към прехода от човекоподобните маймуни към човека.
Стават и структурно – функционални промени , не само в отделните части на тялото, но и в полукълбата на главния мозък.
Така постепенно се подготвят и биологическите предпоставки, за биологическия преход от маймуната към човека, и от животинската психика, към човешката психика и съзнание.
Под въздействието на околната среда при индивидуалното съществуване на много поколения животни, в течение на векове са се извършили много промени в организма на животните. Първо, във функциите и особено на нервно-мозъчното вещество, което води и до качествени структурни изменения на нервната система и мозъчното вещество. По този път, в резултат на труда и обществения живот възниква и човешкото самосъзнание.
Социалния фактор съзнание, труда и съвместното съществуване придават нови особености на наследствения фактор на човека и на структурата на централната нервна система. Новата структура има значение за по-следващия етап на еволюцията, защото има ръководна роля, спрямо останалите системи на организма.
Еволюцията на нервната система, представлява до голяма степен и самата еволюция на животинския свят. С други думи, нервната система е продукт на еволюцията. Важно е, че централната нервна система е могъщо средство за връзка и уравновесяване на животните със средата. Това се постига с участието на психичната дейност и се осъществява с механизма на безусловния рефлекс.
Естествознанието е установило зависимост, между теглото на нервно-мозъчното тяло и цялото тяло. Примерно:риби-0,02%, влечуги-0,08%, птици-0,47%, бозайници-0,54%, човек-2%.
Във входа на еволюцията, развитието на централната нервна система спрямо другите системи се променя. Променя се също и дяла на главния мозък спрямо цялата нервна система. Примерно: риби-1%, кокошки-49%,
Прогрес в развитието на нервната система има и развитието на двете полукълба и особено кората на главния мозък. Историята на висшите отдели на централната нервната система е всъщност история на еволюционните етапи, през които е преминала психиката.
Чрез редица скокове в развитието на условната рефлекторна дейност и нейния нервно-мозъчен , по време на еволюцията в животинския свят се е извършила биологическа подготовка за появата и развитието на централната нервна система.
Дифузната(мрежестата) нервна система е най-просто устроената. Има я при хидрите и медузите и е разположена по цялото протежение на тялото, като мрежа от власинки и съединява различни точки от повърхността на тялото с останалите тъкани. В нея има рецепторни клетки. Те се характеризират с ярко изразена рефлективност, спрямо околната среда с помощта на детектори, намиращи се в епително – мускулни клетки, които реагират в дадена ситуация.
Възбудата протича по цялото тяло на животното, по продължение на нервната система, която предизвиква дадено действие.
Нервната система и сетивните нишки на медузите са по-добре развити отколкото при хидрите. Свободния и начин на живот, се осъществява чрез чадърче. Сетивните и клетки са групирани по чадърчето. Благодарение на чувствителните и на сетивните елементи, тя може да различава светлината от сянката на неприятеля.
При дифузната нервна система, не са се обособили отделни сетива. Затова те нямат рефлекторна дъга. За рефлекторната дъга е необходима по-сложна нервна система, като централната нервна система, появяваща се в по-късните периоди на животинското развитие. Тук организма реагира като цяло. Тук има отрицателното свойство дразнимост. Реакциите на дразнимост са: при светлина(фототропизъм), при топлина(термотропизъм), при физико- химията(хемотропизъм).
С появата на дифузната нервна система се започва филогенетическата подготовка за формирането на такива образувания на нервната система, с чиято помощ се осъществяват първите рефлекторни действия.
Ганглийната нервна система е възлова нервна система. Най-добре е изразена при дъждовния червей. Тя е устроена така, че дава възможност за осъществяване на рефлекторна дъга и бързо да реагира на опасностите.
Ганглийната нервна система е значително по-сложна от мрежестата и е централизирана. Поради това, двигателните функции в нея се извършват повече, или по-малко паралелно с нуждите на други органи.
Роля на централно образуване на нервната система играе нервния пръстен, разположен в глътката на предната част на тялото. Той се състои от надглътъчни и подглътъчни ганглии. Те дават възможност да се наблюдават елементарна сетивна дейност. Тя се засвидетелства от това, че животното си прокопава жилища и си намира храна. Това ще рече, че при него се наблюдават елементарни прояви на вродени реакции.
При животното се усещат зачатъци на тъканна сетивност. В кожата на животното има нервни възли, които реагират на дразнението и така се приспособяват към средата.
Експериментално е доказано, че при дъждовния червей, може да се осъществи и условен рефлекс, и че той има елементарно усещане. Така се извършва подготовка, от която в по-късен етап на еволюцията се стига до зрелите етапи на светло-чувствителните…………………………….
По високо развитие на ганглийната нервна система имат членестоногите. Най-лошо между тях е при мравките, пчелите и пеперудите.
Прогресивното развитие на сетивната нервна система се състои от особеностите на техния живот, и най-вече да се приспособяват в различни среди – въздух, вода, земя.
Насекомите се характеризират с по-богат психичен живот. Той се проявява под формата на едни, или на други усещания при дадени реакции. От друга страна, насекомите проявяват сетивност в отношенията помежду си.
Поведението на насекомите се натрупва през различните етапи от развитието и се изразява от множество безусловни реакции. Тук има дефинирани функции на нервната система. Надглътъчния нервен възел играе ролята на централен регулатор, а подглътъчния възел се намира в устната кухина и неговата предна част изпълнява зрителна функция, и неговите нервни клетки свързват органите и обонянието. Именно за това се казва, че добре е изучен психичния живот на пчелите, защото се отчита ролята на тези центрове и свързаните с тях зрение, обоняние и осезание.
Обонянието има важно значение за ориентацията на насекомите в околната среда. Примерно пеперудите се привличат най-много от миризмата. (Приема се, че рекордьор за изтънчено обоняние е димния бръмбар, който долавя миризма на дим от 80км)
При насекомите има елементарни познания за пределните и за заобикалящите ги……..
Зрението е добре развито. Доказано е, че пчелите различават няколко цвята, но не могат да възприемат звукови дразнения. Зачатъци на слухови сетивни органи има само при тези, които могат да издават звуци.. Тези звуци също имат биологично значение, особено при разкриване на половете.
При насекомите съществува и известна памет. Доказано е, че при пчелите, придобитите впечатления им служат за ориентация. Те се връщат в кошера, дори когато са на 3-4 кмот него.
При насекомите могат да се създават и безусловни рефлекси, които да се използват от човека.
С появата на нервните възли, ганглиите имат подчинение и съподчинение благодарение на тяхното разположение. Това е етап от еволюцията на животинския свят, при който се обособяват нервните центрове. Това е и етап при който и психиката е по-съдържателна. Усещането на миризма, слух и светлина се използва за ориентация за да не загинат.
Централната нервна система при гръбначните е много по-добре устроена, отколкото при насекомите. Тук спадат животни като риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници.
В техния скелет се оформя гръбнака, оформят се и сетивни органи, които им служат в техния живот на земята, водата и във въздуха. Отделени от очите те се специализират, както и самата нервна система.
Вече се наблюдава главен и гръбначен мозък, които са взаимно свързани. Главния мозък се състои от 5 части:преден, междинен, малък, продълговат и среден.
Нервната система при рибите се състои от главен и гръбначен мозък, като от главния мозък най-добре са развити средния и малкия мозък. Ако се отстранят полукълбата, това води до промени в биологичната функция на организма. Примерно, при отстраняване на средния мозък, се нарушава координацията.
Рибите притежават добре развито зрение. Някои риби могат да различават 5 цвята: жълт, бял, сив, червен и . Също така могат да различават и движещи се предмети. Във водата виждат на разстояние 10-12см. Имат и органи за равновесие, които са свързани заедно.
Устройството на слуховите органи е на много ниско ниво, и е поместено във въздушния мехур. Доказано е и че някои риби, могат да издават специфични хидро звуци, но не такива, каквито при бозайниците.
Обонянието на рибите се развива сравнително добре, особено при дълбоководните видове, които могат да откриват храната си чрез него. То е съсредоточено в двете носни ямки.
Вкусовите усещания са също добре развити. За рецептори служат многобройните вкусови пъпчици, които се намират в устата и мустачките. Установено е че рибите различават сладко, кисело солено. Устните мустачки изпълняват и функцията на органи на осезанието.
Земноводни
Земноводните представляват голям интерес, както за естествознанието, така и за еволюцията, тъй като по начина си на живот заемат важно място в генетичния преход от рибите към сухоземните. Техния начин на живот е свързан с много промени в структурата и функциите на организма и на нервната система.
Нервната система е по-добре развита, в сравнение с тази на рибите. На първо място е развит предния мозък, който като цяло е по-голям. При жабите той е обособен на две полукълба. Междинния мозък при земноводните няма кора, но има мозъчно вещество. Ако се отстранят полукълбата на главния мозък, ще се стигне до сериозни нарушения в координацията.
Зрението е пригодено за гледане във въздушна среда, и за възприемане на по-сложни форми на обектите и е по диференцирано отколкото при рибите.
Цялата кожа на жабите е чувствителна към светлина, добре е развит сянковидния рефлекс.
Жабите могат да възприемат някои цветове, особено ултравиолетовия. Слухът е добре развит, имат слухов орган и тъпанче, но не могат да разграничават всяко звуково дразнение, а само това което има биологично значение за съществуването им.
Съществува известна връзка между обонянието и вкусовите органи – те са взаимно свързани. И тази особеност се заражда тук.
Влечуги
Развитието на централната нервна система при влечугите е по-добро от това на земноводните. Забелязва се повече натрупване на нервно-мозъчно вещество. При крокодилите се появява зачатък на мозъчна кора, съставена почти изцяло от сиво вещество, което нараства все повече. Предния мозък е с по-големи размери. Ако се отстранят полукълбата, това ще доведе до нарушаването на много функции, като например снабдяването с храна. Това води до извода, че има по-голяма централизация на полукълбата и кората.
Имат сравнително добър слух, който съсредоточен към слаби дразнители, като насекоми и падащи листа. Най-добър е при влечугите. Степента на възприятие е също така добре развита. Доказано е, че костенурките усещат два цвята – черен и бял, но повечето влечуги възприемат цветовете от жълто- оранжевата част на спектъра. Обонянието е по-добре развито в сравнение с земноводните.
Птици
През определен етап от еволюцията в далечното минало, влечугите са дали началото за появата и развитието на птици и бозайници. Птиците са по-висши гръбначни животни, които във хода на еволюцията се приспособяват за летене във въздуха. Те произхождат от даден вид влечуги, устояли при определен вид условия на живот, в който се оформят крила и редица други особености в структурата на тялото. Наред с това, в птиците са се запазили и редици унаследявания у влечугите, и поради това в своя строеж те много наподобяват влечугите.
Еволюцията на нервната система и на сетивните органи у птиците води до немалко особености в тяхното поведение.
При птиците малкия и главния мозък достигат до по-големи размери. Полукълбата са строго дефинирани, и са отделени едно от друго с по-голяма бразда. Мозъчната кора е обособена. При оперативно отстраняване на мозъчните полукълба, се нарушава способността на птиците да различават обекти от външния свят. Средната част на малкия мозък е по-напречно набраздена. Увеличаването на малкия мозък се обяснява с по-сложни функции. Малкия мозък спомага за равновесието на птиците при летене. Във връзка с това се увеличават и зрителните дялове на средния мозък, но за сметка на това се намаляват обонятелните дялове.
Зрението при птиците е много добре развито, което е необходимо и за ориентация по време на полет в обширните въздушни пространства, при откриването на храна, материали за гнездене и неприятели. При отделните птици зрението не е еднакво. По-висока острота на зрението имат грабливите птици, които наблюдават жертвите си от високо. Допуска се, че птиците различават направлението на обектите в околната среда.
Летателните способности се свързват на първо място с тяхното зрение. Птици със завързани очи загубват информация за посока и скорост на вятъра. Доказано е, че при ориентация в околната среда участват и светлинно – компасни реакции(фоторецепция). Тези реакции са главен сензорен механизъм, с помощта на който птиците осъществяват ориентацията. Движението по слънцето се проектира в ретината във вид на големи изображения. Ако животното е определило значението по слънцето, то трябва да задържи слънцето в една единствена точка на ретината, за да задържи съзнанието в един и същ участък на ретината.
Окото е по-голямо и не е с кълбовидна форма, както при другите животни. Окото на малките птици е с големина, почти колкото големината на главния мозък. При средно големите ястреби, то нараства почти до големината на човешкото око.
Бозайници
Бозайниците са най-висшите гръбначни животни и са разпространени по цялата планета. Те се отличават с по-голямо съвършенство от другите животни, както в структурата, така и във функционалната особеност на ориентация, а също и на тяхното поведение и психичен живот. Най-висши измежду бозайниците са маймуните, към които спадат и съвременните човекоподобни маймуни.
По-сложният им начин на живот е довел до редица нови особености в строежа и функциите на централната нервна система при бозайниците.
Предният мозък е най-добре развит, и се увеличава обема на неговите полукълба. Те са изградени от бяло мозъчно вещество, намиращо се във вътрешната им страна. От външната страна, има ярко изразена кора от сиво вещество. При бозайниците, особено при по-висшите, в кората на полукълбата се появяват бразди и извивки, които водят до значително увеличаване на тяхната повърхност.
Ако направим сравнение при видовете, ще открием че при риби, земноводни, влечуги и птици, кълбата им са със гладка повърхност. За разлика от тях при заека се наблюдава лека набразденост, а при кучето и маймуната тя е още повече. При човека кората притежава повече бразди и извивки и повърхността се увеличава на 2000 кв. см. Двете полукълба у бозайниците не са напълно отделени едно от друго. Те са свързани едно с друго чрез напречна бразда, съставена от т.н. миелинови нервни клетки. Това „тяло” го няма в по-низшите животински видове. Между полукълбата има и израстък от твърда ципа. Добре са развити средния и междинния мозък.
С междинния мозък са свързани вегетативните функции на нервната система. Въпреки че има самостоятелна функция, неговата функция се осъществява от кората на главния мозък. Страничните стени на главния мозък са удебелени(те представляват т.н. зрителни хълмове) и съдържат голямо количество сиво вещество.
Средния мозък обхваща четирихълмието, и той служи за координирането на положението на тялото, също така поддържа мускулатурата. Той губи зрителното си значение при земноводните, и тук тази функция се приема от….
Малкия мозък е неразвит. Състои се от две полукълба. По цялата му повърхност се наблюдават множество гънки и извивки. Той координира моторните движения на организма.
Продълговатия мозък е разположен зад малкия, покрива се от него и в най-тясната си част се съединява с гръбначния мозък, в които са разположени много важни центрове. Тези центрове изпълняват важни функции, като да регулират дишането, храненето и др.
Зрението е по-слабо отколкото при птиците, но за сметка на това, е по-точно и дефинирано. Бозайниците могат по-добре да виждат формата и големината на предмета, както и да определят разстоянието до него. При бозайниците има цветно зрение. (Примерно кучетата могат да различават червени геометрични фигури на бял фон. Те могат да разпознават черно, червено и сиво. Могат да разпознават и 3 различни кръга с различен брой червени петна.) От този опит, идва извода, че едни различават по-добре цветовете, други формата, а трети големината. От извода следва че кучетата притежават различна нервна дейност.
Устройството на зрителното сетиво в бозайниците е такова, каквото е и при човека.
Външното ухо представлява ушна мида със слухов проход във вид на къса тръба завършваща със слухова мембрана. Външното ухо е по-добре развито при бозайниците от степните области, и то е по-голямо. При някои бозайници, като кучета и котки ушната мида е подвижна. Човека е загубил подвижността на ухото, но независимо от това, той може да определи посоката на звука.
В средното ухо, са обособени звукопроводимите костици – чукче, наковалня и стреме.
В остротата на зрението бозайниците (както и при птиците) слухът се обуславя от особеностите на техния живот.
Сетивата на животните е съсредоточено върху възприемането на звуци от определен регистър към ……
Бозайниците могат да реагират и на условни дразнения (примерно опита на Павлов с храната, лампата и кучето)
Някои бозайници, като прилепите могат да издават и ултразвукови вълни, които се издават от тях по време на полет, отразяват се в предметите и се възприемат от слуховият им апарат. С помощта на ултразвуковите вълни, прилепите се ориентират безпогрешно в околната среда, като изменят посоката на летене и заобикалят препятствията.
Обонянието на отделните групи бозайници също е развито в различна степен, което означава, че всеки вид животно притежава свой специфичен ароматен анализатор. Ако сравним съотношението между обонянието и зрението, то кучето има по-добро обоняние, а котката по-добро зрение. Примерно кучето може да проследи определена миризма от други, и да се придържа към нея. Следователно по своята острота, обонянието при някои животни е по-развито отколкото при човека. Обикновено животното е чувствително към онези миризми, които имат важно значение, за начина им на живот. Обонянието има голямо значение, както за откриването на храна, така и за усещане на неприятеля.
Вкусът също е добре развит. Той се характеризира с голяма възможност за дефинирането на хранителните вещества. За рецептори служат разположените по повърхността на езика луковици и слузестия епител на устната кухина.
Осезанието също е добре развито. Рецепторите са разположени по повърхността на кожата и под повърхността на езика.
На зрението се пада най-големия дял за ориентацията в околната среда, както на висшите животни, така и на човека. Окото се превръща в най-важния орган за придобиване на информация. С неговото развитие и развитието на зрението се осъществява биогенетическият преход от сетивната(характерна за низшите животински сетива), към перцептивната(характерна за птици и бозайници) психика, в по-късен етап от еволюцията.
Зрението се осъществява по време на еволюцията, защото се усъвършенства структурата и функциите на зрителното сетиво. Едновременно с това се осъществява и постепенен процес на кортикализация във времето. Това ще рече, че окото и неговите функции вече се свързват с ръководна роля, на по-сложни отдели от централната нервна система, и по-специално с кората на главния мозък. Кората се превръща в главен център за ръководене на зрението. При по-нисши гръбначни животни, зрението се ръководи от други отдели на централната нервна система.
Руският психолог Леонтиев, обръща внимание на нарастващата роля на дистанционните сетива, за ориентацията на животните в околната среда и на първо място на зрението. Изводът на психолога, е че процеса на кортикализация на зрението, които влечугите имат, заема по-голямо място а у птиците окото става главен фактор. Окото играе важна роля и в много от висшите бозайници. С него се приема повече и все повече информация от околната среда. Може определено да се каже, че окото е осезателния свят на сетивното тяло. Около 75% от информацията преминава през окото. В сравнение с него, останалите сетива са повече или по-малко……..
От опит знаем, че когато гледаме някакъв предмет, ние го „опипваме”. Очите не остават в покой. С тях извършваме непрекъснато ритмични движения. За разлика от останалите сетива, окото притежава своя собствена двигателна система, която също еволюира в животинския свят. Тук съдейства и движението на главата чрез шията.
С основание може да се каже, че зрението във висшите животни, има водеща роля за възприятието на околната среда.
Цветовете са комбинация от светлинни лъчи и се наблюдават в спектъра. Много са трудностите, които се срещат при проучването на цветоусещането у животните. За това са необходими специални методи, даващи за възможно наблюдението на поведението на животните.
Някои животни могат да различават цветовете и тази способност се е развила при различните животни, чак до човека където се проявява в най-висока степен.
Крофков прави интересни изследвания и изводи. Според него от гръбначните животни цветно зрение се наблюдава при някои риби, жаби, влечуги, и голяма част от птиците. Той разбрал, че кучетата имат лошо цветно зрение, а за котката няма още сведение. Той счита за грешно, че биковете се дразнят само от червения цвят. Според него дразнението е от самото движение. Описано е случай, в който на цяло стадо е било въздействано с червени дрехи и това не предизвикало никакво поведение.
Когато говорим за цветно зрение при животните, става въпрос за възможността им да различават едни или други цветове и техния начин на живот им съдейства за това.
Най-добре е проучено цветното зрение при маймуните. Полякът Янденбовски изтъква, че по-примитивните животни, като раци, насекоми, змии, влечуги и птици прекрасно различават цветовете. Човекоподобните бозайници, притежават цветно зрение, което е подобно на зрението на човека. За първи път, проучвания в тази област прави Кьолер.
Окото на човекоподобните маймуни, в сравнение с това на другите животни е най-близко до това на човека, както и устройството на ухото и на мозъчната кора. Голяма част от кората на полукълбата на низшите млекопитаещи е свързана с обонянието и осезанието.
Известно е , че при маймуните кората намалява за сметка на зрението. Окото на по-голямата част от маймуните е нагодена да приема цветно зрение на обектите от външния свят. Има маймуни, които водят нощен живот. При тях цветното зрение намалява или почти липсва.
Според Кратков, има голямо основание да се търси човешкия произход в еволюцията, като се тръгва от особеностите на цветното зрение на маймуните.
Поведението на животните отдавна е било свързано с едни или други инстинкти, макар че тя на по-късно става обект на жив…………..
Още стоиците от древна Гърция приемат, че несъзнателното поведение при животните се ръководи от други фактори, които природата им е дала наготово. Инстинктите се изучават по-сериозно и от някои френски лекари и философи. Примерно Леонти свързва инстинктите с организацията на животните и с част от функциите на нервната система.
Много важно значение за изучаване на инстинктите имат сведенията на Дарвин. Той прави сериозен опит да разкрие произхода на инстинктите, които ги свързват с условията на околната среда. Според него, те се създават по време на еволюцията в резултат на естествения отбор и са необходими за приспособяването на животинския организъм, към трайните условия на околната среда. Следователно, инстинктът е биологична форма на оцеляване, биологично вроден и предаващ се по наследство. Той е целесъобразна реакция на организма.
Инстинктът е постоянна реакция на организма и той се предизвиква от различни условия на средата – топлина, светлина и др. Това е биологично неосъзнато.
Чрез нервната система възприятието става по-лесно. Има и специални органи на зрение, слух, обоняние, вкус, допир. Тези механизми на нервната система се превръщат в основа за обединяващата при тях информация. Т.е. на базата на оформянето на нервната система, се появява психичното и неговите форми, което още повече съдейства за по-добрата информация и усвояването и.
Инстинктите са способности за регулиране на организма на външни условия. Те биват безусловни, съществуват при всички животни(при бозайниците са много добре развити) и условни, които се появяват само при определени условия.
Инстинктивното поведение е единство, не само при условните, но и при безусловните рефлекси. Следователно, безусловните идват по вроден път, а условните при промяна на външните условия на средата.
При инстинктивното поведение има и определена ориентация в околната среда. Този рефлекс възниква на основа на безусловния рефлекс. Павлов казва за него, че ние, както и животните при най-малкото колебание на околната среда можем да нагаждаме съответния рецепторен анализатор.
Биологичния смисъл на този рефлекс е огромен. Ако животното нямаше този рефлекс, то неговия живот постоянно би бил на косъм. При нас този рефлекс достига твърде далеч. Изразява се с любознателността, проявяваща се в науката, а тя дава безгранична ориентация в околния свят.
Тази насоченост на организма е не само условна, но и безусловна. Тук участват не само сетивата, но и психиката на всяко живо същество. Чрез този рефлекс животното и човека се ориентирват в околната среда. Ето защо, инстинктивното поведение е форма за опознаване на средата. Тя е по-нисша в сравнение с интелектуалната форма на човека. С появата на условния рефлекс при инстинктивното поведение се осъществява филогенетическия преход към интелектуалното поведение.
Условния рефлекс се появява много преди човека. При висшите бозайници е много, а при човека още повече развит.
При него на тези условни рефлекторни бази се появява и самата……………….., която е най-висшата форма на психиката и средата за уравновесяване за условия на околната среда, за развитие на условните рефлекси още в границите на инстинктивното поведение елементи на ………………………… на различни действия на животните.
Чрез формиране на условния рефлекс, това всъщност е формиране на навици, които ако постоянно се подкрепят и променят анатомичните елементи, могат да се наследяват. Т.е. чрез неговата форма на инстинктивно поведение, характерно за животните се придобива чрез условния рефлекс. Чрез него се осъществява формирането на навиците. Пример: Ако в аквариум сложим стъклена преграда, от едната страна сложим голяма риба, а от другата сложим няколко малки, то голямата започва да се блъска в преградата, като се опитва да изяде малките. Тук имаме създаване на навик. Ако след време махнем преградата, навика се разрушава.
Не може да има поведение само от вродени или само от условни рефлекси. Има и двата вида рефлекса. При пчелата има разнообразни действия и при тяхното формиране и действия участва…..
С еволюцията на инстинктивното поведение се осъществява прехода на рецептивната(сензорна) психика към перцептивната(възприятна) психика.
Този преход е свързан с много структурни промени на организма – най-вече на нервната система и мозъка. Това дава възможност на развитието и на дистанционните светлина. С появата на полукълбата на главния мозък се осъществява по нататъчно усъвършенстване, което води до усъвършенстване на психиката.
Инстинктивното поведение, колкото и стереотипно да е, има известна пластика(не е еднакво за всички видове) и зависи от пластичното на централната нервна система.
Със осъществяването на рефлекторен елемент се осъществява възможност за по-фино и гъвкаво приспособление към околната среда.
Чрез условния рефлекс се отговаря на изискванията на нови условия, т.е. организма се приспособява – това е негов основен навик.
Когато говорим за интелект при животните, трябва да имаме предвид, че то не съвпада със съдържанието на интелект както при човека. При животните има само определени зачатъци на интелект.
Интелекта е единство между памет и мислене. Продуктите на разума на интелекта са мисловни – понятия, съждения, морал с който човека осъзнава предметите и ги приема. Това е разсъдъка – да осъществяваш и възприемаш нещата.
Тъй като интелекта не е възникнал на празно място, той се базира на по-съвършената психика на някои по-висши бозайници преди човека, където те са развити на по-висока степен, и където тяхното поведение се формира като интелектуално поведение в истинския смисъл на думата.
Когато наблюдаваме тези бозайници, ние констатираме редица черти, по които те се доближават до човека. Това важи не само за тяхното аналитично устройство и особености на организма, но и за поведението им. В тяхното общо поведение, сякаш има повторение в човешките черти. Именно от тук произхожда мнението, че човека произхожда от маймуната. Приликата между маймуната и човека започва още в ембрионалното развитие, в което се срещат еднакви елементи при висшите бозайници.
Хицки изтъква, че човешкия зародиш се отличава от маймунския при по-късен етап както и при другите бозайници. Маймуните са също така безпомощни, както и човека. Първо маймуните си приличат с човека по външен вид, по строеж, по състав на кръвта, по поведение. Доказано е че много заболявания, съществуват и при маймуните. Устройството на ръката на маймуните се отличава от ръката на всички други бозайници освен човешката, където палеца има отделен мускул(при маймуната и човека).
Важното в случая, е че тъкмо при маймуните се подготвя анатомичните и физиологичните предпоставки от животинското към човешкото.
Интелектуалното поведение на маймуните е свързано с особеностите на строежа на техния организъм и специално с особеностите и структурата на нервната система. При тях и полукълбата на главния мозък достигат до най-високо развитие в сравнение с другите животни.
В кората на мозъка се очертават ярко изразени черти и извивки. Установено е, че всяка от тези извивки при човека, има свои аналитични извивки в мозъка на другите маймуни.
В сравнение с останалите животни, особено високо усъвършенстване достигат ориентировачния рефлекс, който се осъществява при насоченост на всеки нов обект на околната среда.
В кората на висшите маймуни се наблюдават големи нервни възбудими процеси, които са изразени по-ярко в сравнение с подвижността на тези процеси при други бозайници(примерно гризачи).
Възбудимия процес се осъществява по-добре и по силно от …………….. процес. Това говори за високото ниво на висшата нервна система, което води до добра приспособеност на средата.
Интелектуалното поведение е много по-пластично от интуитивното, защото много по-добре се ………………….. и се осъществява въз основа на много по-сложни рефлекси и група от рефлекси.
Създаването на нови временни връзки под влияние на промените и условията на средата, при което се появява и мисленето. Тук мисленето с разбиране дава възможност на животните да реагират по определен начин и на такива дразнения , които са по-далеч от…………………….
Човекът притежава определено мислене, докато мисленето при животните е само първосигнално, конкретно-нагледно.
Елементарно мислене с разбиране имат и делфините. Но те не могат да разрешават своите проблеми. Те притежават нещо като разсъдък, на първо място с връзката си с хората, а също и помежду си. Това че подражават на себе си и на своите себеподобни чрез високо чистотни звуци и спрямо някои предмети, им помага по-лесно да си създават безусловни рефлекси.
Говори се, че делфините можели да контролират своята сила, но спрямо човека, те са дружелюбни.
Отделни реакции на помощните звукови сигнали се усъвършенстват с течение на времето и така се стига до говора на човека. При делфините обаче не е така.
Въпроса за зачатъците на мислене не е елементарен. За да се твърди трябва да се докаже, да се съпостави кората на мозъка, да се докаже къде е тя по-развита. Но така или иначе не трябва да се отричат тези интелектуални прояви, колкото и далеч да са от нас.
В сравнение с делфините, е че те могат да решават елементарни практически задачи, свързани с техните биологически нужди, като използват предмети от околната среда. Примерно да разчупва плод с камък и да извади ядката. При определени условия, когато те се страхуват от неприятел, то те използват камъни за да се защитят. Дарвин говори за маймуни, които за да се спасят от неприятели били засипали проход с камъни, колкото човешка глава. Неприятелят бил прогонен от маймуните, които действали задружно, а проходът бил затворен за известно време.
Трудно е да се даде едно всеобхватно изясняване на разбирането при животните в сравнение с разбирането при човека, независимо че това са зачатъци на интелект, или интелектуални моменти.
Човекът може да постига цели, но животните не. Освен това човекът има въображение, което го води до целта на дадено действие.
Разбирането у човека първоначално се проявява под формата на знание, при което участва и езика.
Знанието не е само сетивно, но и абстрактно. Те не могат да бъдат едно без друго. Ето защо разбирането на маймуните е много по-бедно от човешкото и е насочено предимно към обектите от околния свят, необходими за биологичните потребности.
Разбирането при маймуните се проявява на първо място във възможността на тези обекти и за нагаждането им за една или друга дейност. Маймуните не могат да разберат причината, връзката, макар че при тях има свързване на нерви с връзките отвън. Те могат елементарно да отразяват връзките и практически да ги използват.
В зоопсихологията се говори за опитване и грешки при решаването на задачи свързани с нуждите на маймуните е техните навици.
Паметта при маймуните е доста различна и тя им помага. Има възможност за по-съвършени действия. Експериментално е доказано че висшите животни могат да решават определени задачи(Примерно когато на шимпанзе в клетка, му се закачат банани и му се остави прът, то започва да го хвърля. След време му оставят и по-къс прът. Шимпанзето осъзнава връзката между тях, сглобява ги и успява да свали бананите. Друг пример е когато му оставят кутия. Тогава то вземе пръчката, качва се върху кутията и си сваля бананите. Друг пример е когато под червена пирамида има банан, при поставянето на други фигури с други цветове, то пак избира червената пирамида). Това доказва, че маймуната има определен навик и че има готовност да го изработи.
В своите изследвания Л. Накоц си служи с образци. Тя изследва способността на шимпанзетата да различава цветове. Тя им дава възможност да различават различно оцветени кръгове, след което им дава да си изберат различни кръгове и шимпанзетата безпогрешно си избират тези, които са видяли първи. Това води до извода, че шимпанзето притежава и мисловен процес. Също така, има и случай в който шимпанзе стоящо в лодка взема веслата и започва да гребе към брега.
Дарвин говори и за подобна елементарна мисловност и при кучетата. (Примерно един ловец застрелва две патици, но едната е само ранена. Кучето взема убитата, но като вижда ранената се спира и я удушава. То занася и двете патици на ловеца, като първо занася застреляната, а не ранената. Друг пример е когато ловец стреля по яребици, но ранената побягва. Кучето прави като първото, но този път ги носи наведнъж).
Навика най-добре се изгражда заедно с биологическите потребности.
Без да ограничаваме моментите на интелект при горила, шимпанзе и човекоподобните маймуни, можем да кажем, че няма празно пространство между психиката на човека и тази на маймуната.
Човекът живее при други природни условия. Той е добил навиците си при продължително съществуване и набавяне на хранителни вещества, което в последствие е довело до образуване на съзнанието и висшата психика.
Езикът се е появил поради някаква потребност, да материализираш мисленето. Първата потребност е един човек да общува с друг.
Звуковата сигнализация в различните форми е средство за комуникация през по-късните етапи на еволюцията в животинския свят, която води до обособяване на гласните органи.
Тези органи най-напред се забелязват при насекомите, които умеят да издават звуци и които имат органи за възприятие. Звуците не са само за тях, те са и за други животни, за да могат да се пазят от тях ако са опасни.
Скакалците възприемат звуци от органи, разположени от двете страни на тялото, близо до задните крака. При други животни органи за издаване на звуци служат крилата, а при трети краката.
Звуковите сигнали при гръбначните животни са органически и са свързани с дихателната система. Тук има гласова сигнализация в буквалния смисъл. И тук главна роля за това имат търсенето на храна и размножаването.
Звуците на птиците са много разнообразни. Според Дарвин, птиците пеят за съревнование между тях самите и за привличане на партньор. Прието е, че някои звуци са много специфични за размножителния период.
Птиците са способни да научат различни мелодии и да ги усъвършенстват(Примерно птицата присмехулник може да имитира звуците на кълвача, на котка, на врана и др. Гарги, врани, свраки добре могат да имитират кашляне с точен тембър). Някои могат и да имитират членоразделна реч с различна интонация.
Човешката членоразделна реч не се появява на празно място. Функциите на гласовият апарат претърпяват голямо развитие.
Най-добре са развити гласовите реакции при висшите бозайници и на първо място у човекоподобните маймуни. Това е дало основание на някои учени да търсят проява на говорно общуване в тях. Някои са правели опити да разговарят с тях, като произнасят пред тях звуци и думи, а маймуните да ги повтарят. Американския изследовател Форес, успял да научи един орангутан на думите чаша и папа, като с думата чаша, маймуната изразявала желанието си да пие вода.
Известно е, че гласовите сигнали при маймуните са много по-сложни и диференцирани от сигналите при останалите бозайници. Те също изпълняват връзка помежду си. Това обаче, не може да се каже че е общуване, защото маймуните не са способни да разговарят като хората.
А. Нокоц изследва звуковите сигнали у маймуните и стига до извода, че те съществено се отличават от човешките. При тях няма срички съставящи думи, сложни словосъчетания, смислови съдържания и др.
Под влияние на наблюденията извършващи се при делфините, някои учени търсят сходство между техните сигнали и сигналите у човека. Още повече че делфините не само издават звуци, но и реагират с едно или с друго движение. Дж. Лири прави такива опити и мисли, че ако ни се отдаде да изучим езика на делфините, то ние бихме могли да общуваме свободно с тях. Установено е че делфините издават различни сигнали с гласовият си апарат в зависимост от нуждите животът им а също и поради тяхната особеност на средата, с която непрекъснато се сблъскват.
Лири дава убедителен пример за сигнал с природата. На делфин на който е направена упойка с цел да се достигне по-дълбоко в мозъкът му. Оказва се че делфинът не понася по-голяма доза упойка и дишането му се затруднява. Когато го пуснали във водата той не можел да плува и лежал само на едната си страна, като издавал тревожни звуци. Когато го пуснали при другите делфини, болният издавал два вида сигнали- къси и високи. Тези сигнали предизвикали въздействие на другите делфини, които го изтласкали към повърхността. Друг делфин със цвъртящи звуци започнал да плува от дясната му страна, като му помагал и той да плува. Тези спасителни действия продължили много дълго.
Експериментът дава пример за добра звукова сигнализация на изпадналия с беда делфин и реакцията на другите делфини. Изводът е че тези звуци, макар и да не са членоразделна реч както при човека, то те са специфични, както при човека, и че можем да търсим зачатък на реч. Тези звукови сигнали са свързани и със зрението, което не е силно. Все пак не бива да се подценяват тези интелектуални поведения както при маймуната и делфина, защото те имат връзка с интелектуалното поведение у човека.
Еволюцията е дала тази способност за да оцеляват в борбата с нея. Гласовите реакции при бозайниците на първо място изразяват емоционалното им състояние, породено от едни или от други въздействия от околната среда. Това поставя своя отпечатък върху особеностите в строежа на гласовия апарат и членоразделната реч, която е строго специфична. Това показва, че гласовия сигнал при маймуните и делфините още не е свързан с абстрактно –логическите мисловни елементи.
Колкото речта на човек е емоционално обагрена и изразява емоционалното състояние, толкова тя не носи знание за същността на нещата.
Вярно е това, че изразни средства като мимики, жестове не могат да заменят езика. Те само го придружават.
Познанието, ориентацията на делфините е на емоционална основа. То им помага много , но и то е започнало да се свързва с гласовата сигнализация – делфините имат гласови органи.
Разнообразните лайове при кучетата изразяват различни емоционални състояния и с тях се изразява стремеж към други желания.
В отношение на отделни звукосъчетания, като елементарни думи у човека могат да се обучават предимно маймуни. Други висши бозайници не могат да бъдат дресирани по този начин. Дресировката при кучето, във връзка с думи, не говори че разбират човешкия език.
Органи за производство на звуци у маймуните, по свое устройство се доближава до гласовите органи на човека. Глътката и гласовите струни са почти такива, каквито са и при човека. А езика, твърдото и мекото небце, зъби и носоглътка, които участват в гласообразуването също се доближават до човешките. Това дава възможност на да произнасят определени и разнообразни звуци. От друга страна, човекоподобните маймуни се отличават със значително по-голяма разумност от другите бозайници. Маймуните умеят и да подражават човешките мимики. Изследователят Иърт записва на нотен лист звуковете на маймуните, и те наподобявали човешката реч. Наблюдават се гласни като а, ъ, о и съгласни като н, г, т. Той е успял да научи своите шимпанзета без дресировка, на куми като баба, коко и др.
Зоопсихолозите говорят, че гибоните издават звуци с правилно нарастващи височини и октави, а горилите издават звуци като лай при заплаха.
Звуковите сигнали издавани с помощта на гласните органи при маймуните, играят важна биологическа роля но у тях не може да се търси езиково общуване в истинският смисъл на думата. Не може да се счита, че дресировката може да доведе до говор. Маймуните не водят обществен живот, те не се и трудят. Не се и появява потребност на обмяна на опит чрез езика. Мозъкът им не е пригоден за появата и употребата на езика, както и за осъществяването на говорни функции. Изследването на мозъка им показва, че в кората на главния мозък не са се обособили нито център на Брок(необходим за осъществяване на моторната функция за произнасяне), нито център на Вернике(необходим за възприятие на смисловата страна на звуковата реч). Тези центрове се срещат в кората на главния мозък у човека. Поради това у маймуните няма и не може да има фонетичен слух, какъвто е необходим за смисловата реч при хората.
Появилата се от тези звуци сигнализация, по време на еволюцията в животинския свят има голямо значение за появата на езика като средство за общуване между хората. Тук са далечните биологически предпоставки, които при определени условия, при по-късните етапи на еволюцията водят до разговорна човешка реч.
Думите при човека обозначават пряко или косвено обекти от външния свят, като придават по този начин смислово съдържание и познание. Следователно произхода на човешкия език е свързан както със способността на мозъка да мисли, така и с развитието на звуковата сигнализация на други бозайници по време на продължителното им развитие.
При човека емоционалната окраска е на лице, но тя не е водеща.
Според руския звукът се е превърнал в средство за обозначаване на предметите. Този процес се е осъществил с прехода на трудовия процес на психиката на висшите животни във психиката и съзнанието на човека.
Дейността на човека е думите да се превърнат в понятие, знание за тяхната същност. Заедно с това издаваните от животните звуци са се превърнали в членоразделна реч. Това е отговор на появилата се потребност в обществото, хората да си кажат нещо помежду си, да си предадат информация. Така езикът се е превърнал в мощно средство за приспособяване на човека с променящите се обстоятелства на средата, като не може да измени всичко което той иска.
С въпроса за еволюционния преход от маймуната към човека известен под името антропогенеза, се занимават редица науки като естествознание, философия, палеонтология, психология и др. Всички тези науки се интересуват от отделни страни на антропогенезата.
Психологията се занимава с един от кардиналните въпроси на антропогенезата – с възникването на прехода от животинска психика към човешко съзнание, а разликите между тях е огромна.
Разбира се психологията държи антропологическите и функционалните промени в организма, без която появата на съзнанието би била невъзможна.
Дарвин излага многобройни доказателства за схващането на произхода от маймуната към човека. Малко се знае за човекоподобните маймуни от които е тръгнал човешкия род. Това затруднява изучаването на посочения по-горе преход. Палеонтологията обаче е предоставила на науката останки от маймуночовек – пикантетроп, синантроп, и хегелбергския човек. Първобитния човек се свързва с неандерталския човек, който живее преди 200-300хил. години. Най-близък до съвременния човек стои кроманьонския човек.
Преходът от животното към човека се осъществява от нови фактори, като обществения живот и трудовата дейност. Предпоставки за занимание към труд и по такъв начин за преминаване към обществен живот се подготвя постепенно по време на многовековната еволюция. Това са стадното съществуване. И от други особености в устройството на организма и по специално във функциите на мозъка у висшите животни. Особено значение в това отношение са наченките в изправения вървеж и устройството на ръката при човекоподобните маймуни. Без хващателната функция на предния крайник каквото е при маймуните, не би могло да се премине към осъществяването на най-значителните операции.
Маймуните поначало се обединяват на стада, неосъзнато. Към това в далечното еволюционно минало не е потиквало потребността за съществуване. Задружно по-лесно се намира храна и по-лесно се отбранява от неприятели. Така те инстинктивно са се обединили в група. Така чрез колективния опит се осъществява съвместно и от отделните екземпляри. Монти……… пише, че появата на труд би била възможна само при животни, които са живеели на групи, които са живеели на групи, които са притежавали ум и в която съществува развита форма на задружен живот. Това са елементарни форми на групова съвместност. Това е предпоставка за задружния труд, която при човека се осъзнава.
Тъй като психичното отражение на човека е развито до висока степен, трудовата дейност се характеризира освен със съвместното действие и със поставянето на цели и изготвянето на средства за производство. Целта е мислен образ от резултат на дадена дейност. Примерно чрез нея могат да се изработват оръдия.
Съвременния човек не може да живее без другия. Първата предпоставка е човека да влезе в отношения с природата, втората да влезе в отношения с другите. Три са социалните предпоставки – труд, съзнание и съвместно съществуване. Без посочените предпоставки не може да има труд. Взаимоотношенията в социалната общност(групи или колективи) водят до появата на висшата психика.
Така че човека заедно с другите се насочва към целта. И най-добрия архитект би завидял на пчелата, но за разлика от нея и най-лошият има цел.
Очовечаването на маймуните е започнало тогава, когато са започнали да си служат с предмети, както и когато с тях са започнали да изработват други предмети. Това са наченки на трудова дейност, в която се появяват първите понятия и стават първите наченки на съзнанието. Следователно съзнанието на човека се е появило под въздействието на трудовата дейност, която винаги е била съвместна. Т.е. човека е социален и съвместния труд е довел до появата на съзнанието. Тези три фактора същевременно са използвали и същността на човека и продължават да действат и сега.
У човекоподобните маймуни, слезли от дърветата е съществувало известно разпределение на функциите на ръцете и краката. Ръцете са се специализирали като органи за хващане и постепенно са преминали и към ходене на два крака. Така се е стигнало и до разликата между маймуната и човека., чрез постигането на изправената походка. Това е много важен еволюционен преход и огромна крачка в прогресивното развитие на психиката.
Съвместният труд е дал тласък към този процес. Той е усъвършенствал мускулатурата и функциите на краката. Ето защо се казва, че ръката на човека се е появила като орган на труда, но и като негов продукт. Посочвайки факторите под влияние на които човекоподобната маймуна се е превърнала в човек, Хенгел посочва труда и заедно с него и езика. Това са най-съществените стимули под влияние, на които мозъкът на маймуните се е превърнал в човешки, като при сходството си с първите е много по-голям. Също така, все повече са се усъвършенствали и сетивните органи.
Преминаването към трудовата дейност по време на антропогенезата е започнало стихийно под влияние на потребностите на самото съществуване. Трудовия процес дори и в неговите първобитни форми води до появата на осъзнаването, както на обектите намиращи се в него, така и в резултатите които му предстоят да постигне. Тук се появяват и елементи на предвиждане, чрез които човекът започва да открива елементи в средата.
Буквално съзнанието означава знание за нещо. То е познанието на първо място на обектите от външния свят, с които то си служи, и чрез езика(думите) те ги обозначават, т.е. обозначава ги чрез понятия.
Човекът е започнал да възприема и осъществява сам себе си – т.е. да има знание за себе си. Това е неговото самосъзнание, което е част от неговият Аз. Благодарение на тази способност на съзнанието да опознава света, човека може чрез практика да променя света, като произвежда средства за това. При животните няма такова нещо. Те намират всичко във готов вид. Така човек преобразува света, нагаждайки го към своите нужди.
Маркс казва, че труда преди всичко е предмет между човека и природата в него. Той контролира обмяната на веществата с природата. Като природна сила той предстои пред природното вещество. Поставя движения присъщи на природните сили(свои ръце и крака) и пръсти за да си предостави природни вещества, във форми за неговия живот. Така действайки върху външната природа, човекът я променя, но така променя и своята природа. Така исторически човекът се самоотвърждава, като създава човешка природна среда.
Общото за човека е качествената нова среда в сравнение с природната среда. Природната среда влияе върху развитието на психиката. Социалната среда само за човека е допълнителен фактор и условия за съществуване. Така че природата и социалната среда са взаимно свързани, и при човека и двете имат формиращо въздействие. Там действат преди всичко биологическите закони, но предхождащите форми като физични механизми също съществуват. Но в нея се проявяват и химоко-физическа и механическа. Социалното е по-висша форма на движение. При човека биологичното и социалното са взаимно свързани. В основата на човека лежи биологично водеща роля. При социалното имаме това взаимодействие което е важна причина за прехода от животинската към съзнателната психика. Социалното е нещо като фон за осъществяване и развитие на биологичното. То е условие за съществуването на човека(Примерно дете което не остава в семейството).
Чрез човешките(социалните) условия те се усъвършенстват. Личността носи социалното. При човека те са свързани заедно. Под понятието човек ние обуславяме единството на биологичното и социалното под на социалното. Има теоретици които отдават ту в едната ту в другата крайност, когато разкриват социалното в човека. Някои я биологизират а други я социализират и не зачитат другите. Правилното разбиране е да се отчитат и двете.
Леон Леви пише, че психичното отражение може да възникне вън от биологичното тяло. Само човекът е субект на психиката.
Човекът като субект има отношения към предмета.
Всичко това в еволюцията се е извършило в голям период от време. Вярно е че еволюцията на съзнанието е при преминаването от човекоподобните маймуни към човека. Но видимо е че съвременния човек я е постигнал.
Субективната сетивност е израз на
а самото участие на трудовия процес усъвършенства човека при прехода му.
Историческия преход на психиката от висшите животни към човека е свързан с качествени промени в структурата и физиката на нервно-мозъчното вещество. Това води до значителни промени в отношението на човека към себе си и околния свят.
Новите изисквания на труда довеждат до уголемяването на масата на мозъка и появата на бразди и извивки у човека в кората на полукълбата.
Мозъкът на шимпанзето е 375гр., на детето 1000гр., на неандерталеца е 1400 кв. см., на кроманьонеца 1500кв. см., а на съвременния човек е също 1500кв. см.
По отношение на езика и езиковото общуване у човека са настъпили промени в гласовия апарат, а също и анатомо-физиологични.
При маймуната устната кухина и глътката са свързани помежду си със тесен отвор. Те нямат нашия говор, те издават звуци. При човека те представляват обща кухина наречена . Тя се формира по време на антропогенезата. Това устройство дава възможност за качествени нови промени на издаваните от хората звуци при общуването с другите хора. Т.е. възможност за членоразделна реч. Комплект от звуци обединени в изречения(изразни понятия и съждения).
От казаното се вижда, че промените свързани с говорния апарат, са се отразили върху утвърждаването на човека да говори и използва езика. Първо езика се е появил да изразява мисли но и за формирането на мисленето у човека. Така постепенно се утвърждават и граматическите правила, защото езикът е второ сигнална степен и е свързан със втората връзка на съзнанието.
Влиянието на езика върху еволюцията на прехода от маймуната към човека, влияе и върху структурата на мозъка.
Под влияние на гласовата симпатизация в кората на мозъка се оформят центровете на Брока и Вернике.
Способностите да възприемаме и да използваме езика са взаимносвързани, както и техните центрове.
Дарвин е казал че развитието на ума трябва да е направило големи крачки напред, когато човек е започнал да употребява речта като полуинстинкт. Той е казал също, че продължителната роля трябва да се е отразила и предизвикала наследствени изменения, които от своя страна повлияли и за усъвършенстването на езика.
Големия обем на мозъка у човека за разлика от животните може би се дължи на употребата на някои прости форми на речта – чуден механизъм който обозначава предметите с определени знаци и предизвиква редица мисли.
Такива умствени способи като мислене, съзнание и самосъзнание са произлезли от продължителни упражнения. Чрез езика и други умствени способи имаме усъвършенстване на анализаторите и връзките между тях.
Всички действат заедно. Ето защо, ние можем да функции на речево – слуховия и речево – двигателния анализатор. Тези анализатори не са откъснати от зрителния.
Речево – слуховия не е нов орган, а е единство в зависимост от посоките. Разбира се еволюцията има променственост. Колкото повече се усъвършенства слуховият апарат толкова по-добре е развита и говорната функция. Органите възникнали в устната кухина както зъби, език, небце са възникнали като органи за хранене. В този смисъл те принадлежат към сферата на двигателния анализатор, а те са свързани към първосигналния анализатор. В антропогенезата те се приспособяват като органи за речево – сигнален анализатор, който се характеризира като втори сигнален анализатор. Разбира се тези органи се предават по наследство, но техните говорни функции не се предават по наследство., а се придобиват чрез употребата на езика – т.е. те имат социална функция. Именно тези функции в антропогенезата се появяват при социалните условия. Следователно, развитието на тези функции върви заедно с развитието на езика, и като преоритет слуховия анализатор има голяма роля.
Мисленето не се е появило на празно място. У някои маймуни и делфини има елементи на мисленето, които говорят за интелектуално поведение. В развитието си на базата на усъвършенстването си довеждат до човешкото съзнание. Като висша психика то е познание на външната действителност, която служи за ориентация на човека в действителността и най-вече за приложението му на практика и за задоволяването му на потребности.
Човешкото мислене отразява мисленето на нещата. Той има строга организация, свои форми (понятия, съждения), операции с , анализ, синтез и др. Подчинява се на свои норми и закони, по които исторически се развива. В филогенетическия смисъл то е свързано с нагледно – образното мислене, което е зачатък у човекоподобните маймуни и ясно изразена от първобитния човек.
Мисленето е свързано с езика по две линии, че мисленето се реализира с езика и езиковата воля за…………..
Съзнанието се представя чрез висши психични процеси, като мисленето, паметта, въображението и навиците. Съзнанието и самосъзнанието са елементи от характера на човека. Съзнанието чрез мисленето влияе върху психичните процеси, чрез които се осъществява сетивното познание – усещане, възприятие представляват при човека , мисленето със сетивните познавателни процеси. Имаме единство между тях при водеща роля на абстрактивното. Изводът е че съзнателното мислене интегрира и обединява човека чрез съзнателното поведение.
Съзнанието и самосъзнанието са едни от най-важните действия на човека. Всяко нещо, в това число(дори и психиката има своя същност) и тук възниква въпроса какво е психика и съзнание.
Тези понятия са близки. Съзнанието е висша психика. За да се отговори на този въпрос, първо трябва да се отговори на въпроса какво представляват процесите, като усещане, възприятие, памет, въображение, чувство, характер, способности и др. Всич1ко това са психични елементи.
Носител на психиката и съзнанието е живо същество. Носител може да бъде и целия биологичен вид или социалната роля у човека.
Външните въздействия чрез нервната система се обработват и се превръщат в елементи на психиката. Чрез паметта тази психика се съхранява. За да ги трябва да функционира нормално нервната система. Информацията се съхранява в паметта и мозъка. Там са усещането, мисленето. Там са и знанията. Тези знания са ни необходими и ние постоянно ги използваме.
В този смисъл психиката в чистата си форма се намира само в човека като чиста информация, не стои вързана а постоянно служи като излиза навън и се материализира чрез езика, действията, предмета на труда и др. И тогава тя става не психична а материална форма. Тя е знание което е вярно по съдържание. Понятието отразява съдържанието на предметите – т.е. тя служи за ориентиране на производството.
Психиката има относителна стойност и сила. Тя съдейства за творчеството и въображението и тя по съзнателен път си . Психиката и съзнанието имат отражение на предметите. Те не могат да се появят ако няма външно въздействие върху нервната система. Те имат условно – рефлекторен характер. При ранните животни имат безусловни рефлекси, а при човека и условни.
Чов е превръщането на психиката и съзнанието в човешко явление. Чрез нея в нейните нужди се обогатява. Тя е основен критерий за познанието.
Всяко място където се получава знание е духовен институт. Психиката се реализира в произведенията, въпреки че те са материализирани и нямат душа. Това е така, защото творецът преди да създаде нещо, то той има мисли и в последствия ги материализира. Когато друг човек възприеме тези творби чрез гледане, тя се възприема. Тук има едно взаимно .
Животът е верига от едно превръщане в материално, но също така и от материално в духовно.
Вина
Предразположените към депресия хора са изключително чувствителни спрямо своите грешки и поради това се чувстват особено виновни. Моурър (1975) не вярва, че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или низки страсти например, а по-скоро тя би могла да бъде натрупване на множество обикновени „грехове“. Всички ние правим необмислени неща: вършим егоистични действия, отправяме нараняващи забележки, просто не мислим за другите и т.н. Нашето общество ни окуражава да се грижим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата, които вършим. Както Моурър отбелязва, откакто протестантите са отхвърлили изповядването пред свещеници преди около 500 години, протестантските религии не предлагат точно дефиниран начин за изповед на греховете и за тяхното изкупление. И тъй като вината за това, което сме направили, задържаме вътре в себе си, ние се депресираме и е възможно да проявим други невротични реакции. (Според друга теория причината за депресията се крие не толкова във вината, колкото в чувството за срам, че не са били положени достатъчно усилия.) Според Моурър решението на проблема е да се сформират „поддържащи групи“ /по образец на малките ранно-християнски църковни сбирки/, в които разбиращи и съчувстващи /трайни/ приятели изслушват нашите недостатъци /нашите „грехове“/, прощават ни, и тогава ни помагат да се реваншираме за вредата, която сме нанесли.
„Съжалението за неща, които сме правили може да намалее с времето; съжалението за нещата, които не сме направили е неутешимо.“
-Сидни Дж. Харис
Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия. Често тя се състои в това, че не се прави нещото, което човек мисли, че би трябвало да прави — „Не трябваше въобще да позволявам на сина ми да излиза с тази паплач“, „Трябваше да разбера, че не ми казват истината“, „Трябваше да водя по-добре сметките си“. В този случай, човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това, което се е случило, поставяйки си невъзможни (перфекционистки) стандарти и/ или да се впусне в ирационално мислене. Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина. Вината може да предизвика депресия. Има и друга възможност: този, който ни кара да се чувстваме виновни, е мразен. В случая при вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт; по този начин той започва да се ядосва на себе си и точно този гняв психоаналитиците смятат за причината на депресията. Начините да се справим с вината и съжалението са дискутирани в следващата част.
Незадоволена нужда от зависимост
Изследвайки живота на депресирани хора някои психоаналитици и междуличностни терапевти са открили наличието на твърде покровителствени, глезещи, свръхвъвлечени или твърде контролиращи, /ограничаващи/ родители. Такива деца израстват с „орален характер“: те са зависими, не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесвани от другите, че стават покорни, лесно манипулируеми, изискващи грижи и т.н. Преди да се депресират те са описвани от терапевтите като „пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия… надавайки отчаян зов за любов.“(Чодов, 1974) Тяхното самочувствие зависи от одобрението на останалите. Когато нуждата им от зависимост не е посрещната те се депресират и плачат точно, както са правили като деца.
Освен това, обикновено когато се чувстваме слаби и зависими, ние се ядосваме. Така, че твърде зависим депресиран човек може да се противи на предлаганата помощ („Не можеш да ме направиш
2
щастлив и продуктивен“) и да стане враждебен („Ще си платиш за това, че не ме обичаш“). Така загубата на любов представлява тройна заплаха за един зависим и склонен към депресия човек: (а) появяват се тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена, (б) развива се ниско самочувствие и състояние на безнадеждност тъй като „Загубих всичко“ или „Не заслужавам нищо“, (в) появяват се гняв и омраза, защото „Те са ме изоставили, едно безпомощно дете“ (Зайден, 1982). Така че не е изненадващо, че изследването потвърждава старата поговорка „Не можеш да живее с тях, но не можеш да живееш и без тях.“, особено когато тя се отнася за много нуждаещи се хора. Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най-срещания вид стрес свързан с депресията на жените. От своя страна обаче добрите, грижовни, интимни взаимоотношения са най-добрата защита от депресията (Браун & Харис, 1978; Клерман & Вайсман, 1982). Вижте секцията относно загуба на връзка и самотата.
Тези интерперсонални, психодинамични и психоаналитични терапевти биха казали, че да се обяснява депресията като резултат от негативни мисли или липса на социални умения е повърхностно и необмислено тъй като се пренебрегва вътрешната борба за любов за оцеляване през целия ни живот. Също така, тази теория прилича много на популярното в момента феминистко виждане за социалния натиск върху жените да се откажат от своята индивидуалност срещу това да бъдат „обичани“ („Бъди мила“, „Служи и улеснявай другите“, „Постави своите нужди на последно място“ и т.н.).
Невъзможни цели или липса на цели
Изключително взискателни родители, които са критични, перфекционистични и твърде сурови, обикновено имат неспокойни, вглъбени и понякога враждебни деца с нездраво отношение тип „Аз не съм добре“. Вероятно те са възприели непостижимите цели на своите родители. От друга страна, изследването на Купърсмит предполага, че незаинтересовани родители, които не възпитават последователно и/ или не осигуряват морални напътствия в живота обикновено имат деца с ниско самочувствие ( и с по-голям риск за депресия).
Загубата на цел или на морални ценности също може да доведе до депресия. Хирш и Кенистън (1970) изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те — по времето на нарко – субкултурата, хипитата, пацифистките демонстрации и др. Те не се бяха провалили; те просто не бяха заинтересовани. Всъщност те не са се интересували от нищо. Изглеждали са леко депресирани, но не са преживели загуби; нямало е голям стрес. Обаче едно нещо е общо за всички тях — загубата на уважение към техните бащи. По-рано те са обожествявали своите бащи, но на този етап те не могат да приемат тяхната ценностна система. Материализмът на средната класа, парите както и кънтри клубовете не ги привличат. Те се чувстват изгубени, несигурни какво искат и малко отегчени от всичко това. По време на 60-те и ранните 70 години на XX в. хиляди напускат училище и традиционното общество. Това състояние е наречено „екзистенциална невроза“. Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството на свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и в бъдеще. За да се постигне това, животът трябва да има смисъл и причина. (Напускането на училище престава през 1973-74, когато има влошаване на пазара, което кара хората да започнат да се безпокоят за това как ще се издържат. Напусналите сега биха били между 45 и 50 години и биха имали 20 годишни деца.
Срамът: да се срамуваш от себе си трябва да е депресиращо
Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията, т.е. от къде точно идват безнадеждността, негативните виждания, ирационалните идеи, погрешното мислене, само-критиката, ниското самочувствие и др. Теорията за срама не може да бъде обвинена в това отношение — тя определя произхода като ранни преживявания в детството. Срамът е чувството, че си неадекватен, ниско стоящ, който не е „достатъчно добър, нещо му липсва“, тип „срам ме е от себе си“. За разлика от страха, който включва външна заплаха, срамът се появява, когато сме разочаровани от нещо в самите нас, от нашата истинска същност. Срамът е вътрешно измъчване: да се чувстваш страхлив, глупав, необичан, неструващ, „лош човек“. Ние се крием в срама, т.е.
3
обръщаме се, покриваме си лицето, навеждаме очи, изолираме се. (Съществува и друго свързано измерение — срамежливостта, но тук ние се занимаваме със самоомразата или да те е срам от самия теб.)
Огромната загриженост за пристрастяванията през последните 15-20 години е породила нова вълна литература за нефункционалното семейство, вредните родители, детето в нас, взаимната зависимост, възрастни деца на алкохолици, поддържащи групи и др. Съществуват стотици книги с подобни теми: Кауфман (1989,1992), Брадшоу (1988, 1989) и Бийти (1989).
Произходът на срама обикновено се търси в ранното или в по-късното детство. Срамът се използва като начин за контрол от родители, приятели, обществото. Част от най-травмиращото възпитаване включва коментари свързана с чувството за срам: „Не те е срам!“, „Караш ме да се срамувам!“, „Ти наистина ме разочароваш, когато…“. Ние казваме на децата обидни неща, които никога не бихме казали на възрастни: „глупав“, „непохватен“, „егоистичен“, „мамино детенце“, „дундьо“, „заради теб…“, „ти си ужасен“, „надут“ и др. много възрастни ясно си спомнят болката от тези забележки. Братята и сестрите наред с приятелите са жестоки: подигравки, надсмиване, дразнене, обиди и др. децата са плескани и бити, надвивани (подчинявани) и унизявани; тяхната воля е прекършвана. Всичко това може да накара едно дете да се срамува от себе си (да се депресира).
Дори по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени (не ни вярват); ние сме принудени от срам да изоставим плача; гледат ни с пренебрежение, ако не сме успешни, привлекателни, независими и известни. Срам ни е, ако сме бедни и се обличаме бедно; ако сме дебели или прекалено слаби; ако не можем да се изразяваме добре или имаме ниски оценки, малко приятели и др. Някое чувство за срам и безпокойство може да има полезна цел, но може да бъде опустошително.
Има някои данни, които поддържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс (1995) е установил, че „дълбок срам“, не просто неудовлетворение, в жените спрямо техните тела (най-вече гърди, задник, корем или крака) е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Ако жена е физически или сексуално наранена като дете или като възрастен, рискът за депресия се увеличава 4 или 5 пъти. Само насилието в детството обаче причинява срам при жените относно тяхното тяло. Вижте Айзак (1995) за подробна дискусия за последиците от насилие върху мъже в детството.
Спомените от нашето минало — нашето детство и юношество– оформят идентичността ни и нашето основно възприятие на самите нас. Понеже ние имаме семейства и култури до голяма степен основаващи се на срама, срамът се свързва с много неща, като нашите основни нагони, социални (междуличностни) нужди, чувства и цели в живота. Примери: голяма доза срам е прикрепена към сексуалните нагони (помислете за неудобството, което изпитваме спрямо самозадоволяването, да не говорим за хомосексуалността), а също и към задоволяването на глада и хранителните ни потребности (помислете за хранителните проблеми на бебетата, караниците около храненето с децата, хранителните проблеми на младите хора). Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност, винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, развод, задушаващо прекомерно покровителство или контрол. Понякога срамът е свързан с телата ни, с нашата липса на компетентност, с целите ни в живота (помислете за реакцията спрямо някого, който иска да стане известен певец или момиче, което иска да стане механик или пък момче, което иска да стане медицинска сестра.) Също така се прави и връзка между чувствата и срама („Не плачи!“, „Не се чувствай така!“ или „Престани да подсмърчаш или ще те напердаша!“) и по този начин ние започваме да се срамуване от плачене, гняв, страх, самоизтъкване и дори понякога радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко, което представлява — от себе си като цяло — „Аз съм едно нищо!“. Срамът е мощна сила, но ние можем да разберем и преодолеем някои от неговите причинители.
Има няколко естествени защити използвани срещу самоатакуващия срам :
4
Нападаме другите. Да нападаме другите като сме критични, саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената душа.
Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.
Обвиняване на другите. Какъв по-добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме други за нашите или пък за световните проблеми?
Превръщане в прекалено мили хора, готови да угодят на всекиго, да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде да компенсираме това като станем „истински добри“. Ако сме прекалено мили често това означава, че се преструваме или лъжем за нашите истински чувства или мнения навярно, защото се срамуваме от нашата истинска същност.
Истинската ни същност може да се оттегли толкова на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят (отричане), че срамните действия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.
Очевидно, човек който изпитва срам, но използва тези защитни тактики, ще предизвика срам в други около него. Така, душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете. Това става по няколко начина: а) словесно, сексуално или физическо насилие, б) физическо и емоционално изоставяне, (от детето дори може да се очаква да се грижи за емоционалните нужди на родителите), в) възприемането на децата като маловажни подчинени, които трябва да бъдат направлявани и обвинявани; или като личности, които да контролират чрез заплахи за насилие, неодобрение или оттегляне на обичта; или като хора, за които да се грижат прекомерно, да не им казват истината, защото те са нуждаещи се, крехки и „не могат да разберат“; или като хора, с които да бъдат емоционално свързани, защото те са чудесни, перфектни, могат да посрещнат нуждите им и могат да се окажат единствените, които ги е грижа за тях. Така срамът поражда срам.
Какви са последиците в семейство, където срамът играе важна роля? Самообвинения и самокритика. Постоянно да се сравняваш с другите и все да излизаш по-лош. Депресия — ние може да не харесваме и да се отричаме от части от нашата същност и дори може да изпитваме презрение към себе си като цяло. Човек, който се срамува може да се заеме с обсебващи дейности — физическо и сексуално насилие, пристрастяване към наркотици и алкохол, анорексия – булимия и затлъстялост, работохолизъм, сексуални пристрастявания, пристрастявания към определени чувства (ярост, да се чувстваш засрамен и отхвърлен), интелектуализация, анти-социални действия както и други проблеми на личността включително и раздвоение на личността (multiple personality). Списъкът е дълъг. Някои от тези „болни“ поведения, като пристрастяванията, ни помагат да скрием нашия срам; някои, като работохолизма, се опитват да компенсират нашите слабости; някои, като насилието, прилагат върху други вредното поведение, което ни е било наложено; някои, като криминалните прояви, отразяват страха и омразата към начините, по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас… това е вътрешен глас. Обикновено гласът звучи като нашите родители. Понякога гласът на срама е здравословен и полезен; понякога е нездравословен и саморазрушителен. Натансон (1995) би трябвало да ви помогне да разберете тази сложна емоция.
Семейства базиращи се на срама често имат негласни, но добре разбрани „правила“ като: „Недей да имаш чувства, или най-малкото недей да говориш за тях. Не се опитвай да подобриш нещата — остави семейните проблеми намира. Не бъди такъв какъвто всъщност си; не бъди откровен и открит; винаги манипулирай другите и се прави на нещо различно — на добър, неегоистичен и в контрол на нещата. Винаги се грижи за другите, не бъди себичен и не разстройвай другите, и не се забавлявай. Не се сближавай с хората — те няма да те харесат, ако знаят истината за теб.“ Правила
5
като тези ни задържат слаби, загубили надежда, незрели, наранени и нездрави — депресирани, а може би и пристрастени.
„Обезкуражаването е просто отчаянието на наранената любов към себе си.“
Франсоа Де Фенелон
Лечението според тази теория включва разкриване на източниците на срама и разпознаване на опресивния контрол наложен ни от вътрешния глас на срама, семейните правила и културните ограничения спрямо половете. Освобождаването от тези неща може да означава да се погрижим за нараненото, уплашено малко момче/момиче в нас и да съградим нашето самочувствие.
Липсата на самоконтрол причинява депресия
Това обяснява защо необвързани жени с ниско образование и приходи са тези, които има най-голяма вероятност да се депресират – те нямат подкрепа и контрол в своя живот. Също така, доминирани жени споделят, че се чувстват сякаш са „изгубили себе си“. Те имат връзка, която не им дава възможността да изразяват свободно своите чувства, изгубили са вяра в собствените си възгледи, не разчитат на възможностите и уменията си, изгубили са самоуважението си и дори им е отнето правото да изразяват своята мъка и отчаяние. (Джак, 1991) Така става ясно защо тези жени трябва да потиснат своята истинска същност за да запазят последното си късче „любов“. По някакъв начин тези потиснати части от нашето вътрешно аз трябва да си възвърнат контрола и да се научат да се проявяват отново.
Рем (1977) казва, че липсата на умения да си помагаме сами, т.е. да не знаем как подобрим състоянието си, кара депресираните хора да придават прекалено голямо значение на негативното, да възприемат твърде високи стандарти и да не подкрепят достатъчно самите себе си. Писжински и Грийнберг (1987) смятат, че депресията представлява невъзможността да престанеш да се фокусираш върху себе си. Д’Зурила и Незу (1982) считат, че недостатъчните умения да се разрешават междуличностни проблеми причиняват депресия. Уменията, които често липсват на депресираните хора са: а) умението да се виждат алтернативни решения, б) умението да развиеш детайлни планове за постигането на крайна цел, и в) умението да взимаш решения. Чувството за самоконтрол е основно и при трите умения. Този подход за възприемане на депресията отива отвъд теорията за безнадеждността, която се фокусира върху песимистична нагласа; той подчертава важността на уменията и познавателните (когнитивните) техники, които увеличават нашите методи и средства за самоконртол, както и нашия оптимизъм.
Това „обяснение“ на депресията казва много повече от това просто „Поеми отговорността и се излекувай.“ За всички нас, независимо дали сега сме депресирани или не, то ясно показва необходимостта от допълнително проучване. Нещастните хора не могат да научат това, от което се нуждаят, ако мъдрите хора и науката все още не са го открили. Извънредно необходимо е усърдно да се тества ефективността на всеки обещаващ анти-депресионен метод за самопомощ. Вече има значителни доказателства, че някои методи за самоконтрол действат, но също така има и хиляди обикновени, всекидневни методи, които да бъдат изпробвани с различни видове депресирани хора (може би 100 години изследвания — нека да започваме!). Вземете предвид и тези условия, които трябва да се изяснят: женените хора имат повече подкрепа, следователно по-малко депресия. Добре, но нали жените имат повече подкрепа от мъжете; защо са по-депресирани? Освен това ние обикновено мислим, че подкрепата се получава като говорим с някого, но Рос & Мировски (1989) смятат, че говоренето увеличава депресията. Как е възможно това? Вероятно самото говорене (без разрешаване на проблема) отблъсква другите и/или включва повече самонараняване, отколкото получаване на подкрепа. Например, изследванията са показали, че депресираните хора повече от недепресираните биха се провалили при изпълнението на дадена задача (и тогава биха говорили колко ужасно се чувстват) за да избегнат изпълнението на още такива прости задачи. Както мотивираният да не успява човек от глава 4, някои депресирани хора изглеждат мотивирани да не
6
се справят, да имат малък самоконтрол и да бъдат депресирани. Депресията понякога може да ни даде удобно извинение пред нас самите и пред другите.
Това последно обяснения на депресията подчертава неинформираността на депресирания човек относно самоконтрола и колко още знание трябва да придобие за да разбере кое помага и кое вреди при депресия.
Резюме на причините за депресия и как да ги използваме
Тези 14 теории ви дават идеи за това как депресията се развива. Всеки теоретик счита своето обяснение за основната причина. Но както знаете, аз не мисля, че животът е толкова прост. Подозирам, че всяка депресия може да има много причини. Например, може да имате генетично предразположение към депресията. След това, вие израствате в семейство основаващо се на срама, което е имало критично, песимистично отношение. Чувствайки се отхвърлени така или иначе, вие сте почувствали и намразили враждебността в семейството, което ви е довело до това да напълнеете много по време на пубертета. Заедно, всички тези фактори водят до сериозни социални проблеми и ниско самочувствие. Вие не само, че не се харесвате, но чувствате, че вашето семейство е създало много от емоционалните ви проблеми и сте им го казали. От своя страна семейството никога не ви е поддържало емоционално и съвсем честно смята, че „Ако си дебел/а, престани да ядеш“ и „Ако си нещастен, вземи се в ръце, стани щастлив и остави всички тези психологически глупости за това как родителите били отговорни.“ Неможейки да разрешите тези лични проблеми, когато гаджето ви от 2 години — човек, от когото сте зависили изключително много и много сте разчитали — решава да ви напусне, депресията е нещо повече от това, с което можете да се справите. Вие ставате самотни и тъжни през цялото време, нищо не изглежда интересно вече; напълнявате още, чувствате се уморени и апатични, ставате по-самокритични и обзети от вина, не виждате нищо хубаво в живота си нито сега нито в бъдеще, и дори имате някакви мисли да свършите с всичко това, ако любовницата/ любовникът ви не се върне. Историята е сложна. Вие имате сериозна депресия и се нуждаете от професионална помощ. Твърде късно е да се разчита единствено на силата на вашата воля. Въпреки това, вие също трябва да се опознаете и да си помогнете сами. Такъв е истинският живот.
Трябва да обмислите и да разберете колко вярна е всяка теория за вас –вероятно вие имате нужда да прочетете повече или да поговорите с роднина, приятел или съветник. Ясно е, че вникването във възможните причини (във вашия случай) помага да достигнете до възможно решение. Вземете предвид петте части или нива на всеки проблем — поведение, емоции, умения, познание (cognition) и несъзнателни фактори — и тогава планирайте своята атака като се основавате на остатъка от главата и глави 11-15. Продължавайте да се опитвате да излезете от тъмнината, докато не се почувствате по-добре. Дори, ако депресията е от лека до умерена, потърсете помощ, ако вашите усилия да си помогнете сами не са проработили за месец или два. Съществуват лекарства, които успокояват депресията на много хора; не бъдете глупави като ги отхвърляте, ако психологическите методи не вършат работа. Не се отчайвайте.
Симптоми на силна депресия
Не всички депресирани хора имат всички тези симптоми или пък може да ги имат, но не в еднаква степен. Ако човек има 4 или повече от тези симптоми и ако нищо не може да ги накара да изчезнат, и продължават повече от две седмици, трябва да се потърси помощта на доктор или психиатър.
• Постоянно тъжно или „празно“ настроение
• Чувствате се обезнадежден, безпомощен, неструващ нищо, песимистичен и/или виновен
7
• Злоупотреба с алкохол/ лекарства
• Умора или загуба на интерес в обичайни дейности, включително секс
• Смущения в храненето и спането
• Раздразнителност, повече плачене, безпокойство и пристъпи на паника
• Затруднено концентриране, запомняне или вземане на решения
• Мисли за самоубийство; планове или опити за самоубийство
• Постоянни физически симптоми или болки, които не се поддават на лечение
Опасни признаци за планиране на самоубийство
• Говорене за самоубийство
• Твърдения за безнадеждност, безпомощност или нищожност
• Погълнатост от темата за смъртта
• Изведнъж по-щастлив/а, по-спокоен /спокойна
• Загуба на интерес за неща, за които го/я е грижа
• Посещаване или обаждане на хора, които са му/я скъпи
• Уреждане на нещата, поставяне на всичко в ред
• Раздаване на неща
Човек с признаци за самоубийство неотложно трябва да се срещне с доктор или психиатър.
1. Използването на експертна информация – обективна необходимост за обществената практика.
Усложняването на различните видове дейности неминуемо налага паралелното решаване на два основни проблема:
· повишаване на професионалната квалификация на ръководните и изпълнителските кадри;
· създаване на условия за широко използване на експертната информация от тесни специалисти в различни области на научното знание.
Експертната информация е крайно необходима както за организирането и реализирането на дадена дейност, така и за успешното решаване на всяка конкретна практическа задача.
Експертна помощ се търси когато знанията и практическия опит на изпълнителските кадри не достигат за решаването на конкретни практически задачи. Експертна помощ се търси при следните случаи:
· при оценка на взето решение за извършване на определени действия;
· при търсене на рационални възможности за решаване на възникнали конфликтни ситуации или на спорове по отношение на взето решение;
· при липса на специалисти, които могат да решат определена практическа задача;
· при възникване на понятийни проблеми между различни научни области, за решаването на които могат успешно да се използват външни специалисти;
· при възникване на радикални промени в условията на определена дейност, решаването на които е невъзможно без използването на тесни специалисти;
· при всички случаи, когато това е предвидено в нормативни документи, с които е регламентирана дадена дейност.
При търсенето и използването на експертни знания в различни области на обществената практика се спазват стриктно три основни принципа:
· експертизи да се възлагат на изтъкнати специалисти в определена област на науката и практиката;
· ясно и точно представяне на научния проблем или практическа задача;
· подбор и прецизно използване на надеждни методики за изясняване и решаване на определени задачи.
Експертизите трябва да се възлагат на много добре подготвени специалисти в определена научна област. Те трябва да умеят да използват своите научни знания ори решаването на конкретни практически задачи.
Експертът трябва да може:
· да се ориентира в нестандартни ситуации
· да организира и провежда необходимите изследвания, да обобщава и да прави изводи от получената емпирична информация.
· да формулира ясно и точно отговорите на поставените експертни задачи.
Освен с научна компетентност, работата на експерта се отличава и с независимост. Той не е заинтересован да използва или да приспособява фактите. Напротив, той се стреми да направи максимално точна и прецизна оценка на фактите и да отговори на задачите, които му са поставени.
Експертизата може да бъде единична или групова (колективна). Груповите експертизи се използват, когато проблемът е по-сложен и разрешаването му не може да се извърши само от един специалист.
При възлагане на групови експертизи възложителят трябва да се съобрази със следните изисквания:
· да прецени научните области, от които трябва да се използват специалистите;
· да прецени дали е възможно да се координират техните усилия при провеждането на експертното изследване и даване на общо заключение на възложените за решаване експертни задачи;
· при липса на възможност за общо експертно заключение на ангажираните специалисти, трябва да им се даде възможност да представят поотделно своите експертни заключения.
В реалната практика се използват два основни подхода при подбора на специалистите за възлагане на експертизи: априорен и апостеорен.
При първия подход се търсят специалисти от различни области на научното знание като се разчита, че биха могли да изпълнят експертните задачи. Възможностите им се оценяват след изпълнението на самите задачи.
При втория подход експертите се подбират в основни линии сред лицата, които вече са изпълнявали експертни задачи. При този подход се разчита главно на лица, които вече са доказали своите експертни възможности.
В правоприлагането при назначаване експертизи се използва предимството на апостеорния подход. Освен това криминалистическите експертизи се възлагат предимно на специалисти, които нямат юридическо образование.
Юридическа подготовка имат главно лицата, които са ангажирани с огледите на местопроизшествията, и които се занимават със съхраняване и изземване на оставени следи при реализиране конкретна престъпна дейност. Юристи-експерти могат да се използват и в случаите, когато трябва да се тълкува законодателството на други страни.
Липсата на юридически знания в преобладаващата част от специалистите, които се провличат като експерти се компенсират чрез разработване и утвърждаване на указания за различните видове експертизи. Тези указания помагат експертизите да се провеждат и експертните заключения да се оформят при стриктно спазване на определени процесуални изисквания.
2. Експертизата в съдебния процес.
Санкционирането на деянията, свързани с нарушаването на различни правни норми не се осъществява от един универсален съдебен орган. Самите съдопроизводства също са различни. Те могат да бъдат: наказателни и гражданско-административни.
Различни са и съдебните дела. Различни са и съставите, които ги организират и провеждат. Различен характер има и експертната помощ, която се използва при тези дела.
Съдебният орган, независимо от характера на делото, изяснява факти и събития и определя (доказва) съпричастността на определено лице (лица) към извършването на определени действия, за които законодателят е предвидил носенето на отговорност, и санкциониране на лицата, които са ги допуснали.
Самото доказване на съпричастността на лицата към определени неправомерни действия преминава през четири етапа:
· определяне на фактите, които трябва да бъдат изяснени;
· събиране и процесуално закрепване на доказателства;
· изследване на събраните доказателства;
· оценка на събраните доказателства.
Като доказателства по определено дело могат да служат различни факти, на базата на които се установява наличието или липсата на престъпно деяние, и също така виновността на лицата. Техният анализ позволява да се реши успешно и определен правен казус.
Самите доказателства, които трябва да бъдат изследвани от даден съдебен експерт най-често са свързани с:
· с личната неприкосновеност на правата и свободите на гражданите;
· с отнемане или присвояване на чужда собственост;
· с неспазване на правила и норми, чрез които е гарантиран определен обществен ред;
· с препятстване на дейността на дейността на отделни лица , или групи от лица;
· с извършване на действия, застрашаващи сигурността на държавата.
Изучаването на доказателствата става непосредствено (изучаване на обстановката, изслушване на свидетели, страни по делото и др.) и опосредствено (изучаване на документи, експертни заключения и др.)
Експертизи се назначават при всички случаи, когато са необходими специални знания в областта на науката и техниката. Това се прави и когато трябва да се установи психичното здраве на субекта на престъпното деяние, причините и мотивите за извършеното престъпно деяние.
Освен като експерти, специалистите от различните области на научното знание могат да се използват и като консултанти. Те помагат на длъжностните лица (следователи, прокурори и съдии) по-лесно и по-успешно да изяснят фактите, свързани с извършване на дадено престъпление.
Експерти и консултанти към съдебните органи се привличат от специализирани научни звена (главно от системата на МВР), от висши учебни заведения и научно-изследователски институти. Всеки съдебен орган предварително уточнява научните звена, от които ще привлича експерти и консултанти.
3. Възлагане на съдебно-психологически експертизи.
Съдебно-психологически експертизи се наложиха през последните три десетилетия на 20-то столетие. Това беше свързано с ускореното протичане на два паралелни процеса:
· развитие на приложните клонове на психологическата наука;
· многостранно използване на съдебно-психологическите експертизи в съдебната практика.
Дълго време преди това, психологическото изследване на обвиняеми и потърпевши се е реализирало в рамките на съдебно-психологическите експертизи.
Особен принос за утвърждаване на съдебно-психологическите експертизи имат: Е. Фери и Р. Горофало от Италия, Л. Владимирович, В. Бехтерев, А. Лурия от Русия.
В научните изследвания на тези и на други автори се изтъква необходимостта от съдебно-психологически експертизи. Прецизират се методите за експертни изследвания при възлагане на съдебно-психологически експертизи.
Освен по наказателни дела съдебно-психологическите експертизи се използват широко и при транспортни произшествия – железопътен и автомобилен транспорт.
В началото на 20-то столетие необходимостта от съдебно-психологически експертизи е фиксирана в наказателно-процесуалните кодекси на редица европейски страни. Те се утвърждават като важен източник на доказателства в съдебния процес.
В редица европейски страни, включително и в Русия, се създават лаборатории и научноизследователски центрове, ангажирани с изработването на съдебно-психологически експертизи.
Постепенно се утвърждава становището, че съдебно-психологическите експертизи са независимо от съдебно-психиатричните. Обект на съдебно-психологическите експертизи са психично здрави правонарушители, докато съдебно-психиатричните експертизи се занимават главно с правонарушители, чието поведение е силно повлияно от патологичните промени в психичните процеси.
4. Същност и специфични особености на съдебно-психологическата експертиза.
Извършването на съдебно-психологическата експертиза в съдебната практика преминава през три етапа:
· възникване на идеята за съдебно-психологическите експертизи в правната и психологическата литература;
· нормативно регламентиране на съдебно-психологическите експертизи;
· разширяване и усъвършенстване на методическите подходи за разработване на съдебно-психологически експертизи.
Идеята за съдебно-психологическите експертизи възниква в края на XIX и в началото на XX век. Последователни опити за нейното реализиране в съдебната практика се реализират през 20-те и 30-те години на XX век. Такива опити има и след това. Последните три десетилетия са свързани със системни грижи за обновяване и усъвършенстване на методите за съдебно-психологически изследвания.
Използването на съдебно-психологическата експертиза е свързано с активен стремеж към хуманизиране на съдопроизводството. Във връзка с това се обръща специално внимание на необходимостта от изясняване на специфичното влияние на психичните състояния, повлияли върху субективната оценка и мотивирането на престъпното деяние.
Като актуален проблем пред съдебната психология се поставя въпросът за изясняване ограничените възможности на непълнолетните да оценяват критични ситуации и да предвиждат последствията от своите действия.
При гражданските дела на съдебния психолог могат да се поставят задачи за определяне на дееспособността на определени лица, т.е. техните възможности съзнателно да реализират и контролират своите действия.
При експертизи на непълнолетни лица се обръща специално внимание на достигнатата степен в тяхното психическо развитие. От експерта се изисква да установи специфичното влияние на изоставането в развитието върху самоконтрола на личността.
Съдебно-психологическите експертизи се възлагат на специалисти в различни приложни клонове на психологията. Много често такива експертизи се възлагат на клинични психолози. Освен за изясняване на причините и мотивите за извършване на дадено престъпление, клиничния психолог може да вземе отношение и по възможностите на дадено лице да изпълнява едни или други трудови задължения. Много често клиничните психолози се ангажират и с издаването на смесени психолого-психиатрични експертизи.
Самата експертна практика обикновено се реализира върху базата на ведомствени методически указания. В нито една страна в света не са изработени и утвърдени универсални методически указания за изготвяне на съдебно-психологически експертизи. Твърде малко е направено и за обобщаване и популяризиране на натрупания практически опит.
Научни основи на Съдебно-психологическата експертиза
1. Връзка на съдебно-психологическата експертиза с психологическите науки.
Развитието на психологическите експертизи е силно повлияно от развитието на фундаменталните и приложните клонове на психологията. Развитието на тези науки даде възможност да получат по-прецизно изясняване основните предпоставки за пълноценното психическо и социално развитие на човешката личност. Изясняват и вътрешните психологически закономерности, които съпътстват този процес.
Развитието на приложните клонове на психологията даде възможност да се изяснят много важни психологически закономерности, свързани с трудовата и професионалната реализация на личността, с утвърждаването или неутвърждаването на социалните норми, които съпътстват този процес. На таза база съвременният психолог може точно да установи причините за възникнали отклонения в поведението и социалното реализиране на личността и да предприема адекватни мерки за тяхното преодоляване.
На базата на своята обща и специална психологическа подготовка всеки психолог може да се подготви и за съдебен психолог-експерт. За да се постигне това той трябва да получи по-задълбочени знания по следните приложни клонове на психологията:
· юридическа психология
· психология на девиантното поведение
· криминална психология
· методология и методика на съдебно-психологическата експертиза
Даването на съдебно-психологическа експертиза предполага и много добро познаване на правоприлагането и особено на съдебната практика. Само на тази база психологът може да разбере и осмисли своето реално място в съдебния процес.
Със своята подготовка и със специализираните изследвания, които извършва, психологът изпълнява помощни функции в съдебния процес. С експертното заключение той подпомага различни звена от съдебната система при изясняване причините и мотивите за извършване на дадено престъпление. Той изяснява и предпоставките от чисто субективно естество, които са повлияли на личността да се въздържи и да не извърши дадено престъпление.
Съдебно-психологическата експертиза, както и всички други експертизи помагат на съдебния орган при изясняването на обстоятелствата, обусловили престъпното деяние, а също така вината и отговорността на извършителя (извършителите). Оценката на утежняващите или смекчаващите вината обстоятелства също е задача на съдебния орган, а не на експертите, включително и на тези, които са разработили съдебно-психологически експертизи.
Много трудно могат да се дават стабилни експертни заключения по различните приложни клонове на психологията без стабилна общотеоретична подготовка на психолозите. Освен това те трябва много добре да познават възможностите на психологическото изследване и психологическия експеримент – естествен и лабораторен.
На второ място експертната практика предполага и много добра подготовка по определени групи приложни клонове на психологията, включително и специализирана подготовка за провеждане на приложни психологически изследвания – индивидуални и групови.
На трето място психологът-експерт трябва да умее да изследва промените в поведението, включително девиантните и деликвентните действия, чрез установените отклонения в психичните и личностните качества на изследваните лица.
От всичко това следва, че научната и практическата подготовка на експерта-психолог задължително трябва да премине и през участието в приложни изследвания по съответния приложен клон на психологията.
Няма универсални методи за провеждане на изследвания при подготовката на експертизите. Всеки отделен случай предполага избор на една или няколко методики за провеждане на изследването. В началото експерта-психолог трябва да направи справка за наличния стандартизиран психологически инструментариум и активно да търси подходящите методики. След това с натрупване на практическия опит, изследването може да става по-лесно и по-бързо.
При подготовката и реализирането на експертните изследвания трябва да се спазват няколко основни принципа:
· принцип на възпроизводимост – в експертното изследване пряко или косвено трябва да се засегне инкриминираното събитие.
· принцип на проверяемост – получените резултати трябва да се проверят след известен период от време, включително и чрез използване на други методики.
· принцип на достоверност – този принцип предполага гарантиране на максимална прецизност в научно отношение при провеждане на експертното изследване и при анализа на получените резултати. Психологът-експерт трябва да познава и да използва в своята практика научните постижения при реализиране на съдебно-психологическите експертизи. Нужни са постоянни усилия както за обновяване, така и за усъвършенстване на арсенала от методики и средства за реализиране на съдебно-психологическите изследвания.
· принцип на достъпност – този принцип е тясно свързан с предназначението на съдебно-психологическата експертиза – да подпомага дейността на следствените и съдебните органи при разследването и съдебното дирене на конкретни престъпни деяния.
Следствените и съдебните органи трябва да получат ясни, точни и разбираеми отговори по интересуващите ги въпроси. И най-сложните психологически проблеми, свързани с проведените психологически изследвания трябва да бъдат представени на достъпен и разбираем език. Това може да се постигне успешно при добра научна подготовка и висока обща култура н експертите.
Стриктното спазване на тези принципи гарантира не само успешната работа на следствените и съдебните органи, но и авторитет и популярност на съдебните психолози.
2. Видове съдебно-психологически експертизи.
По принцип предмет на съдебно-психологическите изследвания могат да бъдат научни проблеми, които се изучават както в фундаменталните, така и в приложните клонове на психологическата наука. Психологът-експерт проучва и интерпретира в своите експертни заключения както психични процеси и явления, личностни качества и особености, така и поведението и действията на личността при различни жизнени ситуации.
Обект на съдебно-психологическо изследване са преди всичко смущенията и отклоненията в психичните и личностните качества, обусловени от временни или по-дълготрайни разстройства в психическото и в социалното развитие на личността.
На второ място обект на съдебно-психологическо изследване са и временни и по-дълготрайни разстройства в начина на живот и в поведението на лица с девиантни или деликвентни прояви.
И на трето място, обект на съдебната-психология са причините и мотивите за извършване на конкретно правонарушение. Със средствата и методите на съдебно-психологическото изследване психологът разкрива психологическите предпоставки и механизми, обусловили определен тип престъпно поведение и за извършване на конкретно престъпно деяние.
Разбира се що се отнася до експертната дейност на психолозите, тя може да бъде много по-широка и по-всеобхватна. Те могат да бъдат ангажирани и с експертизи, свързани с упражняване на различни видове дейност, организация и управление на предприятия, учреждения и институции, контрол и управление на социални и политически процеси, преодоляване на отрицателни социални явления и др. По принцип експертното мнение е необходимо във всички сфери на социалната практика, свързани с организиране и управление на човешкия фактор.
При решаването на конкретни психологически проблеми от много широк спектър на обществената практика, се използват научни знания от приложни клонове на психологията като: трудова психология, инженерна психология, организационна психология, политическа психология, психология на управлението, бизнес психология, и др.
Съществуват и три специфични области на обществената практика, в които психологическата консултация и психологическата експертиза имат по-специфична роля и предназначение. Това са обучението и възпитанието на подрастващите, здравеопазването и съдебната практика. И в трите направления експертизата и експертната консултация е не само крайно необходима, но и предполага много добра предварителна подготовка на лицата, ангажирани с нейното реализиране.
Осен това, и в трите направления намесата на експерта-психолог е свързана с преодоляването на трудности и смущения в познавателната и практическата дейност на различни специалисти. И в трите случая обект на изследвания са различни смущения в психиката и поведението на отделни лица, които затрудняват или препятстват реализирането на дейности по: обучение и възпитание, здравеопазване и лечение, разкриване и разследване на престъпления.
И в трите направления психологът-експерт изяснява проблемите, които предполагат както специфичен подход и организация на изследването, така и използването на специфични методи за изследване. Самата експертна практика много често налага използването на нестандартни подходи, свързани с преодоляване на състояния на тревожност и напрежение, подозрителност, въздържаност, недоверие и др.
Освен това пред съдебната психолози – експерти най-често се поставят следните проблеми за изясняване:
· изоставане в психологическото развитие и неговото отражение върху поведението на личността;
· възможността на личността за адекватна самооценка и самокритичност;
· възможностите на личността за пълноценно и възприемане, съхранение и възпроизвеждане на определена информация;
· субективни причини и предпоставки за престъпно ангажиране и извършване на конкретно престъпление;
· мотиви и мотивизация за извършване на определено престъпление.
При наличие на патологични смущения в психиката експертизата се възлага на психиатър или на психиатър и психолог.В такива случаи експертизата най-често е смесена и се определя като психолого-психиатрическа..
Смесена психолого-психиатрическа експертиза се използуват и в клиничната практика. Това е крайно необходимо в случаите, когато трябва да се осъзнаят реалните възможности на личността за преодоляване на психично разстройство Същото важи и за случаите, когато трябва да се използуват комплексно фармакологична и психотерапевтична помощи на лечение на определено разстройство или заболяване.
Комплексни експертизи се използуват и при решаването на конкретни проблеми на образованието и възпитанието на учащите.
Тези експертизи се определят като психологично-педагогически експертизи. В тях се обосновава необходимостта от промени в организацията и реализирането на възпитателното въздействие върху личността с цел постигане на положителни корекции в нейното поведение.
Комплексните експертизи станаха възможни с развитието на такива гранични клонове на психологията, като: педагогическа психология, психопатология, юридическа психология и др.
Ангажирането на психолозите като експерти и консултанти в областта на образованието, здравеопазването и съдопроизводството предполага добро познаване на практиката в съответното направление на дейност. Крайно необходимо е и придобиването на научни знания от науките, които имат решаващо значение за нейното организиране и реализиране.
3. Компетенции на съдебно-психологическата експертиза.
Два фактора имат решаващо значение за определяне компетенцията на експерта-съдебен психолог и на съдебно-психологическата експертиза:
· достигнатата степен в развитието на психологическите науки и психологическите изследвания;
· нормативната база, допускаща ( определяща) случаите, при които може да се търси и използува помощта на експерт-психолог.
В най-общ план, т.е по принцип използуването на експертна помощ и консултация се определя от Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания. В тях законодателят допуска по принцип и използуването на компетентна научна помощ при изясняване на конкретен правен казус. Тази помощ се търси от специализирани експертни звена, научни институти, изследователски лаборатории и др.
Обхват на проблемите, обект на съдебно-психологическите експертизи, а също така начините на тяхното възлагане, реализиране и използуване се определят от съответни инструкции, методически указания и др. Решения по този въпрос могат да вземат и върховните инстанции на съответен съд.
В законите и подзаконовите нормативни актове компетенциите са определени най-общо. Там е записано при какви случаи и какви проблеми могат да се изясняват чрез възлагане на съдебно-психологически експертизи. Детайлите, които могат да бъдат изяснени зависят както от органа, който възлага (поръчва) експертизите, така и от звеното, което ги изпълнява.
По принцип постигането на по-голяма прецизност и научна всеобхватност и задълбоченост на съдебно-психологическите експертизи зависи твърде много от научната компетентност на органа, който ги възлага, и който ги изпълнява Въпросите към експерта-психолог трябва са се поставят компетентно и прецизно в научно отношение.
Следствените и съдебните органи трябва да разполагат с пълна информация за експертните възможности на съответно научно звено. Желателно е тази информация да се предоставя писмено и да се обновява периодично.
Компетенциите на експертните звена могат да се разясняват и в рамките на квалификационните мероприятия, които се повеждат в различните звена на съдебната система.
Крайно необходимо е юристите, които се готвят за работа в съдебната система да изучават юридическа психология и съдебно-психологически експертизи.
В досегашната национална и световна практика най-често пред съдебно-психологическите експертизи се поставят следните проблеми за изследване и експертна оценка:
· Влияние на различни психологични състояния, включително и физиологичен афект при мотивиране извършването на конкретно престъпление;
· Мотивация на действията на подсъдимите, потърпевшите и свидетелите;
· Установяване достоверността на свидетелски показания;
· Установяване на възможностите на отделните психични процеси при различни възрасти, при условията на алкохолно опиянение или лекарствено въздействие, при различни обективно сложили се ситуации;
· Промени в самоконтрола и сомооценката на личността под въздействието на обективни и субективни фактори, свързани с конкретна криминогенна ситуация;
· Установяване познавателните и интелектуалните възможности на непълнолетните, ангажирани в съдебния процес;
· Изясняване склонността на непълнолетните към фантазиране, към внушение и др. от този характер
· Изясняване мотива (мотивите) за извършване на дадено престъпление без тяхната правна оценка. Последната е от компетенциите на съответния съдебен орган;
· Установяване на причините за възникване на физиологически афект и неговото специфично влияние върху поведението на подсъдимия или потърпевшия;
· Изясняване склонностите на определено лице към лъжесвидетелствуване, а достоверността на свидетелските показания. Достоверността се установява от следствения или съдебния орган по установен процесуален ред;
· Оценка на състоянието на потребностно-мотивационната сфера на личността;
· Изясняване специфичните особености на характера и темперамента на обвиняемите;
· Установяване на половата компетентност на обвиняем и потърпевши;
· Някои автори считат, че вменяемостта на подсъдимите трябва да се изяснява чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Изясняване влиянието на различни афектни състояния върху мотивите за извършване на престъпления трябва да се постига чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Острите психични разстройства и тяхното влияние върху поведението на подсъдимите и потърпевшите трябва да се изясняват чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Изясняване влиянието на различни психически състояния върху мотивите за самоубийства (автоагресивни действия, суицид);
· Изясняване специфичното влияние върху поведението на обвиняемите и потърпевшите, на склонността им към внушаемост, импулсивност, подражание, ригидност и др.; В случая се има в предвид влиянието на тези склонности при мотивиране поведението на личността в криминогенни ситуации;
· Уточняване възможността на малолетни лица да дават обективна информация за инкриминирано събитие, ако бъдат привлечени като свидетели;
Посочените възможности на съдебно-психологическата експертиза се отнасят за наказателния процес. Такива експертизи могат да се възлагат и при граждански и административни дела: При гражданските дела пред психолога-експерт могат да се поставят за изясняване следните въпроси:
· Психологически особености на субектите, нарушени права на други лица или организации, фирми и др.;
· Изясняване психологическата съвместимост на съпрузи при бракоразводни дела;
· Изясняване съвместимостта между родители и деца;
· Изясняване психологическите предпоставки за конфликти между деца, родители или други възрастни, ангажирани с тяхното отглеждане и възпитание;
· Изясняване на психологичните предпоставки при невъзможност да се упражняват родителски права и др.;
При дела от административен характер пред психолозите-експерти могат да се поставят следните въпроси за изясняване:
· Влияние на различни емоционални състояния при извършване на административни правонарушения;
· Изясняване възможностите на потърпевшите и свидетелите правилно да възприемат и оценяват обстоятелствата, при които е извършено деянието;
· Изясняване влиянието на различни психически състояния при извършване на автотранспортни произшествия и др.;
И в трите вида съдебни производства съдебно психологическите експертизи не предрешават, а помага на съдебния орган по-правилно и по-прецизно от научна гледна точка да оценят определена ситуация, причините и мотивите за извършване на дадено правонарушение.
От компетенциите на съдебния орган е да прецени надеждността на експертното заключение, да възложи нова експертиза или да се откаже от съдебно-психологическа експертиза. Съдът носи своята отговорност за това, както и за оценката на събраните доказателства при изясняване вината на подсъдимите.
Макар и показващ в основни линии психическите особености и поведе?ието на различните категории правонарушители, юристът не е в състояние да оцени влиянието на всички субективни фактори (процеси, състояния, диспозиции и др.) при мотивиране извършването на всяко конкретно престъпление. Това оправдава изцяло използуването на съдебно-психологическата експертиза в съдебния процес (наказателен, граждански, административен).
4. Мястото на диагностиката в съдебно-психологическата експертиза.
Развитието на психологическите науки през втората половина на ХХ-то столетие даде възможност не само да се изследва реалното състояние на психичните процеси, психичните състояния и психичните качества, но и да се прогнозират тенденциите за промяна в тях за по-близка или по-далечна перспектива. На тази база поведението на личността през всички възрастови периоди стана по-предвидимо, по-прогнозируемо. Както при провеждането на научни изследвания, така и при решаването на конкретни практически задачи.
Развитието на изследователските методи в психологията даде възможност да се правят както диференцирани (частични) диагнози, така и комплексни (цялостни). Могат да се диагностицират и прогнозират както отделни психични процеси, психични състояния и психични качества, така и тенденциите в психическото и социалното развитие на личността. Прогнозите на възможни отклонения в поведението на личността, включително и извършването на девиантни и деликвентни действия, обикновено се правят на базата на комплексни (цялостни) диагностични изследвания.
В научните изследвания и в експертната практика се използуват и диференцираните (частични) диагностични изследвания. Те дават възможност да се прогнозират само промените в отделни психични и личностни качества, имащи значение за социалната реализация на личността или за удвояването и изпълнението на определени социални задължения. Обект на такива изследвания могат да бъдат интелектуални, емоционални, волеви и други качества. Обект на изследване могат да бъдат биогенетично и социално обусловени качества на личността.
Всички психологически изследвания, свързани с даването на психологически експертизи, имат психо-диагностичен характер. Те се провеждат за да се установят параметрите на отделни психични процеси и психични качества, имащи значение за едни или други възможности на личността, за извършването или за неизвършването на определени действия. При съдебно-психологическите експертизи много често особен интерес се проявява към възможностите на личността да възприема адекватно и да оценява определени факти и събития, да упражнява ефективен самоконтрол върху своето поведение, съобразявайки се с изискванията на социалните норми и най-вече нравствените и правните. Особен интерес се проявява и към влиянието на различните психични състояния при мотивиране извършването на отделни престъпления.
При съдебно-психологическите експертизи обект на психодиагностични изследвания могат да бъдат и отделните подструктури на личността, имащи значение за продължителното извършване на престъпни деяния и за обратното приобщаване на личността към престъпния начин на живот, известно в криминалната психология като престъпно заразяване.
Обект на психодиагностични изследвания при тези експертизи могат да бъдат и различни акцентуации на характера и темперамента, имащи значение и играещи специфична роля при извършване на редица престъпления против личността. В случая става дума за психо-диагностични изследвания на психическата зависимост на личността от ограничените възможности адекватно да оценява себе си, своите връзки и отношения с другите хора, своите права и задължения. Известно е от научните изследвания и от реалната практика, че акцентуациите на характера и темперамента са сериозна пречка за адекватна оценка на различните жизнени ситуации, водят до емоционално напрежение и могат да стимулират мотивирането на действия, свързани с извършването на тежки престъпления против личността.
Акцентуациите на характера и темперамента са съществена предпоставка за възникване на спонтанно междуличностно напрежение, на конфликти и извършване на тежки престъпления против личността. Под влияние на акцентуациите настъпват сериозни деформации в психичните състояния, съпътствуващи както възприемането и оценката на определена информация, така и емоционално-волевите изяви на личността в конкретна жизнена ситуация.
Разсъждавайки върху тези възможности на съдебно-психологическите изследвания трябва да изтъкнем, че те не се познават добре техните ползватели, т.е от различните звена на съдебната система. В това отношение твърде показателно е например, че много често като определяща причина за извършване на тежки престъпления против личността се изтъква ниското нравствено и правно съзнание.
При ситуативно мотивираните престъпления против личността се изтъква и ролята на алкохолното опиянение и алкохолната зависимост, но почти нищо не се отбелязва за акцентуациите, които също водят до трудно преодолима психическа зависимост на личността.
И тази констатация е показателна за това, че не се познават и не се използват всички възможности за психодиагностични изследвания при възлагането на съдебно-психологически експертизи. Съдебно-психологическата експертна практика у нас все още е твърде ограничена по обхват. В нея се използува само една незначителна част от научните постижения на психологическите науки.
Психодиагностичните изследвания могат да имат тясно научен характер и да се използуват главно за развитието на отделни направления на тези науки. Те могат да се отнасят за развитието на отделни психични процеси, състояния и качества, но могат да бъдат свързани и с разработване на методически подходи за изследване на очаквани промени в поведението на личността в по-близка, или в по-далечна перспектива.
Психодиагностичните изследвания могат да имат и практико-приложен характер и да се използуват в различни отрасли на обществената практика. Те стават все по-популярни и актуални.
При практико-приложните психодиагностични изследвания обикновено се правят диагнози и прогнози за промени в поведението на личността, обусловени от достигнатата степен в развитието на нейните психични процеси и психични качества, както и на деформации и разстройства в тях. Мотивирането на всяко действие винаги може да бъде позитивно или негативно повлияно от реалното състояние на психичния живот на личността Той се влияе много силно от нейните възможности да оценява адекватно и да взема най-правилното решение във всяка конкретно сложила се жизнена ситуация.
Съдебната психология се интересува както от трудностите, така и от ограничените възможности на личността да възприема и оценява давена ситуация и да взема най-правилното решение за извършването на едно или друго действие. В тези случаи личността е силно зависима от своите възможности да оценява ситуацията и да избира различни варианти на поведение.
По принцип съдебно-психологичната диагноза може да има прогностичен и ретроспективен характер. От съдебния психолог много често се иска да диагностира причини и мотиви за действия, които са минали. Разбира се на него могат да се поставят и задачи да прогнозира очаквани изненади в по-близка или по-далечна перспектива.
В психодиагностичните изследвания, свързани с експертната психологическа практика, се използуват както класически, така и съвременни методи. Ще се спра на кратко на някои от тях:
· Наблюдение
Този метод може да се прилага както при естествени, така и при клинични и лабораторни условия. Наблюдателят подбира ситуациите, но не се намесва в тях и не ги коригира. Резултатите от наблюдението не могат да се обработват статистически.
· Беседа
Чрез общуване с изследваното лице се изяснява неговото субективно отношение и неговата оценка към факти и събития, свързани със спазването на определени изисквания или извършването на определени действия. Беседата дава възможност да се събере ценна информация за общата култура на личността, за нейното нравствено и правно съзнание, както и някои индивидуално-психологически особености. Информацията, която е събрана, се оценява комплексно. Тя не може да се обработва статистически.
· Интервю
Особеността на този метод е свързана с предварителното установяване на въпросите, на които се търси отговор. Методът обикновено се използва в началото на психологическите изследвания. Много често то се използува и като помощно средство за по-добро ориентиране на психологическото изследване.
Въпросите се съобразяват с реалните възможности на интервюираната личност. Те могат да се зададат писмено или устно. Интервюираните много често се стресират и трудно отговарят на поставените въпроси. Напълно възможно е са се направят и опити за подвеждане на интервюиращия.
· Биографичен метод.
Същината на този метод е свързана с това, че се събира и интерпретира, свързана с дейността на изследваното лице. Проучват се документи както за изследваното лице, така и такива, които то е писало лично. И при този метод събраната информация не може да се обработва статистически. Тя подлежи само на контент анализ.
Чрез използуването на този метод могат да се изяснят насоките на жизнедеятелността на личността. Би могло да се изрази и индивидуалното отношение към определени задължения, включително и към извършени нарушения на правните норми.
· Анамнеза
При съмнения за смущения в психическите процеси и за неадекватно поведение задължително се събират анамнестични данни преди да се премине към използуването на други изследователски методи. Този метод предполага предварително събиране на обективна информация за живота и дейността на изследваната личност, както и прекарани заболявания. Събират се и данни за предприето и реализирано лечение в клинични и извънклинични условия. Анамнестичната информация може да се събира както от изследвани лица, така и от такива, които са техни близки, познават техния живот или историята на тяхното заболяване.
· Анкети
Анкетата е метод, който дава възможност да се събира и систематизира информация, която може да се обработва статистически. Освен сведения за себе си, за своята дейност и своите интереси, чрез този метод се събира информация за субективното отношение на изследваните лица към различни задължения, включително и към действия, свързани със спазването или неспазването на социалните норми.
Въпросите и техните отговори трябва да се ситуират така, че да дават възможност за статистическа обработка. Те трябва да са разбираеми и да не подвеждат изследваните лица. Всички въпроси трябва да дават възможност за алтернативни отговори, включително и за допълнителни, извън посочените в анкетната карта. При този метод трябва да се гарантира анонимност на изследваните лица.
· Тест на Айзенк
Използва три основни фактора: екстраверсия – интроверсия, невротизъм – емоционална устойчивост, психотизъм –нормалност.
В теста е включена и скала за лъжа. Трите основни скали на въпросника дават да се разкрият някои основни насоки в живота и поведението на личността.
· Тест MMPI
Многофакторен въпросник за изследване на личността, разработен в Минесотския университет. Във въпросника са включени 550 утвърдителни въпроса. Може да се прилага при изследване на лица под 16 години.
Във въпросника са включени следните сфери на личността: здраве, сексуални, политически и социални отношения, семейство работа, неврози и психози. Скалите на този въпросник дават възможност за разкриване на психопатологични смущения. В теста е включена и скала за валидност. Въпросникът е адаптиран за българската популация и се използува от клиничните психолози.
· Тест на Кетъл
Във въпросника са включени 16 фактора на структурата на личността. Известен е в два варианта – за възрастни и за деца. Тестът съдържа 187 въпроса. Личностният профил на изследваното лице се определя на базата на получените бални оценки по отделните скали.
Чрез този тест се определя реалното състояние и възможности на личността. Чрез него, обаче, не се изясняват причините за настъпването на едни или други промени в личностните качества.
В експертната практика се използуват и други личностни и психодиагностични тестове. В тях авторите обръщат внимание на възможностите за измерване състоянието на основните подструктури на личността: социалнодетерминирани качества (насоченост, нравствени качества); опит (знания, умения и навици), индивидуални особености на психичните процеси; биологически детерминирани подструктури.
Много интересна е тестовата методика на руския психолог А.Личко за изследване акцентуациите на характера. Използва се и тестовата диагностика на Бъс-Дарки за изследване склонността на личността към агресивни прояви.
В експертната практика широко използуват и така наречените проективни тестови методики. Чрез тях се изследват неосъзнати прояви на личността чрез моделиране на различни жизнени ситуации.
Такъв характер има тестът Роршах.
В теста се използуват 10 комплекта от цветни и черно-бели петна. Основен въпрос е : “ Какво е това? ” или “ На какво ви прилича? ” Експертът прави многостранен анализ на характера на дадените отговори.
Проективен характер има и теста ТАТ – тематичен аперцептивен тест. Използват се 19 карти (картинки) с неопределено съдържание. Изследваните лица съставят разкази по тези картинки. Независимо от това, че отговорите на изследваните лица се влияят силно от ситуацията, при която се провежда изследването, тестът дава възможност да се събере ценна информация за основни личностни качества.
Проективен характер има и тестовата методика на Розенцвайг. Чрез този тест се измерва податливостта на личността към фрустрация (фрустрационни преживявания). Чрез 24 картини-стимули се създават два вида ситуации – на препятствие и на обвинение. В картините са включени две лица – едното произнася определени думи, а другото трябва да отговори. Отговорите се дават (допълват) от изследваните лица. Тестът мери склонността към агресивни прояви, стимулирани от податливостта на личността към физиологичен афект.
В експертната практика широко се използва метода на незавършените изречения, разработен в лабораторията на руския психиатър В. Бехтерев, в началото на 20-ти век.
Тази методика използва около 60 незавършени изречения. Допълването на изреченията дава възможност да се изследва субективното отношение на изследваните лица към семейството, към противоположния пол, към секса, към ръководители и др. Чрез тази тестова методика се изследва позитивния или негативния характер на определени отношения.
Проективен характер има и асоциативната тестова методика на Лурия. Тя се използва в експертната практика за проверка на съпричастността на лицето към извършването на дадено престъпление. За целта се подбират думи-стимули на асоциации, свързани с извършването на дадено престъпление. Изискването е на всяка подадена дума изследваното лице да отговори бързо, с една дума. В поредицата от думи се включват и такива, които са неутрални към инкриминираното събитие.
В експертната практика се използват и методи за изследване на възприятията, паметта, мисленето и др.
За по-цялостна оценка на личността се използва и метода на независимите характеристики на Платонов.
Информацията за характеристиките на личността трябва да се събира най-малко от три независими източника.
Освен изброените методи, при провеждане на експертни изследвания могат да се използват и други. Това трябва да става след като се адаптират към българската популация.
Съдебно-психологически експертизи в отделните видове съдебни дела.
1. Съдебно-психологическа експертиза при наказателно-съдебен процес.
Най-често помощта на експерта-психолог се търси при разглеждане на наказателни дела. И това е напълно разбираемо, тъй като при тях трябва да се изясни напълно и задълбочено от научна гледна точка основанията за предявеното обвинение, а след това да се обоснове, т.е. да се мотивира наложеното наказание.
Помощта на експерта-психолог се търси и използва от съдебните органи, ангажирани с разглеждане на наказателни дела при следните основни случаи:
· при съмнение за психични заболявания или психични разстройства;
· при съмнение за изоставане в психическото развитие на дадено лице;
· при наличие на соматични разстройства, които могат да повлияят негативно на психиката и поведението на личността;
· при наличие на емоционални разстройства, свързани със силно вълнение (афект), привързаност, както и странности (отклонения) в поведението;
· при възникване на трудности, свързани с оценката на ситуацията и самооценката на собственото поведение;
· при съмнения за неискреност при даване на показания;
· при изясняване причините и мотивите за извършено престъпление;
· при изясняване на причините и мотивите за извършване на суицидни опити;
Със своя анализ и оценка на тези проблемни ситуации експертът-психолог помага на лицата от съдебната система да си изяснят по-добре поведението и действията на лицата, съпричастни към дадено престъпление. Тази научно-обоснована информация им помага да оформят своето лично становище и оценка за престъплението, за причините и мотивите за неговото извършване.
Представителите на различните звена от съдебната система търсят помощта на експерта-психолог, когато трудно могат да си обяснят странности в поведението, в причините и в начина на живот на извършителите на престъпления. Те трудно могат да си обяснят и специфичното влияние на различните психични състояния върху мотивите на тяхното девиантно и деликвентно поведение, както и върху отношението им към извършеното деяние.
Научният анализ на престъпните ситуации и на поведението на извършителите на престъпления зависи от достигнатата степен в развитието на психологическите науки и от научната подготовка на психолозите-експерти. При съвременното състояние на психологическите науки и на възможностите за провеждане на психологически изследвания, експертът-психолог може да даде научно обосновани отговори на следните въпроси:
· възможностите на разследваното и разпитваното лице правилно да оценява реални ситуации, както и своето поведение;
· наличието или отсъствието на физиологичен афект или други емоционални състояния, които са оказали влияние върху мотивите за извършване на дадено престъпление;
· при оценка на възможностите на потърпевши от сексуално насилие да оценяват правилно извършените действия спрямо тяхната лична неприкосновеност;
· при оценка на възможностите на непълнолетни лица правилно да оценяват определена криминогенна ситуация, да осъзнават и оценяват извършеното, както и да упражняват ефективен самоконтрол върху своето поведение;
· при оценка влиянието на различни психически смущения, затруднили или препятствали извършването на определени действия от личността. Това е свързано най-вече с пътно-транспортните произшествия;
· при оценка на наличието или отсъствието на особени психични състояния в периодите непосредствено преди извършването на самоубийства (или опити за самоубийства).
При отговорите на тези въпроси експертът-психолог не оценява дадените показания, а анализира само реалните възможности на личността да постигне това. Тяхната оценка се прави от съдебния орган.
Освен това психологът-експерт оценява и влиянието на обективните и субективните фактори върху познавателната дейност на обвиняемите, потърпевшите и свидетелите. Изяснява се възможността (вероятността) възприеманата информация да бъде неточна или деформирана.
При извършване на самоубийства (и опити за самоубийства), експертизите задължително имат многостранен (комплексен) характер – т.н. психолого-психиатрични експертизи.
Експертът-психолог е длъжен да прецени точно обекта на своите компетенции, и да не се ангажира с изследвания, които не са от неговата научна област, или по отношение на които не е в състояние да необходимите изследвания.
2. Съдебно-психологически експертизи при граждански дела.
По значителна част от гражданските дела съдебно-психологическата експертиза може да помогне много за изясняване основателността на определена претенция, или на възможността на личността да успешно определени задължения.
Съдебно-психологическите експертизи могат да се реализират от едно лице, но могат да се изготвят и от повече лица. Това се налага, когато поставеният проблем за решаване е комплексен (сложен) и трудно може да се реши само с ангажирането на един специалист. Известни са много случаи от експертната практика, когато се налага провеждането на комплексна психолого-психиатрична експертиза. Такава експертиза е необходима, когато има съмнения за патологични смущения в психиката на подекспертните (изследваните) лица.
Възлагането на съдебно-психологическа експертиза може да стане както преди, така и след провеждане на съдебно заседание. Това може да стане както и по убеждение на съдебния състав, така и по предложение на защитата.
Експертът-съдебен психолог би могъл да се ангажира с изясняване на следните проблеми при гражданските дела:
· при необходимост от установяване на дееспособността на лице, участвало в сключване на сделки, когато последните се оспорват по съдебен ред;
· установяване на психологическа съвместимост на съпрузи при бракоразводни дела;
· установяване на психологическа съвместимост на деца с техните родители;
· установяване на професионална пригодност според психологическите особености на лицето;
· изясняване на психологическите особености на лица, извършили правонарушения;
· изясняване на психологическите особености на лица, свидетели по граждански дела;
Много са случаите когато съдебно-психологическата експертиза по гражданските дела има решаващо значение решаването им. Това е особено характерно при семейни и трудови спорове.
3. Съдебно-психологическа експертиза при административни дела.
В административните дела се оспорват главно решенията на държавните органи или санкции (наказания), наложени по Закона за административните нарушения и наказания.
При оспорването на управленчески решения и наложени санкции се налага и използването на съдебно-психологически експертизи. Такива експертизи са необходими и когато се оспорват решения на комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
Съдебно-психологическата експертиза е необходима при всички случаи, когато определен административен акт се определя като причина за настъпили психични разстройства, или се оспорват възможностите на определени лица да ръководят и контролират своето поведение.
Пред съдебно-психологическата експертиза при административни дела могат да се поставят следните проблеми за изясняване:
· установяване на влиянието на физиологичен ефект при извършване на административно правонарушение;
· изясняване на психологическите възможности на потърпевшите правилно да правилно да представят извършеното спрямо тях, включително и да оценяват компетентността на даден орган или длъжностно лице;
· определяне на достигнатата степен в психическото развитие на малолетни и непълнолетни лица при оспорване на решения на компетентните органи по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните;
· установяване на психологическите особености на водачи на транспортни средства, допуснали нарушения на правилници, регулиращи тяхната дейност.
При всеки конкретен ангажимент психологът-експерт се произнася и по достоверността на дадените показания, като се съобразява с наличието на временни или по-трайни смущения в психичното здраве на потърпевшите и лицата, привлечени като свидетели. Психологът се произнася (оценява) възможностите на тези лица правилно да възприемат и оценяват факти и събития, свързани със санкциониране на тяхното поведение.
Съдебно-психологическа експертиза може да се иска и при разглеждане на предложения за настаняване на малолетни и непълнолетни лица в специализирани учебни заведения. Ангажирането на експерт ще предотврати пристрастното решаване на проблемите на такива лица.
Реализиране на съдебно-психологическо експертно изследване.
1. Организиране и провеждане на експертно изследване.
Съдебно-психологическата експертиза е осъзната необходимост за органите, ангажирани в съдебния процес. Те преценяват кога и за какво ще се търси и използва експертно изследване от съдебен психолог.
Съдебно-психологическа експертиза се иска от следствен или съдебен орган при провеждане на конкретен съдебен процес. Тя може да се поиска и с определение на съдебния състав в процеса на съдебното дирене. В такива случаи, тя може да се поиска и от защитата.
В преобладаващата част от случаите при наказателни дела, съдебно-психологическата експертиза се изисква на етапа на предварителното производство. Това дава възможност по-точно и по-прецизно да се изясни вината на извършителя (извършителите) на престъпления, както и причините и мотивите за извършеното престъпно деяние. Този подход дава възможност на обвинението много по-прец?зно да обоснове своето заключение и да пледира за налагане на определено наказание.
Съдебно-психологическата експертиза, получена на етапа на предварителното производство помага и на съдебния орган да организира съдебния процес по-прецизно, да определи и реализира стратегията и тактиката на съдебното дирене. И това се постига най-вече с получените научни знания за механизмите на реализираното престъпно деяние, и за индивидуалните особености на извършителите.
Нито следователите, нито съдиите могат да се доберат до тези научни знания за психиката и поведението на обвиняеми (подсъдими) и свидетели, ако разчита само на своя практически опит. Предоверяване на този етап много често води до погрешни изводи за психологическите механизми на извършеното престъпление, за вината и отговорността на извършителите.
При подценяване на необходимостта от съдебно-психологическа експертиза може да се натрупат погрешни изводи за реалните възможности на личността да оцени криминогенната ситуация, и да упражни ефективен самоконтрол върху своето поведение. Крайно недостатъчно е в такива случаи да се разчита само на разпити на обвиняеми, потърпевши и свидетели.
По изключение съдебно-психологическа експертиза може да се възложи и по време на съдебно заседание. В такива случаи заседанието се прекъсва за определено време, за да се даде възможност на съдебния психолог да извърши своето експертно изследване, и да го докладва пред съдебния орган. Най-често това се случва при наказателни дела, с обвиняеми непълнолетни лица. Това са случаи, при които съдебно-психологическата експертиза е задължителна. Нейното пропускане (не възлагане) може да опорочи съдебния процес.
Това са случаи на възлагане на експресни експертизи, които се провеждат за да се спази съдебната процедура. Обикновено те се възлагат на лица, които съдебния състав предварително познава, или в краен случай, попадат в неговото полезрение по време на съдебното заседание.
Това са случаи, при които стремежът към постигане на по-голяма експедитивност в действията на съдебния състав се отразява неминуемо на качеството на съдебно-психологическото изследване. При прибързаните действия могат да се допуснат и сериозни грешки.
Психолозите-експерти се подбират в зависимост от въпросите, които подлежат на експертно изследване. Може да се привлекат и повече от един специалист, ако експертното изследване налага това. При необходимостта от ангажиране на повече специалисти, винаги се определя предварително ръководител на експертния екип от психолози. За предпочитане е за предводители на експертни екипи да се назначават съдебни психолози.
След получаване на задачата съдебния психолог-експерт провежда експертното изследване и прави експертно заключение. Самото експертно изследване протича в следната последователност:
1. Проучване на експертната задача.
2. Проучване на литературата по експертната задача.
3. Подготовка на експертното изследване.
4. Провеждане на експертното изследване.
5. Анализ на получените резултати от експертното изследване.
6. Написване (съставяне) на съдебно-психологическата експертиза.
7. Докладване и защита на съдебно-психологическата експертиза на съдебно заседание.
Съдебно-психологическите изследвания могат да се провеждат при клинични условия, ако изследваните лица са задържани, т.е. взета е мярка за неотклонение “задържане под стража”.
Съдебно-психологическите изследвания могат да се проведат и в психологически лаборатории на научни институти и висши учебни заведения.
Най-добре би било психологическите изследвания да се провеждат в съдебно-психологически лаборатории. На практика това може да стане в Института по психология на МВР, или в лабораториите по психология към следствените органи.
При организиране на експертното изследване трябва да се прецизират три основни момента:
· експерта-психолог трябва да положи усилия да установи предварително доверителни отношения с лицата, които предстои да изследва;
· да подбере надеждни методики за провеждане на експертното изследване;
· да не допусне смущения по време на експертното изследване, т.е. максимално да ограничи влиянието на фактори, които водят до емоционално напрежение, като по този начин могат да допринесат за деформиране на събраната информация.
В определени случаи експертът-психолог би могъл да потърси и използва специална обстановка, ако експертното изследване налага това. Съдебният експерт-психолог решава този проблем, както и методите, които ще използва при провеждане на експертното изследване.
2. Обобщения и изводи от експертното изследване.
Всяко съдебно-психологическо експертно изследване завършва с писмен документ, който се оформя от лицето, на което е възложена експертизата. Този документ се оформя след приключване на всички изследвания и след анализа на получените резултати.
В заключителния документ на съдебния психолог-експерт фактите, т.е. поставените експертни задачи, анализи и изводи се разполагат в три раздела:
1. В първия раздел се записват поставените експертни задачи;
2. Във втория раздел се записват условията, при които е проведено експертното изследване, използваните изследователски методи и получените резултати.
В този раздел задължително се прави анализ на събраната информация. На базата на този анализ експерта прави обобщение и изводи.
3. В третия раздел експерта записва отговорите на въпросите, които са му поставени. Отговаря само на въпроси, по които е компетентен, и по които е събрал и анализирал необходимата експериментална информация.
Експертът не е длъжен да отговаря на въпроси, които са неясно и неточно формулирани, и по които не е успял да събере необходимата информация. При възникване на затруднения, съдебния психолог-експерт може да поиска удължаване на срока за провеждане на експертното изследване.
Писменият документ се представя на достъпен и разбираем език. По-сложните (специализирани) термини, използвани в заключителни документ се обясняват. Съдебния психолог трябва да се стреми да не използва понятия, които ще затруднят възприемането на резултатите от проведеното изследване.
Необходимо е в експертните изследвания да се използват методи, които са адаптирани към българската популация. Освен това, те трябва да бъдат надеждно средство за събиране и систематизиране на информация за психични процеси, състояния, личностни качества и особености.
В своето заключение експертът-психолог се ръководи главно от резултатите от проведеното експертно изследване, анализира ги, и на базата на това прави своите обобщения и изводи.
Заключенията на експерта по поставените въпроси не трябва да се приспособяват към предварително изказани мнения и съображения. Те са полезни и крайно необходими, когато са прецизно съобразени с резултатите от проведеното експертно изследване.
Съдебният психолог-експерт е независим в своите изследвания, обобщения и изводи, и за това е полезен за съдебната практика.
3. Експертно заключение и неговата оценка.
Експертното заключение се представя писмено на органа, който го е поискал. При това се спазват стриктно сроковете, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.
В заключението на експерта-психолог се дават отговори само на предварително поставени въпроси в писмен вид. Нови и допълнителни искания към експерта-психолог се поставят с ново писмо.
Всяко експертно заключение докладва на съдебно заседание. Експертът-психолог доказва своите изводи, т.е. отговорите на предварително поставените въпроси. Заедно с това той е задължен да отговори на всички въпроси, които му постави съдебния състав, обвинението или защитата.
При оспорване на резултатите от съдебно-психологическата експертиза, съдът взема решение за назначаване на нова, и отлага делото за ново разглеждане.
При липса на възражения по същество, експертизата се приема от съдебния орган и се използва при изясняване причините, условията и мотивите за извършване на дадено престъпление. В отделни случай може да послужи и като основание за приемане от съдебния орган на смекчаващи или отежняващи вината обстоятелства.
В оценката на съдебния орган за проведената експертиза изрично се записва, че при нейното провеждане са спазени както процесуалните, така и научните изисквания за този вид дейност в рамките на съдебния процес.
Самата оценка, позитивна или негативна показва, че към експертното заключение не се подхожда формално. То е необходимо, и задължително се използва при обсъждане на доказателствата за инкриминираното деяние, и при мотивиране на решението на съдебния орган.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Андреев и др., Криминалистика, 1997.
2. Бехтерева Н. П, Неврофизиологические аспекты психической деятельности человека, 1974.
3. Богородин С.В, Палиашвили А.Я, Вопросы теории и проктики судебной экспертизы, 1963.
4. Брусоловский А.Е, Судебно-психологическая экспертиза, 1929.
5. Васильев А,Н, Тактика отдельных следственных действий, 1984.
6. Васильев В.П, Юридическая психология, 1998
7. Волков Б.С МОтивы пресъплений, 1982
8. Големенов А, Следи остават винаги, 1988
9. Гришина Н.В, Психология конфликта, 2000
10. Грошевой Ю.М, проблеми формирования судийского убеждения, 1975.
11. Дулов А.В, Судебная психология 1975.
12. Эркман П, Психология лжи, 2000.
13. Коченов М.М, Введение в судебно психологическую экспертизу. 1980.
14. Кони А.Ф, Избрани произведния 1986.
15. Кривошеев А.С, Изучение личности обвинеемого в процессе расследования, 1971.
16. Морозов Г.В и др., Судебная психиатрия, 1988.
17. Костицкий М.В, Судебно-психологическая экспертиза, 1987.
18. Ончев Г, Личностова абнормност в клиничната практика, 2000.
19. Ратинов И.Т, Судебная психология для следователей 1967.
20. Тарарухин С.А, Установление мотива и квалификации проступления, 1977.
Без да отчита причините за психиката в животинския свят през различните етапи на еволюцията, психологията не би могла да обясни произхода на съзнанието, както и самия преход на животинската психика към човешката психика и съзнание.
Човешкото съзнание не е възникнало на празно място, без връзка с психиката в животинския свят. То не е дошло просто така от някъде, нито се е появило като революционен изстрел. То е обществено – исторически и природо- биологически продукт на дългото диалектическо противоречиво развитие на всяка материя да отразява.
Свойството отражение е характерно за всяка материя. То се изразява в реакциите на външно въздействие върху нея. При животинската материя, формите на това отражение са по различни. Те се осъществяват чрез организма като цяло, или чрез създаването на анатомо-физиологични механизми, под формата на дразнимост или психически форми.
Следователно, психиката е възникнала първо като отражение в животинския свят. С това появяване и историческо развитие се занимава еволюционната психология, а неин обект на изследване са носителите на психика в исторически аспект, а това са животните и човека.
Зоопсихологията е наука, която изучава психиката на животните. Еволюционната психология също изучава психиката на животните и поради това тя е и част от зоопсихологията, но доколкото еволюционната психология изучава произхода на животинската психика и съзнанието, то тя се явява и като част от общата психология.
Към психиката много отдавна се е проявявало интерес. Още в древна Гърция, Индия и Китай са се изразявали мнения и становища по въпроса. Едни философи са смятали, че животинската психика не се отличава от тази на човека, а други че тя не може да се сравни с човешката. В по-ново време Рене Декар счита че съзнанието е присъщо само за човека, без да счита че съзнанието на човека е произлязло от психиката на животните. Привържениците на бихевиоризма, считат че животните не притежават психика. Според тях, щом като се въздейства с дразнител (храна) животните реагират. Също така, животните реагират според околната среда, като тук се появяват физико – химични закони. Но точно такива факти и становища водят до отричане на закономерния преход на животинската психика към човешката психика и съзнание.
Трудностите на еволюционната психология се изразяват в това, че от една страна не могат да се правят изследвания в психиката на животните, и от друга далечния период на поява на психиката, защото еволюцията обхваща голям период от време. Освен това е трудно да се изследва психиката, защото тя е затворена и прикрита в човека. Тя не може да се види и пипне. Тя се реализира в практиката. Освен това, форми на психиката, като умения, навици и мисли винаги се материализират в поведението. Мимиките и жестовете винаги изразяват поведението на човека.
Изучавайки физиологичните процеси, ние съдим и за психиката, защото и без тях не може да има психика. Когато изучаваме физиологичните особености на нервната система, ние можем да изучаваме и психиката.
Всички данни на историята и развитието на животинските организми доказва, че само животни с обособена нервна система имат психика, която се развива заедно с нервната система през различните периоди на анатомично развитие.
Висшите животни притежават сетива, каквито притежава и човека и тези сетива им помагат да изучават околната среда, като запаметяват видяното и повторно го използват след това. В някои има и елементарно познание като човекоподобните маймуни(Примерно маймуна в Москва реагира на английска реч).
В поведението на животните има вродени и придобити реакции, които са неразклатими връзки и се изразяват с условни и безусловни рефлекси:
- Условни – възникват при определени условия (навик и дресировка).При тези рефлекси буквално се изразява психичното, което при човека е съзнанието;
- Безусловни – те са вродени (кашляне, гълтане и др.)
При по-сложна нервна система, има цялостно възприятие на предметите – перцепция, но това става при по-сложни нервни системи, като централната.
Животните съществували в праисторическите периоди, можем да изучаваме по техните останки, чрез науката палеонтология. Чрез етологията ние можем да изучаваме и поведението на животните – в този смисъл еволюционната психология има за задача да изучава особеностите на психиката, като търси връзка, между животните и човека.
Еволюционната психология е свързана и с други науки като: анатомия, физиология, физиология на висшата нервна дейност, социология, археология, палеонтология, антропология, обща психология, зоопсихология, етология и др.
-2-
Фактори на еволюцията в животинския свят. Роля на условията в околната среда за еволюцията на животинския свят. Наследственост и еволюцияГоляма е приликата в устройството и функциите на отделните систематични видове. Тази прилика е била забелязана много отдавна, и изводите са че организмите имат общ произход и че те са продукт на многовековна еволюция.
Някои естествоизпитатели са се опитали да обосноват тази научна теория. Най-добро го обосновава Чарлз Дарвин(1809-1882) в трайна доказателствена теория за организмовия свят, с неопровержими факти, доказателства и трудове. Дарвин доказва, че цялата природа – растения, животни, както и човека са продукт на много продължителен период на развитие, под действието на природни закони в продължение на милиарди години, през които в организмите са се образували нови, по-сложни по устройство органи, което от своя страна е довело до по-сложни видове. Дарвиновото учение е възприето навсякъде, но има и критици, които не приемат някои неща.
Наследствеността произлиза от начина на живот. Тя е свойство на живите организми, както и видимо единство с размножаването. Тя се придобива със самото раждане. Освен това, всяко живо същество притежава определени наследствени форми под влияние на околната среда в течение на векове. По този начин се осъществява съществуването на новото поколение при относително сходен начин на живот.
При резки промени в околната среда организмите не могат да се приспособят и загиват. Това води до извода, че наследствеността има консервативен характер, а самите промени настъпват бавно под формата на еволюция в организмовия свят.
Появата на маймуните е най-съществения етап в еволюцията, етап който открива пътя и за произхода на човека. Дървесния начин на живот им съдейства за развитието на горните им крайници в органи за хващане. Това е важна биологическа предпоставка към прехода от човекоподобните маймуни към човека.
Стават и структурно – функционални промени , не само в отделните части на тялото, но и в полукълбата на главния мозък.
Така постепенно се подготвят и биологическите предпоставки, за биологическия преход от маймуната към човека, и от животинската психика, към човешката психика и съзнание.
-3-
Еволюцията и рефлекторната дейност на мозъка. Нервната система, като продукт и фактор на еволюциятаПод въздействието на околната среда при индивидуалното съществуване на много поколения животни, в течение на векове са се извършили много промени в организма на животните. Първо, във функциите и особено на нервно-мозъчното вещество, което води и до качествени структурни изменения на нервната система и мозъчното вещество. По този път, в резултат на труда и обществения живот възниква и човешкото самосъзнание.
Социалния фактор съзнание, труда и съвместното съществуване придават нови особености на наследствения фактор на човека и на структурата на централната нервна система. Новата структура има значение за по-следващия етап на еволюцията, защото има ръководна роля, спрямо останалите системи на организма.
Еволюцията на нервната система, представлява до голяма степен и самата еволюция на животинския свят. С други думи, нервната система е продукт на еволюцията. Важно е, че централната нервна система е могъщо средство за връзка и уравновесяване на животните със средата. Това се постига с участието на психичната дейност и се осъществява с механизма на безусловния рефлекс.
Естествознанието е установило зависимост, между теглото на нервно-мозъчното тяло и цялото тяло. Примерно:риби-0,02%, влечуги-0,08%, птици-0,47%, бозайници-0,54%, човек-2%.
Във входа на еволюцията, развитието на централната нервна система спрямо другите системи се променя. Променя се също и дяла на главния мозък спрямо цялата нервна система. Примерно: риби-1%, кокошки-49%,
Прогрес в развитието на нервната система има и развитието на двете полукълба и особено кората на главния мозък. Историята на висшите отдели на централната нервната система е всъщност история на еволюционните етапи, през които е преминала психиката.
Чрез редица скокове в развитието на условната рефлекторна дейност и нейния нервно-мозъчен , по време на еволюцията в животинския свят се е извършила биологическа подготовка за появата и развитието на централната нервна система.
-4-
Особености в строежа на функциите в дифузната и ганглийната нервна системаДифузната(мрежестата) нервна система е най-просто устроената. Има я при хидрите и медузите и е разположена по цялото протежение на тялото, като мрежа от власинки и съединява различни точки от повърхността на тялото с останалите тъкани. В нея има рецепторни клетки. Те се характеризират с ярко изразена рефлективност, спрямо околната среда с помощта на детектори, намиращи се в епително – мускулни клетки, които реагират в дадена ситуация.
Възбудата протича по цялото тяло на животното, по продължение на нервната система, която предизвиква дадено действие.
Нервната система и сетивните нишки на медузите са по-добре развити отколкото при хидрите. Свободния и начин на живот, се осъществява чрез чадърче. Сетивните и клетки са групирани по чадърчето. Благодарение на чувствителните и на сетивните елементи, тя може да различава светлината от сянката на неприятеля.
При дифузната нервна система, не са се обособили отделни сетива. Затова те нямат рефлекторна дъга. За рефлекторната дъга е необходима по-сложна нервна система, като централната нервна система, появяваща се в по-късните периоди на животинското развитие. Тук организма реагира като цяло. Тук има отрицателното свойство дразнимост. Реакциите на дразнимост са: при светлина(фототропизъм), при топлина(термотропизъм), при физико- химията(хемотропизъм).
С появата на дифузната нервна система се започва филогенетическата подготовка за формирането на такива образувания на нервната система, с чиято помощ се осъществяват първите рефлекторни действия.
Ганглийната нервна система е възлова нервна система. Най-добре е изразена при дъждовния червей. Тя е устроена така, че дава възможност за осъществяване на рефлекторна дъга и бързо да реагира на опасностите.
Ганглийната нервна система е значително по-сложна от мрежестата и е централизирана. Поради това, двигателните функции в нея се извършват повече, или по-малко паралелно с нуждите на други органи.
Роля на централно образуване на нервната система играе нервния пръстен, разположен в глътката на предната част на тялото. Той се състои от надглътъчни и подглътъчни ганглии. Те дават възможност да се наблюдават елементарна сетивна дейност. Тя се засвидетелства от това, че животното си прокопава жилища и си намира храна. Това ще рече, че при него се наблюдават елементарни прояви на вродени реакции.
При животното се усещат зачатъци на тъканна сетивност. В кожата на животното има нервни възли, които реагират на дразнението и така се приспособяват към средата.
Експериментално е доказано, че при дъждовния червей, може да се осъществи и условен рефлекс, и че той има елементарно усещане. Така се извършва подготовка, от която в по-късен етап на еволюцията се стига до зрелите етапи на светло-чувствителните…………………………….
-5-
Особености в строежа и структурата на нервната система и сетивните органи при насекомите, гръбначните и рибитеПрогресивното развитие на сетивната нервна система се състои от особеностите на техния живот, и най-вече да се приспособяват в различни среди – въздух, вода, земя.
Насекомите се характеризират с по-богат психичен живот. Той се проявява под формата на едни, или на други усещания при дадени реакции. От друга страна, насекомите проявяват сетивност в отношенията помежду си.
Поведението на насекомите се натрупва през различните етапи от развитието и се изразява от множество безусловни реакции. Тук има дефинирани функции на нервната система. Надглътъчния нервен възел играе ролята на централен регулатор, а подглътъчния възел се намира в устната кухина и неговата предна част изпълнява зрителна функция, и неговите нервни клетки свързват органите и обонянието. Именно за това се казва, че добре е изучен психичния живот на пчелите, защото се отчита ролята на тези центрове и свързаните с тях зрение, обоняние и осезание.
Обонянието има важно значение за ориентацията на насекомите в околната среда. Примерно пеперудите се привличат най-много от миризмата. (Приема се, че рекордьор за изтънчено обоняние е димния бръмбар, който долавя миризма на дим от 80км)
При насекомите има елементарни познания за пределните и за заобикалящите ги……..
Зрението е добре развито. Доказано е, че пчелите различават няколко цвята, но не могат да възприемат звукови дразнения. Зачатъци на слухови сетивни органи има само при тези, които могат да издават звуци.. Тези звуци също имат биологично значение, особено при разкриване на половете.
При насекомите съществува и известна памет. Доказано е, че при пчелите, придобитите впечатления им служат за ориентация. Те се връщат в кошера, дори когато са на 3-4 кмот него.
При насекомите могат да се създават и безусловни рефлекси, които да се използват от човека.
С появата на нервните възли, ганглиите имат подчинение и съподчинение благодарение на тяхното разположение. Това е етап от еволюцията на животинския свят, при който се обособяват нервните центрове. Това е и етап при който и психиката е по-съдържателна. Усещането на миризма, слух и светлина се използва за ориентация за да не загинат.
Централната нервна система при гръбначните е много по-добре устроена, отколкото при насекомите. Тук спадат животни като риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници.
В техния скелет се оформя гръбнака, оформят се и сетивни органи, които им служат в техния живот на земята, водата и във въздуха. Отделени от очите те се специализират, както и самата нервна система.
Вече се наблюдава главен и гръбначен мозък, които са взаимно свързани. Главния мозък се състои от 5 части:преден, междинен, малък, продълговат и среден.
Нервната система при рибите се състои от главен и гръбначен мозък, като от главния мозък най-добре са развити средния и малкия мозък. Ако се отстранят полукълбата, това води до промени в биологичната функция на организма. Примерно, при отстраняване на средния мозък, се нарушава координацията.
Рибите притежават добре развито зрение. Някои риби могат да различават 5 цвята: жълт, бял, сив, червен и . Също така могат да различават и движещи се предмети. Във водата виждат на разстояние 10-12см. Имат и органи за равновесие, които са свързани заедно.
Устройството на слуховите органи е на много ниско ниво, и е поместено във въздушния мехур. Доказано е и че някои риби, могат да издават специфични хидро звуци, но не такива, каквито при бозайниците.
Обонянието на рибите се развива сравнително добре, особено при дълбоководните видове, които могат да откриват храната си чрез него. То е съсредоточено в двете носни ямки.
Вкусовите усещания са също добре развити. За рецептори служат многобройните вкусови пъпчици, които се намират в устата и мустачките. Установено е че рибите различават сладко, кисело солено. Устните мустачки изпълняват и функцията на органи на осезанието.
-6-
Особености в строежа на функциите на сетивните органи на земноводни, влечуги, птици и бозайнициЗемноводните представляват голям интерес, както за естествознанието, така и за еволюцията, тъй като по начина си на живот заемат важно място в генетичния преход от рибите към сухоземните. Техния начин на живот е свързан с много промени в структурата и функциите на организма и на нервната система.
Нервната система е по-добре развита, в сравнение с тази на рибите. На първо място е развит предния мозък, който като цяло е по-голям. При жабите той е обособен на две полукълба. Междинния мозък при земноводните няма кора, но има мозъчно вещество. Ако се отстранят полукълбата на главния мозък, ще се стигне до сериозни нарушения в координацията.
Зрението е пригодено за гледане във въздушна среда, и за възприемане на по-сложни форми на обектите и е по диференцирано отколкото при рибите.
Цялата кожа на жабите е чувствителна към светлина, добре е развит сянковидния рефлекс.
Жабите могат да възприемат някои цветове, особено ултравиолетовия. Слухът е добре развит, имат слухов орган и тъпанче, но не могат да разграничават всяко звуково дразнение, а само това което има биологично значение за съществуването им.
Съществува известна връзка между обонянието и вкусовите органи – те са взаимно свързани. И тази особеност се заражда тук.
Влечуги
Развитието на централната нервна система при влечугите е по-добро от това на земноводните. Забелязва се повече натрупване на нервно-мозъчно вещество. При крокодилите се появява зачатък на мозъчна кора, съставена почти изцяло от сиво вещество, което нараства все повече. Предния мозък е с по-големи размери. Ако се отстранят полукълбата, това ще доведе до нарушаването на много функции, като например снабдяването с храна. Това води до извода, че има по-голяма централизация на полукълбата и кората.
Имат сравнително добър слух, който съсредоточен към слаби дразнители, като насекоми и падащи листа. Най-добър е при влечугите. Степента на възприятие е също така добре развита. Доказано е, че костенурките усещат два цвята – черен и бял, но повечето влечуги възприемат цветовете от жълто- оранжевата част на спектъра. Обонянието е по-добре развито в сравнение с земноводните.
Птици
През определен етап от еволюцията в далечното минало, влечугите са дали началото за появата и развитието на птици и бозайници. Птиците са по-висши гръбначни животни, които във хода на еволюцията се приспособяват за летене във въздуха. Те произхождат от даден вид влечуги, устояли при определен вид условия на живот, в който се оформят крила и редица други особености в структурата на тялото. Наред с това, в птиците са се запазили и редици унаследявания у влечугите, и поради това в своя строеж те много наподобяват влечугите.
Еволюцията на нервната система и на сетивните органи у птиците води до немалко особености в тяхното поведение.
При птиците малкия и главния мозък достигат до по-големи размери. Полукълбата са строго дефинирани, и са отделени едно от друго с по-голяма бразда. Мозъчната кора е обособена. При оперативно отстраняване на мозъчните полукълба, се нарушава способността на птиците да различават обекти от външния свят. Средната част на малкия мозък е по-напречно набраздена. Увеличаването на малкия мозък се обяснява с по-сложни функции. Малкия мозък спомага за равновесието на птиците при летене. Във връзка с това се увеличават и зрителните дялове на средния мозък, но за сметка на това се намаляват обонятелните дялове.
Зрението при птиците е много добре развито, което е необходимо и за ориентация по време на полет в обширните въздушни пространства, при откриването на храна, материали за гнездене и неприятели. При отделните птици зрението не е еднакво. По-висока острота на зрението имат грабливите птици, които наблюдават жертвите си от високо. Допуска се, че птиците различават направлението на обектите в околната среда.
Летателните способности се свързват на първо място с тяхното зрение. Птици със завързани очи загубват информация за посока и скорост на вятъра. Доказано е, че при ориентация в околната среда участват и светлинно – компасни реакции(фоторецепция). Тези реакции са главен сензорен механизъм, с помощта на който птиците осъществяват ориентацията. Движението по слънцето се проектира в ретината във вид на големи изображения. Ако животното е определило значението по слънцето, то трябва да задържи слънцето в една единствена точка на ретината, за да задържи съзнанието в един и същ участък на ретината.
Окото е по-голямо и не е с кълбовидна форма, както при другите животни. Окото на малките птици е с големина, почти колкото големината на главния мозък. При средно големите ястреби, то нараства почти до големината на човешкото око.
Бозайници
Бозайниците са най-висшите гръбначни животни и са разпространени по цялата планета. Те се отличават с по-голямо съвършенство от другите животни, както в структурата, така и във функционалната особеност на ориентация, а също и на тяхното поведение и психичен живот. Най-висши измежду бозайниците са маймуните, към които спадат и съвременните човекоподобни маймуни.
По-сложният им начин на живот е довел до редица нови особености в строежа и функциите на централната нервна система при бозайниците.
Предният мозък е най-добре развит, и се увеличава обема на неговите полукълба. Те са изградени от бяло мозъчно вещество, намиращо се във вътрешната им страна. От външната страна, има ярко изразена кора от сиво вещество. При бозайниците, особено при по-висшите, в кората на полукълбата се появяват бразди и извивки, които водят до значително увеличаване на тяхната повърхност.
Ако направим сравнение при видовете, ще открием че при риби, земноводни, влечуги и птици, кълбата им са със гладка повърхност. За разлика от тях при заека се наблюдава лека набразденост, а при кучето и маймуната тя е още повече. При човека кората притежава повече бразди и извивки и повърхността се увеличава на 2000 кв. см. Двете полукълба у бозайниците не са напълно отделени едно от друго. Те са свързани едно с друго чрез напречна бразда, съставена от т.н. миелинови нервни клетки. Това „тяло” го няма в по-низшите животински видове. Между полукълбата има и израстък от твърда ципа. Добре са развити средния и междинния мозък.
С междинния мозък са свързани вегетативните функции на нервната система. Въпреки че има самостоятелна функция, неговата функция се осъществява от кората на главния мозък. Страничните стени на главния мозък са удебелени(те представляват т.н. зрителни хълмове) и съдържат голямо количество сиво вещество.
Средния мозък обхваща четирихълмието, и той служи за координирането на положението на тялото, също така поддържа мускулатурата. Той губи зрителното си значение при земноводните, и тук тази функция се приема от….
Малкия мозък е неразвит. Състои се от две полукълба. По цялата му повърхност се наблюдават множество гънки и извивки. Той координира моторните движения на организма.
Продълговатия мозък е разположен зад малкия, покрива се от него и в най-тясната си част се съединява с гръбначния мозък, в които са разположени много важни центрове. Тези центрове изпълняват важни функции, като да регулират дишането, храненето и др.
Зрението е по-слабо отколкото при птиците, но за сметка на това, е по-точно и дефинирано. Бозайниците могат по-добре да виждат формата и големината на предмета, както и да определят разстоянието до него. При бозайниците има цветно зрение. (Примерно кучетата могат да различават червени геометрични фигури на бял фон. Те могат да разпознават черно, червено и сиво. Могат да разпознават и 3 различни кръга с различен брой червени петна.) От този опит, идва извода, че едни различават по-добре цветовете, други формата, а трети големината. От извода следва че кучетата притежават различна нервна дейност.
Устройството на зрителното сетиво в бозайниците е такова, каквото е и при човека.
Външното ухо представлява ушна мида със слухов проход във вид на къса тръба завършваща със слухова мембрана. Външното ухо е по-добре развито при бозайниците от степните области, и то е по-голямо. При някои бозайници, като кучета и котки ушната мида е подвижна. Човека е загубил подвижността на ухото, но независимо от това, той може да определи посоката на звука.
В средното ухо, са обособени звукопроводимите костици – чукче, наковалня и стреме.
В остротата на зрението бозайниците (както и при птиците) слухът се обуславя от особеностите на техния живот.
Сетивата на животните е съсредоточено върху възприемането на звуци от определен регистър към ……
Бозайниците могат да реагират и на условни дразнения (примерно опита на Павлов с храната, лампата и кучето)
Някои бозайници, като прилепите могат да издават и ултразвукови вълни, които се издават от тях по време на полет, отразяват се в предметите и се възприемат от слуховият им апарат. С помощта на ултразвуковите вълни, прилепите се ориентират безпогрешно в околната среда, като изменят посоката на летене и заобикалят препятствията.
Обонянието на отделните групи бозайници също е развито в различна степен, което означава, че всеки вид животно притежава свой специфичен ароматен анализатор. Ако сравним съотношението между обонянието и зрението, то кучето има по-добро обоняние, а котката по-добро зрение. Примерно кучето може да проследи определена миризма от други, и да се придържа към нея. Следователно по своята острота, обонянието при някои животни е по-развито отколкото при човека. Обикновено животното е чувствително към онези миризми, които имат важно значение, за начина им на живот. Обонянието има голямо значение, както за откриването на храна, така и за усещане на неприятеля.
Вкусът също е добре развит. Той се характеризира с голяма възможност за дефинирането на хранителните вещества. За рецептори служат разположените по повърхността на езика луковици и слузестия епител на устната кухина.
Осезанието също е добре развито. Рецепторите са разположени по повърхността на кожата и под повърхността на езика.
-7-
Някои общи заключения за зрението в животинския свят. Кортикализация, двигателна сфера и цветоусещанеЗрението се осъществява по време на еволюцията, защото се усъвършенства структурата и функциите на зрителното сетиво. Едновременно с това се осъществява и постепенен процес на кортикализация във времето. Това ще рече, че окото и неговите функции вече се свързват с ръководна роля, на по-сложни отдели от централната нервна система, и по-специално с кората на главния мозък. Кората се превръща в главен център за ръководене на зрението. При по-нисши гръбначни животни, зрението се ръководи от други отдели на централната нервна система.
Руският психолог Леонтиев, обръща внимание на нарастващата роля на дистанционните сетива, за ориентацията на животните в околната среда и на първо място на зрението. Изводът на психолога, е че процеса на кортикализация на зрението, които влечугите имат, заема по-голямо място а у птиците окото става главен фактор. Окото играе важна роля и в много от висшите бозайници. С него се приема повече и все повече информация от околната среда. Може определено да се каже, че окото е осезателния свят на сетивното тяло. Около 75% от информацията преминава през окото. В сравнение с него, останалите сетива са повече или по-малко……..
От опит знаем, че когато гледаме някакъв предмет, ние го „опипваме”. Очите не остават в покой. С тях извършваме непрекъснато ритмични движения. За разлика от останалите сетива, окото притежава своя собствена двигателна система, която също еволюира в животинския свят. Тук съдейства и движението на главата чрез шията.
С основание може да се каже, че зрението във висшите животни, има водеща роля за възприятието на околната среда.
Цветовете са комбинация от светлинни лъчи и се наблюдават в спектъра. Много са трудностите, които се срещат при проучването на цветоусещането у животните. За това са необходими специални методи, даващи за възможно наблюдението на поведението на животните.
Някои животни могат да различават цветовете и тази способност се е развила при различните животни, чак до човека където се проявява в най-висока степен.
Крофков прави интересни изследвания и изводи. Според него от гръбначните животни цветно зрение се наблюдава при някои риби, жаби, влечуги, и голяма част от птиците. Той разбрал, че кучетата имат лошо цветно зрение, а за котката няма още сведение. Той счита за грешно, че биковете се дразнят само от червения цвят. Според него дразнението е от самото движение. Описано е случай, в който на цяло стадо е било въздействано с червени дрехи и това не предизвикало никакво поведение.
Когато говорим за цветно зрение при животните, става въпрос за възможността им да различават едни или други цветове и техния начин на живот им съдейства за това.
Най-добре е проучено цветното зрение при маймуните. Полякът Янденбовски изтъква, че по-примитивните животни, като раци, насекоми, змии, влечуги и птици прекрасно различават цветовете. Човекоподобните бозайници, притежават цветно зрение, което е подобно на зрението на човека. За първи път, проучвания в тази област прави Кьолер.
Окото на човекоподобните маймуни, в сравнение с това на другите животни е най-близко до това на човека, както и устройството на ухото и на мозъчната кора. Голяма част от кората на полукълбата на низшите млекопитаещи е свързана с обонянието и осезанието.
Известно е , че при маймуните кората намалява за сметка на зрението. Окото на по-голямата част от маймуните е нагодена да приема цветно зрение на обектите от външния свят. Има маймуни, които водят нощен живот. При тях цветното зрение намалява или почти липсва.
Според Кратков, има голямо основание да се търси човешкия произход в еволюцията, като се тръгва от особеностите на цветното зрение на маймуните.
-8-
Инстинктивно поведение у животните. Рефлекторна природа и особеностиПоведението на животните отдавна е било свързано с едни или други инстинкти, макар че тя на по-късно става обект на жив…………..
Още стоиците от древна Гърция приемат, че несъзнателното поведение при животните се ръководи от други фактори, които природата им е дала наготово. Инстинктите се изучават по-сериозно и от някои френски лекари и философи. Примерно Леонти свързва инстинктите с организацията на животните и с част от функциите на нервната система.
Много важно значение за изучаване на инстинктите имат сведенията на Дарвин. Той прави сериозен опит да разкрие произхода на инстинктите, които ги свързват с условията на околната среда. Според него, те се създават по време на еволюцията в резултат на естествения отбор и са необходими за приспособяването на животинския организъм, към трайните условия на околната среда. Следователно, инстинктът е биологична форма на оцеляване, биологично вроден и предаващ се по наследство. Той е целесъобразна реакция на организма.
Инстинктът е постоянна реакция на организма и той се предизвиква от различни условия на средата – топлина, светлина и др. Това е биологично неосъзнато.
Чрез нервната система възприятието става по-лесно. Има и специални органи на зрение, слух, обоняние, вкус, допир. Тези механизми на нервната система се превръщат в основа за обединяващата при тях информация. Т.е. на базата на оформянето на нервната система, се появява психичното и неговите форми, което още повече съдейства за по-добрата информация и усвояването и.
Инстинктите са способности за регулиране на организма на външни условия. Те биват безусловни, съществуват при всички животни(при бозайниците са много добре развити) и условни, които се появяват само при определени условия.
Инстинктивното поведение е единство, не само при условните, но и при безусловните рефлекси. Следователно, безусловните идват по вроден път, а условните при промяна на външните условия на средата.
При инстинктивното поведение има и определена ориентация в околната среда. Този рефлекс възниква на основа на безусловния рефлекс. Павлов казва за него, че ние, както и животните при най-малкото колебание на околната среда можем да нагаждаме съответния рецепторен анализатор.
Биологичния смисъл на този рефлекс е огромен. Ако животното нямаше този рефлекс, то неговия живот постоянно би бил на косъм. При нас този рефлекс достига твърде далеч. Изразява се с любознателността, проявяваща се в науката, а тя дава безгранична ориентация в околния свят.
Тази насоченост на организма е не само условна, но и безусловна. Тук участват не само сетивата, но и психиката на всяко живо същество. Чрез този рефлекс животното и човека се ориентирват в околната среда. Ето защо, инстинктивното поведение е форма за опознаване на средата. Тя е по-нисша в сравнение с интелектуалната форма на човека. С появата на условния рефлекс при инстинктивното поведение се осъществява филогенетическия преход към интелектуалното поведение.
Условния рефлекс се появява много преди човека. При висшите бозайници е много, а при човека още повече развит.
При него на тези условни рефлекторни бази се появява и самата……………….., която е най-висшата форма на психиката и средата за уравновесяване за условия на околната среда, за развитие на условните рефлекси още в границите на инстинктивното поведение елементи на ………………………… на различни действия на животните.
Чрез формиране на условния рефлекс, това всъщност е формиране на навици, които ако постоянно се подкрепят и променят анатомичните елементи, могат да се наследяват. Т.е. чрез неговата форма на инстинктивно поведение, характерно за животните се придобива чрез условния рефлекс. Чрез него се осъществява формирането на навиците. Пример: Ако в аквариум сложим стъклена преграда, от едната страна сложим голяма риба, а от другата сложим няколко малки, то голямата започва да се блъска в преградата, като се опитва да изяде малките. Тук имаме създаване на навик. Ако след време махнем преградата, навика се разрушава.
Не може да има поведение само от вродени или само от условни рефлекси. Има и двата вида рефлекса. При пчелата има разнообразни действия и при тяхното формиране и действия участва…..
С еволюцията на инстинктивното поведение се осъществява прехода на рецептивната(сензорна) психика към перцептивната(възприятна) психика.
Този преход е свързан с много структурни промени на организма – най-вече на нервната система и мозъка. Това дава възможност на развитието и на дистанционните светлина. С появата на полукълбата на главния мозък се осъществява по нататъчно усъвършенстване, което води до усъвършенстване на психиката.
Инстинктивното поведение, колкото и стереотипно да е, има известна пластика(не е еднакво за всички видове) и зависи от пластичното на централната нервна система.
Със осъществяването на рефлекторен елемент се осъществява възможност за по-фино и гъвкаво приспособление към околната среда.
Чрез условния рефлекс се отговаря на изискванията на нови условия, т.е. организма се приспособява – това е негов основен навик.
-9-
Интелектуално поведение у животните. Елементи на съзнаниетоКогато говорим за интелект при животните, трябва да имаме предвид, че то не съвпада със съдържанието на интелект както при човека. При животните има само определени зачатъци на интелект.
Интелекта е единство между памет и мислене. Продуктите на разума на интелекта са мисловни – понятия, съждения, морал с който човека осъзнава предметите и ги приема. Това е разсъдъка – да осъществяваш и възприемаш нещата.
Тъй като интелекта не е възникнал на празно място, той се базира на по-съвършената психика на някои по-висши бозайници преди човека, където те са развити на по-висока степен, и където тяхното поведение се формира като интелектуално поведение в истинския смисъл на думата.
Когато наблюдаваме тези бозайници, ние констатираме редица черти, по които те се доближават до човека. Това важи не само за тяхното аналитично устройство и особености на организма, но и за поведението им. В тяхното общо поведение, сякаш има повторение в човешките черти. Именно от тук произхожда мнението, че човека произхожда от маймуната. Приликата между маймуната и човека започва още в ембрионалното развитие, в което се срещат еднакви елементи при висшите бозайници.
Хицки изтъква, че човешкия зародиш се отличава от маймунския при по-късен етап както и при другите бозайници. Маймуните са също така безпомощни, както и човека. Първо маймуните си приличат с човека по външен вид, по строеж, по състав на кръвта, по поведение. Доказано е че много заболявания, съществуват и при маймуните. Устройството на ръката на маймуните се отличава от ръката на всички други бозайници освен човешката, където палеца има отделен мускул(при маймуната и човека).
Важното в случая, е че тъкмо при маймуните се подготвя анатомичните и физиологичните предпоставки от животинското към човешкото.
Интелектуалното поведение на маймуните е свързано с особеностите на строежа на техния организъм и специално с особеностите и структурата на нервната система. При тях и полукълбата на главния мозък достигат до най-високо развитие в сравнение с другите животни.
В кората на мозъка се очертават ярко изразени черти и извивки. Установено е, че всяка от тези извивки при човека, има свои аналитични извивки в мозъка на другите маймуни.
В сравнение с останалите животни, особено високо усъвършенстване достигат ориентировачния рефлекс, който се осъществява при насоченост на всеки нов обект на околната среда.
В кората на висшите маймуни се наблюдават големи нервни възбудими процеси, които са изразени по-ярко в сравнение с подвижността на тези процеси при други бозайници(примерно гризачи).
Възбудимия процес се осъществява по-добре и по силно от …………….. процес. Това говори за високото ниво на висшата нервна система, което води до добра приспособеност на средата.
Интелектуалното поведение е много по-пластично от интуитивното, защото много по-добре се ………………….. и се осъществява въз основа на много по-сложни рефлекси и група от рефлекси.
Създаването на нови временни връзки под влияние на промените и условията на средата, при което се появява и мисленето. Тук мисленето с разбиране дава възможност на животните да реагират по определен начин и на такива дразнения , които са по-далеч от…………………….
Човекът притежава определено мислене, докато мисленето при животните е само първосигнално, конкретно-нагледно.
Елементарно мислене с разбиране имат и делфините. Но те не могат да разрешават своите проблеми. Те притежават нещо като разсъдък, на първо място с връзката си с хората, а също и помежду си. Това че подражават на себе си и на своите себеподобни чрез високо чистотни звуци и спрямо някои предмети, им помага по-лесно да си създават безусловни рефлекси.
Говори се, че делфините можели да контролират своята сила, но спрямо човека, те са дружелюбни.
Отделни реакции на помощните звукови сигнали се усъвършенстват с течение на времето и така се стига до говора на човека. При делфините обаче не е така.
Въпроса за зачатъците на мислене не е елементарен. За да се твърди трябва да се докаже, да се съпостави кората на мозъка, да се докаже къде е тя по-развита. Но така или иначе не трябва да се отричат тези интелектуални прояви, колкото и далеч да са от нас.
В сравнение с делфините, е че те могат да решават елементарни практически задачи, свързани с техните биологически нужди, като използват предмети от околната среда. Примерно да разчупва плод с камък и да извади ядката. При определени условия, когато те се страхуват от неприятел, то те използват камъни за да се защитят. Дарвин говори за маймуни, които за да се спасят от неприятели били засипали проход с камъни, колкото човешка глава. Неприятелят бил прогонен от маймуните, които действали задружно, а проходът бил затворен за известно време.
Трудно е да се даде едно всеобхватно изясняване на разбирането при животните в сравнение с разбирането при човека, независимо че това са зачатъци на интелект, или интелектуални моменти.
Човекът може да постига цели, но животните не. Освен това човекът има въображение, което го води до целта на дадено действие.
Разбирането у човека първоначално се проявява под формата на знание, при което участва и езика.
Знанието не е само сетивно, но и абстрактно. Те не могат да бъдат едно без друго. Ето защо разбирането на маймуните е много по-бедно от човешкото и е насочено предимно към обектите от околния свят, необходими за биологичните потребности.
Разбирането при маймуните се проявява на първо място във възможността на тези обекти и за нагаждането им за една или друга дейност. Маймуните не могат да разберат причината, връзката, макар че при тях има свързване на нерви с връзките отвън. Те могат елементарно да отразяват връзките и практически да ги използват.
В зоопсихологията се говори за опитване и грешки при решаването на задачи свързани с нуждите на маймуните е техните навици.
Паметта при маймуните е доста различна и тя им помага. Има възможност за по-съвършени действия. Експериментално е доказано че висшите животни могат да решават определени задачи(Примерно когато на шимпанзе в клетка, му се закачат банани и му се остави прът, то започва да го хвърля. След време му оставят и по-къс прът. Шимпанзето осъзнава връзката между тях, сглобява ги и успява да свали бананите. Друг пример е когато му оставят кутия. Тогава то вземе пръчката, качва се върху кутията и си сваля бананите. Друг пример е когато под червена пирамида има банан, при поставянето на други фигури с други цветове, то пак избира червената пирамида). Това доказва, че маймуната има определен навик и че има готовност да го изработи.
В своите изследвания Л. Накоц си служи с образци. Тя изследва способността на шимпанзетата да различава цветове. Тя им дава възможност да различават различно оцветени кръгове, след което им дава да си изберат различни кръгове и шимпанзетата безпогрешно си избират тези, които са видяли първи. Това води до извода, че шимпанзето притежава и мисловен процес. Също така, има и случай в който шимпанзе стоящо в лодка взема веслата и започва да гребе към брега.
Дарвин говори и за подобна елементарна мисловност и при кучетата. (Примерно един ловец застрелва две патици, но едната е само ранена. Кучето взема убитата, но като вижда ранената се спира и я удушава. То занася и двете патици на ловеца, като първо занася застреляната, а не ранената. Друг пример е когато ловец стреля по яребици, но ранената побягва. Кучето прави като първото, но този път ги носи наведнъж).
Навика най-добре се изгражда заедно с биологическите потребности.
Без да ограничаваме моментите на интелект при горила, шимпанзе и човекоподобните маймуни, можем да кажем, че няма празно пространство между психиката на човека и тази на маймуната.
Човекът живее при други природни условия. Той е добил навиците си при продължително съществуване и набавяне на хранителни вещества, което в последствие е довело до образуване на съзнанието и висшата психика.
-10-
Особености и развитие на звуковата сигнализация през някои от етапите на еволюцията в животинския свят.Звуковата сигнализация в различните форми е средство за комуникация през по-късните етапи на еволюцията в животинския свят, която води до обособяване на гласните органи.
Тези органи най-напред се забелязват при насекомите, които умеят да издават звуци и които имат органи за възприятие. Звуците не са само за тях, те са и за други животни, за да могат да се пазят от тях ако са опасни.
Скакалците възприемат звуци от органи, разположени от двете страни на тялото, близо до задните крака. При други животни органи за издаване на звуци служат крилата, а при трети краката.
Звуковите сигнали при гръбначните животни са органически и са свързани с дихателната система. Тук има гласова сигнализация в буквалния смисъл. И тук главна роля за това имат търсенето на храна и размножаването.
Звуците на птиците са много разнообразни. Според Дарвин, птиците пеят за съревнование между тях самите и за привличане на партньор. Прието е, че някои звуци са много специфични за размножителния период.
Птиците са способни да научат различни мелодии и да ги усъвършенстват(Примерно птицата присмехулник може да имитира звуците на кълвача, на котка, на врана и др. Гарги, врани, свраки добре могат да имитират кашляне с точен тембър). Някои могат и да имитират членоразделна реч с различна интонация.
Човешката членоразделна реч не се появява на празно място. Функциите на гласовият апарат претърпяват голямо развитие.
-11-
Особености на гласовата сигнализация при висшите бозайнициНай-добре са развити гласовите реакции при висшите бозайници и на първо място у човекоподобните маймуни. Това е дало основание на някои учени да търсят проява на говорно общуване в тях. Някои са правели опити да разговарят с тях, като произнасят пред тях звуци и думи, а маймуните да ги повтарят. Американския изследовател Форес, успял да научи един орангутан на думите чаша и папа, като с думата чаша, маймуната изразявала желанието си да пие вода.
Известно е, че гласовите сигнали при маймуните са много по-сложни и диференцирани от сигналите при останалите бозайници. Те също изпълняват връзка помежду си. Това обаче, не може да се каже че е общуване, защото маймуните не са способни да разговарят като хората.
А. Нокоц изследва звуковите сигнали у маймуните и стига до извода, че те съществено се отличават от човешките. При тях няма срички съставящи думи, сложни словосъчетания, смислови съдържания и др.
Под влияние на наблюденията извършващи се при делфините, някои учени търсят сходство между техните сигнали и сигналите у човека. Още повече че делфините не само издават звуци, но и реагират с едно или с друго движение. Дж. Лири прави такива опити и мисли, че ако ни се отдаде да изучим езика на делфините, то ние бихме могли да общуваме свободно с тях. Установено е че делфините издават различни сигнали с гласовият си апарат в зависимост от нуждите животът им а също и поради тяхната особеност на средата, с която непрекъснато се сблъскват.
Лири дава убедителен пример за сигнал с природата. На делфин на който е направена упойка с цел да се достигне по-дълбоко в мозъкът му. Оказва се че делфинът не понася по-голяма доза упойка и дишането му се затруднява. Когато го пуснали във водата той не можел да плува и лежал само на едната си страна, като издавал тревожни звуци. Когато го пуснали при другите делфини, болният издавал два вида сигнали- къси и високи. Тези сигнали предизвикали въздействие на другите делфини, които го изтласкали към повърхността. Друг делфин със цвъртящи звуци започнал да плува от дясната му страна, като му помагал и той да плува. Тези спасителни действия продължили много дълго.
Експериментът дава пример за добра звукова сигнализация на изпадналия с беда делфин и реакцията на другите делфини. Изводът е че тези звуци, макар и да не са членоразделна реч както при човека, то те са специфични, както при човека, и че можем да търсим зачатък на реч. Тези звукови сигнали са свързани и със зрението, което не е силно. Все пак не бива да се подценяват тези интелектуални поведения както при маймуната и делфина, защото те имат връзка с интелектуалното поведение у човека.
Еволюцията е дала тази способност за да оцеляват в борбата с нея. Гласовите реакции при бозайниците на първо място изразяват емоционалното им състояние, породено от едни или от други въздействия от околната среда. Това поставя своя отпечатък върху особеностите в строежа на гласовия апарат и членоразделната реч, която е строго специфична. Това показва, че гласовия сигнал при маймуните и делфините още не е свързан с абстрактно –логическите мисловни елементи.
Колкото речта на човек е емоционално обагрена и изразява емоционалното състояние, толкова тя не носи знание за същността на нещата.
Вярно е това, че изразни средства като мимики, жестове не могат да заменят езика. Те само го придружават.
Познанието, ориентацията на делфините е на емоционална основа. То им помага много , но и то е започнало да се свързва с гласовата сигнализация – делфините имат гласови органи.
Разнообразните лайове при кучетата изразяват различни емоционални състояния и с тях се изразява стремеж към други желания.
В отношение на отделни звукосъчетания, като елементарни думи у човека могат да се обучават предимно маймуни. Други висши бозайници не могат да бъдат дресирани по този начин. Дресировката при кучето, във връзка с думи, не говори че разбират човешкия език.
Органи за производство на звуци у маймуните, по свое устройство се доближава до гласовите органи на човека. Глътката и гласовите струни са почти такива, каквито са и при човека. А езика, твърдото и мекото небце, зъби и носоглътка, които участват в гласообразуването също се доближават до човешките. Това дава възможност на да произнасят определени и разнообразни звуци. От друга страна, човекоподобните маймуни се отличават със значително по-голяма разумност от другите бозайници. Маймуните умеят и да подражават човешките мимики. Изследователят Иърт записва на нотен лист звуковете на маймуните, и те наподобявали човешката реч. Наблюдават се гласни като а, ъ, о и съгласни като н, г, т. Той е успял да научи своите шимпанзета без дресировка, на куми като баба, коко и др.
Зоопсихолозите говорят, че гибоните издават звуци с правилно нарастващи височини и октави, а горилите издават звуци като лай при заплаха.
Звуковите сигнали издавани с помощта на гласните органи при маймуните, играят важна биологическа роля но у тях не може да се търси езиково общуване в истинският смисъл на думата. Не може да се счита, че дресировката може да доведе до говор. Маймуните не водят обществен живот, те не се и трудят. Не се и появява потребност на обмяна на опит чрез езика. Мозъкът им не е пригоден за появата и употребата на езика, както и за осъществяването на говорни функции. Изследването на мозъка им показва, че в кората на главния мозък не са се обособили нито център на Брок(необходим за осъществяване на моторната функция за произнасяне), нито център на Вернике(необходим за възприятие на смисловата страна на звуковата реч). Тези центрове се срещат в кората на главния мозък у човека. Поради това у маймуните няма и не може да има фонетичен слух, какъвто е необходим за смисловата реч при хората.
Появилата се от тези звуци сигнализация, по време на еволюцията в животинския свят има голямо значение за появата на езика като средство за общуване между хората. Тук са далечните биологически предпоставки, които при определени условия, при по-късните етапи на еволюцията водят до разговорна човешка реч.
Думите при човека обозначават пряко или косвено обекти от външния свят, като придават по този начин смислово съдържание и познание. Следователно произхода на човешкия език е свързан както със способността на мозъка да мисли, така и с развитието на звуковата сигнализация на други бозайници по време на продължителното им развитие.
При човека емоционалната окраска е на лице, но тя не е водеща.
Според руския звукът се е превърнал в средство за обозначаване на предметите. Този процес се е осъществил с прехода на трудовия процес на психиката на висшите животни във психиката и съзнанието на човека.
Дейността на човека е думите да се превърнат в понятие, знание за тяхната същност. Заедно с това издаваните от животните звуци са се превърнали в членоразделна реч. Това е отговор на появилата се потребност в обществото, хората да си кажат нещо помежду си, да си предадат информация. Така езикът се е превърнал в мощно средство за приспособяване на човека с променящите се обстоятелства на средата, като не може да измени всичко което той иска.
-12-
Човека и неговата среда. Ролята на труда за поява и развитие на съзнаниетоС въпроса за еволюционния преход от маймуната към човека известен под името антропогенеза, се занимават редица науки като естествознание, философия, палеонтология, психология и др. Всички тези науки се интересуват от отделни страни на антропогенезата.
Психологията се занимава с един от кардиналните въпроси на антропогенезата – с възникването на прехода от животинска психика към човешко съзнание, а разликите между тях е огромна.
Разбира се психологията държи антропологическите и функционалните промени в организма, без която появата на съзнанието би била невъзможна.
Дарвин излага многобройни доказателства за схващането на произхода от маймуната към човека. Малко се знае за човекоподобните маймуни от които е тръгнал човешкия род. Това затруднява изучаването на посочения по-горе преход. Палеонтологията обаче е предоставила на науката останки от маймуночовек – пикантетроп, синантроп, и хегелбергския човек. Първобитния човек се свързва с неандерталския човек, който живее преди 200-300хил. години. Най-близък до съвременния човек стои кроманьонския човек.
Преходът от животното към човека се осъществява от нови фактори, като обществения живот и трудовата дейност. Предпоставки за занимание към труд и по такъв начин за преминаване към обществен живот се подготвя постепенно по време на многовековната еволюция. Това са стадното съществуване. И от други особености в устройството на организма и по специално във функциите на мозъка у висшите животни. Особено значение в това отношение са наченките в изправения вървеж и устройството на ръката при човекоподобните маймуни. Без хващателната функция на предния крайник каквото е при маймуните, не би могло да се премине към осъществяването на най-значителните операции.
Маймуните поначало се обединяват на стада, неосъзнато. Към това в далечното еволюционно минало не е потиквало потребността за съществуване. Задружно по-лесно се намира храна и по-лесно се отбранява от неприятели. Така те инстинктивно са се обединили в група. Така чрез колективния опит се осъществява съвместно и от отделните екземпляри. Монти……… пише, че появата на труд би била възможна само при животни, които са живеели на групи, които са живеели на групи, които са притежавали ум и в която съществува развита форма на задружен живот. Това са елементарни форми на групова съвместност. Това е предпоставка за задружния труд, която при човека се осъзнава.
Тъй като психичното отражение на човека е развито до висока степен, трудовата дейност се характеризира освен със съвместното действие и със поставянето на цели и изготвянето на средства за производство. Целта е мислен образ от резултат на дадена дейност. Примерно чрез нея могат да се изработват оръдия.
Съвременния човек не може да живее без другия. Първата предпоставка е човека да влезе в отношения с природата, втората да влезе в отношения с другите. Три са социалните предпоставки – труд, съзнание и съвместно съществуване. Без посочените предпоставки не може да има труд. Взаимоотношенията в социалната общност(групи или колективи) водят до появата на висшата психика.
Така че човека заедно с другите се насочва към целта. И най-добрия архитект би завидял на пчелата, но за разлика от нея и най-лошият има цел.
Очовечаването на маймуните е започнало тогава, когато са започнали да си служат с предмети, както и когато с тях са започнали да изработват други предмети. Това са наченки на трудова дейност, в която се появяват първите понятия и стават първите наченки на съзнанието. Следователно съзнанието на човека се е появило под въздействието на трудовата дейност, която винаги е била съвместна. Т.е. човека е социален и съвместния труд е довел до появата на съзнанието. Тези три фактора същевременно са използвали и същността на човека и продължават да действат и сега.
У човекоподобните маймуни, слезли от дърветата е съществувало известно разпределение на функциите на ръцете и краката. Ръцете са се специализирали като органи за хващане и постепенно са преминали и към ходене на два крака. Така се е стигнало и до разликата между маймуната и човека., чрез постигането на изправената походка. Това е много важен еволюционен преход и огромна крачка в прогресивното развитие на психиката.
Съвместният труд е дал тласък към този процес. Той е усъвършенствал мускулатурата и функциите на краката. Ето защо се казва, че ръката на човека се е появила като орган на труда, но и като негов продукт. Посочвайки факторите под влияние на които човекоподобната маймуна се е превърнала в човек, Хенгел посочва труда и заедно с него и езика. Това са най-съществените стимули под влияние, на които мозъкът на маймуните се е превърнал в човешки, като при сходството си с първите е много по-голям. Също така, все повече са се усъвършенствали и сетивните органи.
Преминаването към трудовата дейност по време на антропогенезата е започнало стихийно под влияние на потребностите на самото съществуване. Трудовия процес дори и в неговите първобитни форми води до появата на осъзнаването, както на обектите намиращи се в него, така и в резултатите които му предстоят да постигне. Тук се появяват и елементи на предвиждане, чрез които човекът започва да открива елементи в средата.
Буквално съзнанието означава знание за нещо. То е познанието на първо място на обектите от външния свят, с които то си служи, и чрез езика(думите) те ги обозначават, т.е. обозначава ги чрез понятия.
Човекът е започнал да възприема и осъществява сам себе си – т.е. да има знание за себе си. Това е неговото самосъзнание, което е част от неговият Аз. Благодарение на тази способност на съзнанието да опознава света, човека може чрез практика да променя света, като произвежда средства за това. При животните няма такова нещо. Те намират всичко във готов вид. Така човек преобразува света, нагаждайки го към своите нужди.
Маркс казва, че труда преди всичко е предмет между човека и природата в него. Той контролира обмяната на веществата с природата. Като природна сила той предстои пред природното вещество. Поставя движения присъщи на природните сили(свои ръце и крака) и пръсти за да си предостави природни вещества, във форми за неговия живот. Така действайки върху външната природа, човекът я променя, но така променя и своята природа. Така исторически човекът се самоотвърждава, като създава човешка природна среда.
Общото за човека е качествената нова среда в сравнение с природната среда. Природната среда влияе върху развитието на психиката. Социалната среда само за човека е допълнителен фактор и условия за съществуване. Така че природата и социалната среда са взаимно свързани, и при човека и двете имат формиращо въздействие. Там действат преди всичко биологическите закони, но предхождащите форми като физични механизми също съществуват. Но в нея се проявяват и химоко-физическа и механическа. Социалното е по-висша форма на движение. При човека биологичното и социалното са взаимно свързани. В основата на човека лежи биологично водеща роля. При социалното имаме това взаимодействие което е важна причина за прехода от животинската към съзнателната психика. Социалното е нещо като фон за осъществяване и развитие на биологичното. То е условие за съществуването на човека(Примерно дете което не остава в семейството).
Чрез човешките(социалните) условия те се усъвършенстват. Личността носи социалното. При човека те са свързани заедно. Под понятието човек ние обуславяме единството на биологичното и социалното под на социалното. Има теоретици които отдават ту в едната ту в другата крайност, когато разкриват социалното в човека. Някои я биологизират а други я социализират и не зачитат другите. Правилното разбиране е да се отчитат и двете.
Леон Леви пише, че психичното отражение може да възникне вън от биологичното тяло. Само човекът е субект на психиката.
Човекът като субект има отношения към предмета.
Всичко това в еволюцията се е извършило в голям период от време. Вярно е че еволюцията на съзнанието е при преминаването от човекоподобните маймуни към човека. Но видимо е че съвременния човек я е постигнал.
Субективната сетивност е израз на
а самото участие на трудовия процес усъвършенства човека при прехода му.
-13-
Анатомо-физиологични промени в органите през антропогенезата и значението им за човешкото съзнаниеИсторическия преход на психиката от висшите животни към човека е свързан с качествени промени в структурата и физиката на нервно-мозъчното вещество. Това води до значителни промени в отношението на човека към себе си и околния свят.
Новите изисквания на труда довеждат до уголемяването на масата на мозъка и появата на бразди и извивки у човека в кората на полукълбата.
Мозъкът на шимпанзето е 375гр., на детето 1000гр., на неандерталеца е 1400 кв. см., на кроманьонеца 1500кв. см., а на съвременния човек е също 1500кв. см.
По отношение на езика и езиковото общуване у човека са настъпили промени в гласовия апарат, а също и анатомо-физиологични.
При маймуната устната кухина и глътката са свързани помежду си със тесен отвор. Те нямат нашия говор, те издават звуци. При човека те представляват обща кухина наречена . Тя се формира по време на антропогенезата. Това устройство дава възможност за качествени нови промени на издаваните от хората звуци при общуването с другите хора. Т.е. възможност за членоразделна реч. Комплект от звуци обединени в изречения(изразни понятия и съждения).
От казаното се вижда, че промените свързани с говорния апарат, са се отразили върху утвърждаването на човека да говори и използва езика. Първо езика се е появил да изразява мисли но и за формирането на мисленето у човека. Така постепенно се утвърждават и граматическите правила, защото езикът е второ сигнална степен и е свързан със втората връзка на съзнанието.
Влиянието на езика върху еволюцията на прехода от маймуната към човека, влияе и върху структурата на мозъка.
Под влияние на гласовата симпатизация в кората на мозъка се оформят центровете на Брока и Вернике.
Способностите да възприемаме и да използваме езика са взаимносвързани, както и техните центрове.
Дарвин е казал че развитието на ума трябва да е направило големи крачки напред, когато човек е започнал да употребява речта като полуинстинкт. Той е казал също, че продължителната роля трябва да се е отразила и предизвикала наследствени изменения, които от своя страна повлияли и за усъвършенстването на езика.
Големия обем на мозъка у човека за разлика от животните може би се дължи на употребата на някои прости форми на речта – чуден механизъм който обозначава предметите с определени знаци и предизвиква редица мисли.
Такива умствени способи като мислене, съзнание и самосъзнание са произлезли от продължителни упражнения. Чрез езика и други умствени способи имаме усъвършенстване на анализаторите и връзките между тях.
Всички действат заедно. Ето защо, ние можем да функции на речево – слуховия и речево – двигателния анализатор. Тези анализатори не са откъснати от зрителния.
Речево – слуховия не е нов орган, а е единство в зависимост от посоките. Разбира се еволюцията има променственост. Колкото повече се усъвършенства слуховият апарат толкова по-добре е развита и говорната функция. Органите възникнали в устната кухина както зъби, език, небце са възникнали като органи за хранене. В този смисъл те принадлежат към сферата на двигателния анализатор, а те са свързани към първосигналния анализатор. В антропогенезата те се приспособяват като органи за речево – сигнален анализатор, който се характеризира като втори сигнален анализатор. Разбира се тези органи се предават по наследство, но техните говорни функции не се предават по наследство., а се придобиват чрез употребата на езика – т.е. те имат социална функция. Именно тези функции в антропогенезата се появяват при социалните условия. Следователно, развитието на тези функции върви заедно с развитието на езика, и като преоритет слуховия анализатор има голяма роля.
-14-
Съзнанието като чисто човешко психично явлениеМисленето не се е появило на празно място. У някои маймуни и делфини има елементи на мисленето, които говорят за интелектуално поведение. В развитието си на базата на усъвършенстването си довеждат до човешкото съзнание. Като висша психика то е познание на външната действителност, която служи за ориентация на човека в действителността и най-вече за приложението му на практика и за задоволяването му на потребности.
Човешкото мислене отразява мисленето на нещата. Той има строга организация, свои форми (понятия, съждения), операции с , анализ, синтез и др. Подчинява се на свои норми и закони, по които исторически се развива. В филогенетическия смисъл то е свързано с нагледно – образното мислене, което е зачатък у човекоподобните маймуни и ясно изразена от първобитния човек.
Мисленето е свързано с езика по две линии, че мисленето се реализира с езика и езиковата воля за…………..
Съзнанието се представя чрез висши психични процеси, като мисленето, паметта, въображението и навиците. Съзнанието и самосъзнанието са елементи от характера на човека. Съзнанието чрез мисленето влияе върху психичните процеси, чрез които се осъществява сетивното познание – усещане, възприятие представляват при човека , мисленето със сетивните познавателни процеси. Имаме единство между тях при водеща роля на абстрактивното. Изводът е че съзнателното мислене интегрира и обединява човека чрез съзнателното поведение.
Съзнанието и самосъзнанието са едни от най-важните действия на човека. Всяко нещо, в това число(дори и психиката има своя същност) и тук възниква въпроса какво е психика и съзнание.
Тези понятия са близки. Съзнанието е висша психика. За да се отговори на този въпрос, първо трябва да се отговори на въпроса какво представляват процесите, като усещане, възприятие, памет, въображение, чувство, характер, способности и др. Всич1ко това са психични елементи.
Носител на психиката и съзнанието е живо същество. Носител може да бъде и целия биологичен вид или социалната роля у човека.
Външните въздействия чрез нервната система се обработват и се превръщат в елементи на психиката. Чрез паметта тази психика се съхранява. За да ги трябва да функционира нормално нервната система. Информацията се съхранява в паметта и мозъка. Там са усещането, мисленето. Там са и знанията. Тези знания са ни необходими и ние постоянно ги използваме.
В този смисъл психиката в чистата си форма се намира само в човека като чиста информация, не стои вързана а постоянно служи като излиза навън и се материализира чрез езика, действията, предмета на труда и др. И тогава тя става не психична а материална форма. Тя е знание което е вярно по съдържание. Понятието отразява съдържанието на предметите – т.е. тя служи за ориентиране на производството.
Психиката има относителна стойност и сила. Тя съдейства за творчеството и въображението и тя по съзнателен път си . Психиката и съзнанието имат отражение на предметите. Те не могат да се появят ако няма външно въздействие върху нервната система. Те имат условно – рефлекторен характер. При ранните животни имат безусловни рефлекси, а при човека и условни.
Чов е превръщането на психиката и съзнанието в човешко явление. Чрез нея в нейните нужди се обогатява. Тя е основен критерий за познанието.
Всяко място където се получава знание е духовен институт. Психиката се реализира в произведенията, въпреки че те са материализирани и нямат душа. Това е така, защото творецът преди да създаде нещо, то той има мисли и в последствия ги материализира. Когато друг човек възприеме тези творби чрез гледане, тя се възприема. Тук има едно взаимно .
Животът е верига от едно превръщане в материално, но също така и от материално в духовно.
Вина
Предразположените към депресия хора са изключително чувствителни спрямо своите грешки и поради това се чувстват особено виновни. Моурър (1975) не вярва, че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или низки страсти например, а по-скоро тя би могла да бъде натрупване на множество обикновени „грехове“. Всички ние правим необмислени неща: вършим егоистични действия, отправяме нараняващи забележки, просто не мислим за другите и т.н. Нашето общество ни окуражава да се грижим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата, които вършим. Както Моурър отбелязва, откакто протестантите са отхвърлили изповядването пред свещеници преди около 500 години, протестантските религии не предлагат точно дефиниран начин за изповед на греховете и за тяхното изкупление. И тъй като вината за това, което сме направили, задържаме вътре в себе си, ние се депресираме и е възможно да проявим други невротични реакции. (Според друга теория причината за депресията се крие не толкова във вината, колкото в чувството за срам, че не са били положени достатъчно усилия.) Според Моурър решението на проблема е да се сформират „поддържащи групи“ /по образец на малките ранно-християнски църковни сбирки/, в които разбиращи и съчувстващи /трайни/ приятели изслушват нашите недостатъци /нашите „грехове“/, прощават ни, и тогава ни помагат да се реваншираме за вредата, която сме нанесли.
„Съжалението за неща, които сме правили може да намалее с времето; съжалението за нещата, които не сме направили е неутешимо.“
-Сидни Дж. Харис
Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия. Често тя се състои в това, че не се прави нещото, което човек мисли, че би трябвало да прави — „Не трябваше въобще да позволявам на сина ми да излиза с тази паплач“, „Трябваше да разбера, че не ми казват истината“, „Трябваше да водя по-добре сметките си“. В този случай, човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това, което се е случило, поставяйки си невъзможни (перфекционистки) стандарти и/ или да се впусне в ирационално мислене. Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина. Вината може да предизвика депресия. Има и друга възможност: този, който ни кара да се чувстваме виновни, е мразен. В случая при вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт; по този начин той започва да се ядосва на себе си и точно този гняв психоаналитиците смятат за причината на депресията. Начините да се справим с вината и съжалението са дискутирани в следващата част.
Незадоволена нужда от зависимост
Изследвайки живота на депресирани хора някои психоаналитици и междуличностни терапевти са открили наличието на твърде покровителствени, глезещи, свръхвъвлечени или твърде контролиращи, /ограничаващи/ родители. Такива деца израстват с „орален характер“: те са зависими, не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесвани от другите, че стават покорни, лесно манипулируеми, изискващи грижи и т.н. Преди да се депресират те са описвани от терапевтите като „пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия… надавайки отчаян зов за любов.“(Чодов, 1974) Тяхното самочувствие зависи от одобрението на останалите. Когато нуждата им от зависимост не е посрещната те се депресират и плачат точно, както са правили като деца.
Освен това, обикновено когато се чувстваме слаби и зависими, ние се ядосваме. Така, че твърде зависим депресиран човек може да се противи на предлаганата помощ („Не можеш да ме направиш
2
щастлив и продуктивен“) и да стане враждебен („Ще си платиш за това, че не ме обичаш“). Така загубата на любов представлява тройна заплаха за един зависим и склонен към депресия човек: (а) появяват се тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена, (б) развива се ниско самочувствие и състояние на безнадеждност тъй като „Загубих всичко“ или „Не заслужавам нищо“, (в) появяват се гняв и омраза, защото „Те са ме изоставили, едно безпомощно дете“ (Зайден, 1982). Така че не е изненадващо, че изследването потвърждава старата поговорка „Не можеш да живее с тях, но не можеш да живееш и без тях.“, особено когато тя се отнася за много нуждаещи се хора. Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най-срещания вид стрес свързан с депресията на жените. От своя страна обаче добрите, грижовни, интимни взаимоотношения са най-добрата защита от депресията (Браун & Харис, 1978; Клерман & Вайсман, 1982). Вижте секцията относно загуба на връзка и самотата.
Тези интерперсонални, психодинамични и психоаналитични терапевти биха казали, че да се обяснява депресията като резултат от негативни мисли или липса на социални умения е повърхностно и необмислено тъй като се пренебрегва вътрешната борба за любов за оцеляване през целия ни живот. Също така, тази теория прилича много на популярното в момента феминистко виждане за социалния натиск върху жените да се откажат от своята индивидуалност срещу това да бъдат „обичани“ („Бъди мила“, „Служи и улеснявай другите“, „Постави своите нужди на последно място“ и т.н.).
Невъзможни цели или липса на цели
Изключително взискателни родители, които са критични, перфекционистични и твърде сурови, обикновено имат неспокойни, вглъбени и понякога враждебни деца с нездраво отношение тип „Аз не съм добре“. Вероятно те са възприели непостижимите цели на своите родители. От друга страна, изследването на Купърсмит предполага, че незаинтересовани родители, които не възпитават последователно и/ или не осигуряват морални напътствия в живота обикновено имат деца с ниско самочувствие ( и с по-голям риск за депресия).
Загубата на цел или на морални ценности също може да доведе до депресия. Хирш и Кенистън (1970) изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те — по времето на нарко – субкултурата, хипитата, пацифистките демонстрации и др. Те не се бяха провалили; те просто не бяха заинтересовани. Всъщност те не са се интересували от нищо. Изглеждали са леко депресирани, но не са преживели загуби; нямало е голям стрес. Обаче едно нещо е общо за всички тях — загубата на уважение към техните бащи. По-рано те са обожествявали своите бащи, но на този етап те не могат да приемат тяхната ценностна система. Материализмът на средната класа, парите както и кънтри клубовете не ги привличат. Те се чувстват изгубени, несигурни какво искат и малко отегчени от всичко това. По време на 60-те и ранните 70 години на XX в. хиляди напускат училище и традиционното общество. Това състояние е наречено „екзистенциална невроза“. Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството на свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и в бъдеще. За да се постигне това, животът трябва да има смисъл и причина. (Напускането на училище престава през 1973-74, когато има влошаване на пазара, което кара хората да започнат да се безпокоят за това как ще се издържат. Напусналите сега биха били между 45 и 50 години и биха имали 20 годишни деца.
Срамът: да се срамуваш от себе си трябва да е депресиращо
Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията, т.е. от къде точно идват безнадеждността, негативните виждания, ирационалните идеи, погрешното мислене, само-критиката, ниското самочувствие и др. Теорията за срама не може да бъде обвинена в това отношение — тя определя произхода като ранни преживявания в детството. Срамът е чувството, че си неадекватен, ниско стоящ, който не е „достатъчно добър, нещо му липсва“, тип „срам ме е от себе си“. За разлика от страха, който включва външна заплаха, срамът се появява, когато сме разочаровани от нещо в самите нас, от нашата истинска същност. Срамът е вътрешно измъчване: да се чувстваш страхлив, глупав, необичан, неструващ, „лош човек“. Ние се крием в срама, т.е.
3
обръщаме се, покриваме си лицето, навеждаме очи, изолираме се. (Съществува и друго свързано измерение — срамежливостта, но тук ние се занимаваме със самоомразата или да те е срам от самия теб.)
Огромната загриженост за пристрастяванията през последните 15-20 години е породила нова вълна литература за нефункционалното семейство, вредните родители, детето в нас, взаимната зависимост, възрастни деца на алкохолици, поддържащи групи и др. Съществуват стотици книги с подобни теми: Кауфман (1989,1992), Брадшоу (1988, 1989) и Бийти (1989).
Произходът на срама обикновено се търси в ранното или в по-късното детство. Срамът се използва като начин за контрол от родители, приятели, обществото. Част от най-травмиращото възпитаване включва коментари свързана с чувството за срам: „Не те е срам!“, „Караш ме да се срамувам!“, „Ти наистина ме разочароваш, когато…“. Ние казваме на децата обидни неща, които никога не бихме казали на възрастни: „глупав“, „непохватен“, „егоистичен“, „мамино детенце“, „дундьо“, „заради теб…“, „ти си ужасен“, „надут“ и др. много възрастни ясно си спомнят болката от тези забележки. Братята и сестрите наред с приятелите са жестоки: подигравки, надсмиване, дразнене, обиди и др. децата са плескани и бити, надвивани (подчинявани) и унизявани; тяхната воля е прекършвана. Всичко това може да накара едно дете да се срамува от себе си (да се депресира).
Дори по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени (не ни вярват); ние сме принудени от срам да изоставим плача; гледат ни с пренебрежение, ако не сме успешни, привлекателни, независими и известни. Срам ни е, ако сме бедни и се обличаме бедно; ако сме дебели или прекалено слаби; ако не можем да се изразяваме добре или имаме ниски оценки, малко приятели и др. Някое чувство за срам и безпокойство може да има полезна цел, но може да бъде опустошително.
Има някои данни, които поддържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс (1995) е установил, че „дълбок срам“, не просто неудовлетворение, в жените спрямо техните тела (най-вече гърди, задник, корем или крака) е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Ако жена е физически или сексуално наранена като дете или като възрастен, рискът за депресия се увеличава 4 или 5 пъти. Само насилието в детството обаче причинява срам при жените относно тяхното тяло. Вижте Айзак (1995) за подробна дискусия за последиците от насилие върху мъже в детството.
Спомените от нашето минало — нашето детство и юношество– оформят идентичността ни и нашето основно възприятие на самите нас. Понеже ние имаме семейства и култури до голяма степен основаващи се на срама, срамът се свързва с много неща, като нашите основни нагони, социални (междуличностни) нужди, чувства и цели в живота. Примери: голяма доза срам е прикрепена към сексуалните нагони (помислете за неудобството, което изпитваме спрямо самозадоволяването, да не говорим за хомосексуалността), а също и към задоволяването на глада и хранителните ни потребности (помислете за хранителните проблеми на бебетата, караниците около храненето с децата, хранителните проблеми на младите хора). Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност, винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, развод, задушаващо прекомерно покровителство или контрол. Понякога срамът е свързан с телата ни, с нашата липса на компетентност, с целите ни в живота (помислете за реакцията спрямо някого, който иска да стане известен певец или момиче, което иска да стане механик или пък момче, което иска да стане медицинска сестра.) Също така се прави и връзка между чувствата и срама („Не плачи!“, „Не се чувствай така!“ или „Престани да подсмърчаш или ще те напердаша!“) и по този начин ние започваме да се срамуване от плачене, гняв, страх, самоизтъкване и дори понякога радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко, което представлява — от себе си като цяло — „Аз съм едно нищо!“. Срамът е мощна сила, но ние можем да разберем и преодолеем някои от неговите причинители.
Има няколко естествени защити използвани срещу самоатакуващия срам :
4
Нападаме другите. Да нападаме другите като сме критични, саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената душа.
Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.
Обвиняване на другите. Какъв по-добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме други за нашите или пък за световните проблеми?
Превръщане в прекалено мили хора, готови да угодят на всекиго, да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде да компенсираме това като станем „истински добри“. Ако сме прекалено мили често това означава, че се преструваме или лъжем за нашите истински чувства или мнения навярно, защото се срамуваме от нашата истинска същност.
Истинската ни същност може да се оттегли толкова на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят (отричане), че срамните действия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.
Очевидно, човек който изпитва срам, но използва тези защитни тактики, ще предизвика срам в други около него. Така, душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете. Това става по няколко начина: а) словесно, сексуално или физическо насилие, б) физическо и емоционално изоставяне, (от детето дори може да се очаква да се грижи за емоционалните нужди на родителите), в) възприемането на децата като маловажни подчинени, които трябва да бъдат направлявани и обвинявани; или като личности, които да контролират чрез заплахи за насилие, неодобрение или оттегляне на обичта; или като хора, за които да се грижат прекомерно, да не им казват истината, защото те са нуждаещи се, крехки и „не могат да разберат“; или като хора, с които да бъдат емоционално свързани, защото те са чудесни, перфектни, могат да посрещнат нуждите им и могат да се окажат единствените, които ги е грижа за тях. Така срамът поражда срам.
Какви са последиците в семейство, където срамът играе важна роля? Самообвинения и самокритика. Постоянно да се сравняваш с другите и все да излизаш по-лош. Депресия — ние може да не харесваме и да се отричаме от части от нашата същност и дори може да изпитваме презрение към себе си като цяло. Човек, който се срамува може да се заеме с обсебващи дейности — физическо и сексуално насилие, пристрастяване към наркотици и алкохол, анорексия – булимия и затлъстялост, работохолизъм, сексуални пристрастявания, пристрастявания към определени чувства (ярост, да се чувстваш засрамен и отхвърлен), интелектуализация, анти-социални действия както и други проблеми на личността включително и раздвоение на личността (multiple personality). Списъкът е дълъг. Някои от тези „болни“ поведения, като пристрастяванията, ни помагат да скрием нашия срам; някои, като работохолизма, се опитват да компенсират нашите слабости; някои, като насилието, прилагат върху други вредното поведение, което ни е било наложено; някои, като криминалните прояви, отразяват страха и омразата към начините, по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас… това е вътрешен глас. Обикновено гласът звучи като нашите родители. Понякога гласът на срама е здравословен и полезен; понякога е нездравословен и саморазрушителен. Натансон (1995) би трябвало да ви помогне да разберете тази сложна емоция.
Семейства базиращи се на срама често имат негласни, но добре разбрани „правила“ като: „Недей да имаш чувства, или най-малкото недей да говориш за тях. Не се опитвай да подобриш нещата — остави семейните проблеми намира. Не бъди такъв какъвто всъщност си; не бъди откровен и открит; винаги манипулирай другите и се прави на нещо различно — на добър, неегоистичен и в контрол на нещата. Винаги се грижи за другите, не бъди себичен и не разстройвай другите, и не се забавлявай. Не се сближавай с хората — те няма да те харесат, ако знаят истината за теб.“ Правила
5
като тези ни задържат слаби, загубили надежда, незрели, наранени и нездрави — депресирани, а може би и пристрастени.
„Обезкуражаването е просто отчаянието на наранената любов към себе си.“
Франсоа Де Фенелон
Лечението според тази теория включва разкриване на източниците на срама и разпознаване на опресивния контрол наложен ни от вътрешния глас на срама, семейните правила и културните ограничения спрямо половете. Освобождаването от тези неща може да означава да се погрижим за нараненото, уплашено малко момче/момиче в нас и да съградим нашето самочувствие.
Липсата на самоконтрол причинява депресия
Това обяснява защо необвързани жени с ниско образование и приходи са тези, които има най-голяма вероятност да се депресират – те нямат подкрепа и контрол в своя живот. Също така, доминирани жени споделят, че се чувстват сякаш са „изгубили себе си“. Те имат връзка, която не им дава възможността да изразяват свободно своите чувства, изгубили са вяра в собствените си възгледи, не разчитат на възможностите и уменията си, изгубили са самоуважението си и дори им е отнето правото да изразяват своята мъка и отчаяние. (Джак, 1991) Така става ясно защо тези жени трябва да потиснат своята истинска същност за да запазят последното си късче „любов“. По някакъв начин тези потиснати части от нашето вътрешно аз трябва да си възвърнат контрола и да се научат да се проявяват отново.
Рем (1977) казва, че липсата на умения да си помагаме сами, т.е. да не знаем как подобрим състоянието си, кара депресираните хора да придават прекалено голямо значение на негативното, да възприемат твърде високи стандарти и да не подкрепят достатъчно самите себе си. Писжински и Грийнберг (1987) смятат, че депресията представлява невъзможността да престанеш да се фокусираш върху себе си. Д’Зурила и Незу (1982) считат, че недостатъчните умения да се разрешават междуличностни проблеми причиняват депресия. Уменията, които често липсват на депресираните хора са: а) умението да се виждат алтернативни решения, б) умението да развиеш детайлни планове за постигането на крайна цел, и в) умението да взимаш решения. Чувството за самоконтрол е основно и при трите умения. Този подход за възприемане на депресията отива отвъд теорията за безнадеждността, която се фокусира върху песимистична нагласа; той подчертава важността на уменията и познавателните (когнитивните) техники, които увеличават нашите методи и средства за самоконртол, както и нашия оптимизъм.
Това „обяснение“ на депресията казва много повече от това просто „Поеми отговорността и се излекувай.“ За всички нас, независимо дали сега сме депресирани или не, то ясно показва необходимостта от допълнително проучване. Нещастните хора не могат да научат това, от което се нуждаят, ако мъдрите хора и науката все още не са го открили. Извънредно необходимо е усърдно да се тества ефективността на всеки обещаващ анти-депресионен метод за самопомощ. Вече има значителни доказателства, че някои методи за самоконтрол действат, но също така има и хиляди обикновени, всекидневни методи, които да бъдат изпробвани с различни видове депресирани хора (може би 100 години изследвания — нека да започваме!). Вземете предвид и тези условия, които трябва да се изяснят: женените хора имат повече подкрепа, следователно по-малко депресия. Добре, но нали жените имат повече подкрепа от мъжете; защо са по-депресирани? Освен това ние обикновено мислим, че подкрепата се получава като говорим с някого, но Рос & Мировски (1989) смятат, че говоренето увеличава депресията. Как е възможно това? Вероятно самото говорене (без разрешаване на проблема) отблъсква другите и/или включва повече самонараняване, отколкото получаване на подкрепа. Например, изследванията са показали, че депресираните хора повече от недепресираните биха се провалили при изпълнението на дадена задача (и тогава биха говорили колко ужасно се чувстват) за да избегнат изпълнението на още такива прости задачи. Както мотивираният да не успява човек от глава 4, някои депресирани хора изглеждат мотивирани да не
6
се справят, да имат малък самоконтрол и да бъдат депресирани. Депресията понякога може да ни даде удобно извинение пред нас самите и пред другите.
Това последно обяснения на депресията подчертава неинформираността на депресирания човек относно самоконтрола и колко още знание трябва да придобие за да разбере кое помага и кое вреди при депресия.
Резюме на причините за депресия и как да ги използваме
Тези 14 теории ви дават идеи за това как депресията се развива. Всеки теоретик счита своето обяснение за основната причина. Но както знаете, аз не мисля, че животът е толкова прост. Подозирам, че всяка депресия може да има много причини. Например, може да имате генетично предразположение към депресията. След това, вие израствате в семейство основаващо се на срама, което е имало критично, песимистично отношение. Чувствайки се отхвърлени така или иначе, вие сте почувствали и намразили враждебността в семейството, което ви е довело до това да напълнеете много по време на пубертета. Заедно, всички тези фактори водят до сериозни социални проблеми и ниско самочувствие. Вие не само, че не се харесвате, но чувствате, че вашето семейство е създало много от емоционалните ви проблеми и сте им го казали. От своя страна семейството никога не ви е поддържало емоционално и съвсем честно смята, че „Ако си дебел/а, престани да ядеш“ и „Ако си нещастен, вземи се в ръце, стани щастлив и остави всички тези психологически глупости за това как родителите били отговорни.“ Неможейки да разрешите тези лични проблеми, когато гаджето ви от 2 години — човек, от когото сте зависили изключително много и много сте разчитали — решава да ви напусне, депресията е нещо повече от това, с което можете да се справите. Вие ставате самотни и тъжни през цялото време, нищо не изглежда интересно вече; напълнявате още, чувствате се уморени и апатични, ставате по-самокритични и обзети от вина, не виждате нищо хубаво в живота си нито сега нито в бъдеще, и дори имате някакви мисли да свършите с всичко това, ако любовницата/ любовникът ви не се върне. Историята е сложна. Вие имате сериозна депресия и се нуждаете от професионална помощ. Твърде късно е да се разчита единствено на силата на вашата воля. Въпреки това, вие също трябва да се опознаете и да си помогнете сами. Такъв е истинският живот.
Трябва да обмислите и да разберете колко вярна е всяка теория за вас –вероятно вие имате нужда да прочетете повече или да поговорите с роднина, приятел или съветник. Ясно е, че вникването във възможните причини (във вашия случай) помага да достигнете до възможно решение. Вземете предвид петте части или нива на всеки проблем — поведение, емоции, умения, познание (cognition) и несъзнателни фактори — и тогава планирайте своята атака като се основавате на остатъка от главата и глави 11-15. Продължавайте да се опитвате да излезете от тъмнината, докато не се почувствате по-добре. Дори, ако депресията е от лека до умерена, потърсете помощ, ако вашите усилия да си помогнете сами не са проработили за месец или два. Съществуват лекарства, които успокояват депресията на много хора; не бъдете глупави като ги отхвърляте, ако психологическите методи не вършат работа. Не се отчайвайте.
Симптоми на силна депресия
Не всички депресирани хора имат всички тези симптоми или пък може да ги имат, но не в еднаква степен. Ако човек има 4 или повече от тези симптоми и ако нищо не може да ги накара да изчезнат, и продължават повече от две седмици, трябва да се потърси помощта на доктор или психиатър.
• Постоянно тъжно или „празно“ настроение
• Чувствате се обезнадежден, безпомощен, неструващ нищо, песимистичен и/или виновен
7
• Злоупотреба с алкохол/ лекарства
• Умора или загуба на интерес в обичайни дейности, включително секс
• Смущения в храненето и спането
• Раздразнителност, повече плачене, безпокойство и пристъпи на паника
• Затруднено концентриране, запомняне или вземане на решения
• Мисли за самоубийство; планове или опити за самоубийство
• Постоянни физически симптоми или болки, които не се поддават на лечение
Опасни признаци за планиране на самоубийство
• Говорене за самоубийство
• Твърдения за безнадеждност, безпомощност или нищожност
• Погълнатост от темата за смъртта
• Изведнъж по-щастлив/а, по-спокоен /спокойна
• Загуба на интерес за неща, за които го/я е грижа
• Посещаване или обаждане на хора, които са му/я скъпи
• Уреждане на нещата, поставяне на всичко в ред
• Раздаване на неща
Човек с признаци за самоубийство неотложно трябва да се срещне с доктор или психиатър.
1. Използването на експертна информация – обективна необходимост за обществената практика.
Усложняването на различните видове дейности неминуемо налага паралелното решаване на два основни проблема:
· повишаване на професионалната квалификация на ръководните и изпълнителските кадри;
· създаване на условия за широко използване на експертната информация от тесни специалисти в различни области на научното знание.
Експертната информация е крайно необходима както за организирането и реализирането на дадена дейност, така и за успешното решаване на всяка конкретна практическа задача.
Експертна помощ се търси когато знанията и практическия опит на изпълнителските кадри не достигат за решаването на конкретни практически задачи. Експертна помощ се търси при следните случаи:
· при оценка на взето решение за извършване на определени действия;
· при търсене на рационални възможности за решаване на възникнали конфликтни ситуации или на спорове по отношение на взето решение;
· при липса на специалисти, които могат да решат определена практическа задача;
· при възникване на понятийни проблеми между различни научни области, за решаването на които могат успешно да се използват външни специалисти;
· при възникване на радикални промени в условията на определена дейност, решаването на които е невъзможно без използването на тесни специалисти;
· при всички случаи, когато това е предвидено в нормативни документи, с които е регламентирана дадена дейност.
При търсенето и използването на експертни знания в различни области на обществената практика се спазват стриктно три основни принципа:
· експертизи да се възлагат на изтъкнати специалисти в определена област на науката и практиката;
· ясно и точно представяне на научния проблем или практическа задача;
· подбор и прецизно използване на надеждни методики за изясняване и решаване на определени задачи.
Експертизите трябва да се възлагат на много добре подготвени специалисти в определена научна област. Те трябва да умеят да използват своите научни знания ори решаването на конкретни практически задачи.
Експертът трябва да може:
· да се ориентира в нестандартни ситуации
· да организира и провежда необходимите изследвания, да обобщава и да прави изводи от получената емпирична информация.
· да формулира ясно и точно отговорите на поставените експертни задачи.
Освен с научна компетентност, работата на експерта се отличава и с независимост. Той не е заинтересован да използва или да приспособява фактите. Напротив, той се стреми да направи максимално точна и прецизна оценка на фактите и да отговори на задачите, които му са поставени.
Експертизата може да бъде единична или групова (колективна). Груповите експертизи се използват, когато проблемът е по-сложен и разрешаването му не може да се извърши само от един специалист.
При възлагане на групови експертизи възложителят трябва да се съобрази със следните изисквания:
· да прецени научните области, от които трябва да се използват специалистите;
· да прецени дали е възможно да се координират техните усилия при провеждането на експертното изследване и даване на общо заключение на възложените за решаване експертни задачи;
· при липса на възможност за общо експертно заключение на ангажираните специалисти, трябва да им се даде възможност да представят поотделно своите експертни заключения.
В реалната практика се използват два основни подхода при подбора на специалистите за възлагане на експертизи: априорен и апостеорен.
При първия подход се търсят специалисти от различни области на научното знание като се разчита, че биха могли да изпълнят експертните задачи. Възможностите им се оценяват след изпълнението на самите задачи.
При втория подход експертите се подбират в основни линии сред лицата, които вече са изпълнявали експертни задачи. При този подход се разчита главно на лица, които вече са доказали своите експертни възможности.
В правоприлагането при назначаване експертизи се използва предимството на апостеорния подход. Освен това криминалистическите експертизи се възлагат предимно на специалисти, които нямат юридическо образование.
Юридическа подготовка имат главно лицата, които са ангажирани с огледите на местопроизшествията, и които се занимават със съхраняване и изземване на оставени следи при реализиране конкретна престъпна дейност. Юристи-експерти могат да се използват и в случаите, когато трябва да се тълкува законодателството на други страни.
Липсата на юридически знания в преобладаващата част от специалистите, които се провличат като експерти се компенсират чрез разработване и утвърждаване на указания за различните видове експертизи. Тези указания помагат експертизите да се провеждат и експертните заключения да се оформят при стриктно спазване на определени процесуални изисквания.
2. Експертизата в съдебния процес.
Санкционирането на деянията, свързани с нарушаването на различни правни норми не се осъществява от един универсален съдебен орган. Самите съдопроизводства също са различни. Те могат да бъдат: наказателни и гражданско-административни.
Различни са и съдебните дела. Различни са и съставите, които ги организират и провеждат. Различен характер има и експертната помощ, която се използва при тези дела.
Съдебният орган, независимо от характера на делото, изяснява факти и събития и определя (доказва) съпричастността на определено лице (лица) към извършването на определени действия, за които законодателят е предвидил носенето на отговорност, и санкциониране на лицата, които са ги допуснали.
Самото доказване на съпричастността на лицата към определени неправомерни действия преминава през четири етапа:
· определяне на фактите, които трябва да бъдат изяснени;
· събиране и процесуално закрепване на доказателства;
· изследване на събраните доказателства;
· оценка на събраните доказателства.
Като доказателства по определено дело могат да служат различни факти, на базата на които се установява наличието или липсата на престъпно деяние, и също така виновността на лицата. Техният анализ позволява да се реши успешно и определен правен казус.
Самите доказателства, които трябва да бъдат изследвани от даден съдебен експерт най-често са свързани с:
· с личната неприкосновеност на правата и свободите на гражданите;
· с отнемане или присвояване на чужда собственост;
· с неспазване на правила и норми, чрез които е гарантиран определен обществен ред;
· с препятстване на дейността на дейността на отделни лица , или групи от лица;
· с извършване на действия, застрашаващи сигурността на държавата.
Изучаването на доказателствата става непосредствено (изучаване на обстановката, изслушване на свидетели, страни по делото и др.) и опосредствено (изучаване на документи, експертни заключения и др.)
Експертизи се назначават при всички случаи, когато са необходими специални знания в областта на науката и техниката. Това се прави и когато трябва да се установи психичното здраве на субекта на престъпното деяние, причините и мотивите за извършеното престъпно деяние.
Освен като експерти, специалистите от различните области на научното знание могат да се използват и като консултанти. Те помагат на длъжностните лица (следователи, прокурори и съдии) по-лесно и по-успешно да изяснят фактите, свързани с извършване на дадено престъпление.
Експерти и консултанти към съдебните органи се привличат от специализирани научни звена (главно от системата на МВР), от висши учебни заведения и научно-изследователски институти. Всеки съдебен орган предварително уточнява научните звена, от които ще привлича експерти и консултанти.
3. Възлагане на съдебно-психологически експертизи.
Съдебно-психологически експертизи се наложиха през последните три десетилетия на 20-то столетие. Това беше свързано с ускореното протичане на два паралелни процеса:
· развитие на приложните клонове на психологическата наука;
· многостранно използване на съдебно-психологическите експертизи в съдебната практика.
Дълго време преди това, психологическото изследване на обвиняеми и потърпевши се е реализирало в рамките на съдебно-психологическите експертизи.
Особен принос за утвърждаване на съдебно-психологическите експертизи имат: Е. Фери и Р. Горофало от Италия, Л. Владимирович, В. Бехтерев, А. Лурия от Русия.
В научните изследвания на тези и на други автори се изтъква необходимостта от съдебно-психологически експертизи. Прецизират се методите за експертни изследвания при възлагане на съдебно-психологически експертизи.
Освен по наказателни дела съдебно-психологическите експертизи се използват широко и при транспортни произшествия – железопътен и автомобилен транспорт.
В началото на 20-то столетие необходимостта от съдебно-психологически експертизи е фиксирана в наказателно-процесуалните кодекси на редица европейски страни. Те се утвърждават като важен източник на доказателства в съдебния процес.
В редица европейски страни, включително и в Русия, се създават лаборатории и научноизследователски центрове, ангажирани с изработването на съдебно-психологически експертизи.
Постепенно се утвърждава становището, че съдебно-психологическите експертизи са независимо от съдебно-психиатричните. Обект на съдебно-психологическите експертизи са психично здрави правонарушители, докато съдебно-психиатричните експертизи се занимават главно с правонарушители, чието поведение е силно повлияно от патологичните промени в психичните процеси.
4. Същност и специфични особености на съдебно-психологическата експертиза.
Извършването на съдебно-психологическата експертиза в съдебната практика преминава през три етапа:
· възникване на идеята за съдебно-психологическите експертизи в правната и психологическата литература;
· нормативно регламентиране на съдебно-психологическите експертизи;
· разширяване и усъвършенстване на методическите подходи за разработване на съдебно-психологически експертизи.
Идеята за съдебно-психологическите експертизи възниква в края на XIX и в началото на XX век. Последователни опити за нейното реализиране в съдебната практика се реализират през 20-те и 30-те години на XX век. Такива опити има и след това. Последните три десетилетия са свързани със системни грижи за обновяване и усъвършенстване на методите за съдебно-психологически изследвания.
Използването на съдебно-психологическата експертиза е свързано с активен стремеж към хуманизиране на съдопроизводството. Във връзка с това се обръща специално внимание на необходимостта от изясняване на специфичното влияние на психичните състояния, повлияли върху субективната оценка и мотивирането на престъпното деяние.
Като актуален проблем пред съдебната психология се поставя въпросът за изясняване ограничените възможности на непълнолетните да оценяват критични ситуации и да предвиждат последствията от своите действия.
При гражданските дела на съдебния психолог могат да се поставят задачи за определяне на дееспособността на определени лица, т.е. техните възможности съзнателно да реализират и контролират своите действия.
При експертизи на непълнолетни лица се обръща специално внимание на достигнатата степен в тяхното психическо развитие. От експерта се изисква да установи специфичното влияние на изоставането в развитието върху самоконтрола на личността.
Съдебно-психологическите експертизи се възлагат на специалисти в различни приложни клонове на психологията. Много често такива експертизи се възлагат на клинични психолози. Освен за изясняване на причините и мотивите за извършване на дадено престъпление, клиничния психолог може да вземе отношение и по възможностите на дадено лице да изпълнява едни или други трудови задължения. Много често клиничните психолози се ангажират и с издаването на смесени психолого-психиатрични експертизи.
Самата експертна практика обикновено се реализира върху базата на ведомствени методически указания. В нито една страна в света не са изработени и утвърдени универсални методически указания за изготвяне на съдебно-психологически експертизи. Твърде малко е направено и за обобщаване и популяризиране на натрупания практически опит.
Научни основи на Съдебно-психологическата експертиза
1. Връзка на съдебно-психологическата експертиза с психологическите науки.
Развитието на психологическите експертизи е силно повлияно от развитието на фундаменталните и приложните клонове на психологията. Развитието на тези науки даде възможност да получат по-прецизно изясняване основните предпоставки за пълноценното психическо и социално развитие на човешката личност. Изясняват и вътрешните психологически закономерности, които съпътстват този процес.
Развитието на приложните клонове на психологията даде възможност да се изяснят много важни психологически закономерности, свързани с трудовата и професионалната реализация на личността, с утвърждаването или неутвърждаването на социалните норми, които съпътстват този процес. На таза база съвременният психолог може точно да установи причините за възникнали отклонения в поведението и социалното реализиране на личността и да предприема адекватни мерки за тяхното преодоляване.
На базата на своята обща и специална психологическа подготовка всеки психолог може да се подготви и за съдебен психолог-експерт. За да се постигне това той трябва да получи по-задълбочени знания по следните приложни клонове на психологията:
· юридическа психология
· психология на девиантното поведение
· криминална психология
· методология и методика на съдебно-психологическата експертиза
Даването на съдебно-психологическа експертиза предполага и много добро познаване на правоприлагането и особено на съдебната практика. Само на тази база психологът може да разбере и осмисли своето реално място в съдебния процес.
Със своята подготовка и със специализираните изследвания, които извършва, психологът изпълнява помощни функции в съдебния процес. С експертното заключение той подпомага различни звена от съдебната система при изясняване причините и мотивите за извършване на дадено престъпление. Той изяснява и предпоставките от чисто субективно естество, които са повлияли на личността да се въздържи и да не извърши дадено престъпление.
Съдебно-психологическата експертиза, както и всички други експертизи помагат на съдебния орган при изясняването на обстоятелствата, обусловили престъпното деяние, а също така вината и отговорността на извършителя (извършителите). Оценката на утежняващите или смекчаващите вината обстоятелства също е задача на съдебния орган, а не на експертите, включително и на тези, които са разработили съдебно-психологически експертизи.
Много трудно могат да се дават стабилни експертни заключения по различните приложни клонове на психологията без стабилна общотеоретична подготовка на психолозите. Освен това те трябва много добре да познават възможностите на психологическото изследване и психологическия експеримент – естествен и лабораторен.
На второ място експертната практика предполага и много добра подготовка по определени групи приложни клонове на психологията, включително и специализирана подготовка за провеждане на приложни психологически изследвания – индивидуални и групови.
На трето място психологът-експерт трябва да умее да изследва промените в поведението, включително девиантните и деликвентните действия, чрез установените отклонения в психичните и личностните качества на изследваните лица.
От всичко това следва, че научната и практическата подготовка на експерта-психолог задължително трябва да премине и през участието в приложни изследвания по съответния приложен клон на психологията.
Няма универсални методи за провеждане на изследвания при подготовката на експертизите. Всеки отделен случай предполага избор на една или няколко методики за провеждане на изследването. В началото експерта-психолог трябва да направи справка за наличния стандартизиран психологически инструментариум и активно да търси подходящите методики. След това с натрупване на практическия опит, изследването може да става по-лесно и по-бързо.
При подготовката и реализирането на експертните изследвания трябва да се спазват няколко основни принципа:
· принцип на възпроизводимост – в експертното изследване пряко или косвено трябва да се засегне инкриминираното събитие.
· принцип на проверяемост – получените резултати трябва да се проверят след известен период от време, включително и чрез използване на други методики.
· принцип на достоверност – този принцип предполага гарантиране на максимална прецизност в научно отношение при провеждане на експертното изследване и при анализа на получените резултати. Психологът-експерт трябва да познава и да използва в своята практика научните постижения при реализиране на съдебно-психологическите експертизи. Нужни са постоянни усилия както за обновяване, така и за усъвършенстване на арсенала от методики и средства за реализиране на съдебно-психологическите изследвания.
· принцип на достъпност – този принцип е тясно свързан с предназначението на съдебно-психологическата експертиза – да подпомага дейността на следствените и съдебните органи при разследването и съдебното дирене на конкретни престъпни деяния.
Следствените и съдебните органи трябва да получат ясни, точни и разбираеми отговори по интересуващите ги въпроси. И най-сложните психологически проблеми, свързани с проведените психологически изследвания трябва да бъдат представени на достъпен и разбираем език. Това може да се постигне успешно при добра научна подготовка и висока обща култура н експертите.
Стриктното спазване на тези принципи гарантира не само успешната работа на следствените и съдебните органи, но и авторитет и популярност на съдебните психолози.
2. Видове съдебно-психологически експертизи.
По принцип предмет на съдебно-психологическите изследвания могат да бъдат научни проблеми, които се изучават както в фундаменталните, така и в приложните клонове на психологическата наука. Психологът-експерт проучва и интерпретира в своите експертни заключения както психични процеси и явления, личностни качества и особености, така и поведението и действията на личността при различни жизнени ситуации.
Обект на съдебно-психологическо изследване са преди всичко смущенията и отклоненията в психичните и личностните качества, обусловени от временни или по-дълготрайни разстройства в психическото и в социалното развитие на личността.
На второ място обект на съдебно-психологическо изследване са и временни и по-дълготрайни разстройства в начина на живот и в поведението на лица с девиантни или деликвентни прояви.
И на трето място, обект на съдебната-психология са причините и мотивите за извършване на конкретно правонарушение. Със средствата и методите на съдебно-психологическото изследване психологът разкрива психологическите предпоставки и механизми, обусловили определен тип престъпно поведение и за извършване на конкретно престъпно деяние.
Разбира се що се отнася до експертната дейност на психолозите, тя може да бъде много по-широка и по-всеобхватна. Те могат да бъдат ангажирани и с експертизи, свързани с упражняване на различни видове дейност, организация и управление на предприятия, учреждения и институции, контрол и управление на социални и политически процеси, преодоляване на отрицателни социални явления и др. По принцип експертното мнение е необходимо във всички сфери на социалната практика, свързани с организиране и управление на човешкия фактор.
При решаването на конкретни психологически проблеми от много широк спектър на обществената практика, се използват научни знания от приложни клонове на психологията като: трудова психология, инженерна психология, организационна психология, политическа психология, психология на управлението, бизнес психология, и др.
Съществуват и три специфични области на обществената практика, в които психологическата консултация и психологическата експертиза имат по-специфична роля и предназначение. Това са обучението и възпитанието на подрастващите, здравеопазването и съдебната практика. И в трите направления експертизата и експертната консултация е не само крайно необходима, но и предполага много добра предварителна подготовка на лицата, ангажирани с нейното реализиране.
Осен това, и в трите направления намесата на експерта-психолог е свързана с преодоляването на трудности и смущения в познавателната и практическата дейност на различни специалисти. И в трите случая обект на изследвания са различни смущения в психиката и поведението на отделни лица, които затрудняват или препятстват реализирането на дейности по: обучение и възпитание, здравеопазване и лечение, разкриване и разследване на престъпления.
И в трите направления психологът-експерт изяснява проблемите, които предполагат както специфичен подход и организация на изследването, така и използването на специфични методи за изследване. Самата експертна практика много често налага използването на нестандартни подходи, свързани с преодоляване на състояния на тревожност и напрежение, подозрителност, въздържаност, недоверие и др.
Освен това пред съдебната психолози – експерти най-често се поставят следните проблеми за изясняване:
· изоставане в психологическото развитие и неговото отражение върху поведението на личността;
· възможността на личността за адекватна самооценка и самокритичност;
· възможностите на личността за пълноценно и възприемане, съхранение и възпроизвеждане на определена информация;
· субективни причини и предпоставки за престъпно ангажиране и извършване на конкретно престъпление;
· мотиви и мотивизация за извършване на определено престъпление.
При наличие на патологични смущения в психиката експертизата се възлага на психиатър или на психиатър и психолог.В такива случаи експертизата най-често е смесена и се определя като психолого-психиатрическа..
Смесена психолого-психиатрическа експертиза се използуват и в клиничната практика. Това е крайно необходимо в случаите, когато трябва да се осъзнаят реалните възможности на личността за преодоляване на психично разстройство Същото важи и за случаите, когато трябва да се използуват комплексно фармакологична и психотерапевтична помощи на лечение на определено разстройство или заболяване.
Комплексни експертизи се използуват и при решаването на конкретни проблеми на образованието и възпитанието на учащите.
Тези експертизи се определят като психологично-педагогически експертизи. В тях се обосновава необходимостта от промени в организацията и реализирането на възпитателното въздействие върху личността с цел постигане на положителни корекции в нейното поведение.
Комплексните експертизи станаха възможни с развитието на такива гранични клонове на психологията, като: педагогическа психология, психопатология, юридическа психология и др.
Ангажирането на психолозите като експерти и консултанти в областта на образованието, здравеопазването и съдопроизводството предполага добро познаване на практиката в съответното направление на дейност. Крайно необходимо е и придобиването на научни знания от науките, които имат решаващо значение за нейното организиране и реализиране.
3. Компетенции на съдебно-психологическата експертиза.
Два фактора имат решаващо значение за определяне компетенцията на експерта-съдебен психолог и на съдебно-психологическата експертиза:
· достигнатата степен в развитието на психологическите науки и психологическите изследвания;
· нормативната база, допускаща ( определяща) случаите, при които може да се търси и използува помощта на експерт-психолог.
В най-общ план, т.е по принцип използуването на експертна помощ и консултация се определя от Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания. В тях законодателят допуска по принцип и използуването на компетентна научна помощ при изясняване на конкретен правен казус. Тази помощ се търси от специализирани експертни звена, научни институти, изследователски лаборатории и др.
Обхват на проблемите, обект на съдебно-психологическите експертизи, а също така начините на тяхното възлагане, реализиране и използуване се определят от съответни инструкции, методически указания и др. Решения по този въпрос могат да вземат и върховните инстанции на съответен съд.
В законите и подзаконовите нормативни актове компетенциите са определени най-общо. Там е записано при какви случаи и какви проблеми могат да се изясняват чрез възлагане на съдебно-психологически експертизи. Детайлите, които могат да бъдат изяснени зависят както от органа, който възлага (поръчва) експертизите, така и от звеното, което ги изпълнява.
По принцип постигането на по-голяма прецизност и научна всеобхватност и задълбоченост на съдебно-психологическите експертизи зависи твърде много от научната компетентност на органа, който ги възлага, и който ги изпълнява Въпросите към експерта-психолог трябва са се поставят компетентно и прецизно в научно отношение.
Следствените и съдебните органи трябва да разполагат с пълна информация за експертните възможности на съответно научно звено. Желателно е тази информация да се предоставя писмено и да се обновява периодично.
Компетенциите на експертните звена могат да се разясняват и в рамките на квалификационните мероприятия, които се повеждат в различните звена на съдебната система.
Крайно необходимо е юристите, които се готвят за работа в съдебната система да изучават юридическа психология и съдебно-психологически експертизи.
В досегашната национална и световна практика най-често пред съдебно-психологическите експертизи се поставят следните проблеми за изследване и експертна оценка:
· Влияние на различни психологични състояния, включително и физиологичен афект при мотивиране извършването на конкретно престъпление;
· Мотивация на действията на подсъдимите, потърпевшите и свидетелите;
· Установяване достоверността на свидетелски показания;
· Установяване на възможностите на отделните психични процеси при различни възрасти, при условията на алкохолно опиянение или лекарствено въздействие, при различни обективно сложили се ситуации;
· Промени в самоконтрола и сомооценката на личността под въздействието на обективни и субективни фактори, свързани с конкретна криминогенна ситуация;
· Установяване познавателните и интелектуалните възможности на непълнолетните, ангажирани в съдебния процес;
· Изясняване склонността на непълнолетните към фантазиране, към внушение и др. от този характер
· Изясняване мотива (мотивите) за извършване на дадено престъпление без тяхната правна оценка. Последната е от компетенциите на съответния съдебен орган;
· Установяване на причините за възникване на физиологически афект и неговото специфично влияние върху поведението на подсъдимия или потърпевшия;
· Изясняване склонностите на определено лице към лъжесвидетелствуване, а достоверността на свидетелските показания. Достоверността се установява от следствения или съдебния орган по установен процесуален ред;
· Оценка на състоянието на потребностно-мотивационната сфера на личността;
· Изясняване специфичните особености на характера и темперамента на обвиняемите;
· Установяване на половата компетентност на обвиняем и потърпевши;
· Някои автори считат, че вменяемостта на подсъдимите трябва да се изяснява чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Изясняване влиянието на различни афектни състояния върху мотивите за извършване на престъпления трябва да се постига чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Острите психични разстройства и тяхното влияние върху поведението на подсъдимите и потърпевшите трябва да се изясняват чрез възлагане на комплексна психолого-психиатрична експертиза;
· Изясняване влиянието на различни психически състояния върху мотивите за самоубийства (автоагресивни действия, суицид);
· Изясняване специфичното влияние върху поведението на обвиняемите и потърпевшите, на склонността им към внушаемост, импулсивност, подражание, ригидност и др.; В случая се има в предвид влиянието на тези склонности при мотивиране поведението на личността в криминогенни ситуации;
· Уточняване възможността на малолетни лица да дават обективна информация за инкриминирано събитие, ако бъдат привлечени като свидетели;
Посочените възможности на съдебно-психологическата експертиза се отнасят за наказателния процес. Такива експертизи могат да се възлагат и при граждански и административни дела: При гражданските дела пред психолога-експерт могат да се поставят за изясняване следните въпроси:
· Психологически особености на субектите, нарушени права на други лица или организации, фирми и др.;
· Изясняване психологическата съвместимост на съпрузи при бракоразводни дела;
· Изясняване съвместимостта между родители и деца;
· Изясняване психологическите предпоставки за конфликти между деца, родители или други възрастни, ангажирани с тяхното отглеждане и възпитание;
· Изясняване на психологичните предпоставки при невъзможност да се упражняват родителски права и др.;
При дела от административен характер пред психолозите-експерти могат да се поставят следните въпроси за изясняване:
· Влияние на различни емоционални състояния при извършване на административни правонарушения;
· Изясняване възможностите на потърпевшите и свидетелите правилно да възприемат и оценяват обстоятелствата, при които е извършено деянието;
· Изясняване влиянието на различни психически състояния при извършване на автотранспортни произшествия и др.;
И в трите вида съдебни производства съдебно психологическите експертизи не предрешават, а помага на съдебния орган по-правилно и по-прецизно от научна гледна точка да оценят определена ситуация, причините и мотивите за извършване на дадено правонарушение.
От компетенциите на съдебния орган е да прецени надеждността на експертното заключение, да възложи нова експертиза или да се откаже от съдебно-психологическа експертиза. Съдът носи своята отговорност за това, както и за оценката на събраните доказателства при изясняване вината на подсъдимите.
Макар и показващ в основни линии психическите особености и поведе?ието на различните категории правонарушители, юристът не е в състояние да оцени влиянието на всички субективни фактори (процеси, състояния, диспозиции и др.) при мотивиране извършването на всяко конкретно престъпление. Това оправдава изцяло използуването на съдебно-психологическата експертиза в съдебния процес (наказателен, граждански, административен).
4. Мястото на диагностиката в съдебно-психологическата експертиза.
Развитието на психологическите науки през втората половина на ХХ-то столетие даде възможност не само да се изследва реалното състояние на психичните процеси, психичните състояния и психичните качества, но и да се прогнозират тенденциите за промяна в тях за по-близка или по-далечна перспектива. На тази база поведението на личността през всички възрастови периоди стана по-предвидимо, по-прогнозируемо. Както при провеждането на научни изследвания, така и при решаването на конкретни практически задачи.
Развитието на изследователските методи в психологията даде възможност да се правят както диференцирани (частични) диагнози, така и комплексни (цялостни). Могат да се диагностицират и прогнозират както отделни психични процеси, психични състояния и психични качества, така и тенденциите в психическото и социалното развитие на личността. Прогнозите на възможни отклонения в поведението на личността, включително и извършването на девиантни и деликвентни действия, обикновено се правят на базата на комплексни (цялостни) диагностични изследвания.
В научните изследвания и в експертната практика се използуват и диференцираните (частични) диагностични изследвания. Те дават възможност да се прогнозират само промените в отделни психични и личностни качества, имащи значение за социалната реализация на личността или за удвояването и изпълнението на определени социални задължения. Обект на такива изследвания могат да бъдат интелектуални, емоционални, волеви и други качества. Обект на изследване могат да бъдат биогенетично и социално обусловени качества на личността.
Всички психологически изследвания, свързани с даването на психологически експертизи, имат психо-диагностичен характер. Те се провеждат за да се установят параметрите на отделни психични процеси и психични качества, имащи значение за едни или други възможности на личността, за извършването или за неизвършването на определени действия. При съдебно-психологическите експертизи много често особен интерес се проявява към възможностите на личността да възприема адекватно и да оценява определени факти и събития, да упражнява ефективен самоконтрол върху своето поведение, съобразявайки се с изискванията на социалните норми и най-вече нравствените и правните. Особен интерес се проявява и към влиянието на различните психични състояния при мотивиране извършването на отделни престъпления.
При съдебно-психологическите експертизи обект на психодиагностични изследвания могат да бъдат и отделните подструктури на личността, имащи значение за продължителното извършване на престъпни деяния и за обратното приобщаване на личността към престъпния начин на живот, известно в криминалната психология като престъпно заразяване.
Обект на психодиагностични изследвания при тези експертизи могат да бъдат и различни акцентуации на характера и темперамента, имащи значение и играещи специфична роля при извършване на редица престъпления против личността. В случая става дума за психо-диагностични изследвания на психическата зависимост на личността от ограничените възможности адекватно да оценява себе си, своите връзки и отношения с другите хора, своите права и задължения. Известно е от научните изследвания и от реалната практика, че акцентуациите на характера и темперамента са сериозна пречка за адекватна оценка на различните жизнени ситуации, водят до емоционално напрежение и могат да стимулират мотивирането на действия, свързани с извършването на тежки престъпления против личността.
Акцентуациите на характера и темперамента са съществена предпоставка за възникване на спонтанно междуличностно напрежение, на конфликти и извършване на тежки престъпления против личността. Под влияние на акцентуациите настъпват сериозни деформации в психичните състояния, съпътствуващи както възприемането и оценката на определена информация, така и емоционално-волевите изяви на личността в конкретна жизнена ситуация.
Разсъждавайки върху тези възможности на съдебно-психологическите изследвания трябва да изтъкнем, че те не се познават добре техните ползватели, т.е от различните звена на съдебната система. В това отношение твърде показателно е например, че много често като определяща причина за извършване на тежки престъпления против личността се изтъква ниското нравствено и правно съзнание.
При ситуативно мотивираните престъпления против личността се изтъква и ролята на алкохолното опиянение и алкохолната зависимост, но почти нищо не се отбелязва за акцентуациите, които също водят до трудно преодолима психическа зависимост на личността.
И тази констатация е показателна за това, че не се познават и не се използват всички възможности за психодиагностични изследвания при възлагането на съдебно-психологически експертизи. Съдебно-психологическата експертна практика у нас все още е твърде ограничена по обхват. В нея се използува само една незначителна част от научните постижения на психологическите науки.
Психодиагностичните изследвания могат да имат тясно научен характер и да се използуват главно за развитието на отделни направления на тези науки. Те могат да се отнасят за развитието на отделни психични процеси, състояния и качества, но могат да бъдат свързани и с разработване на методически подходи за изследване на очаквани промени в поведението на личността в по-близка, или в по-далечна перспектива.
Психодиагностичните изследвания могат да имат и практико-приложен характер и да се използуват в различни отрасли на обществената практика. Те стават все по-популярни и актуални.
При практико-приложните психодиагностични изследвания обикновено се правят диагнози и прогнози за промени в поведението на личността, обусловени от достигнатата степен в развитието на нейните психични процеси и психични качества, както и на деформации и разстройства в тях. Мотивирането на всяко действие винаги може да бъде позитивно или негативно повлияно от реалното състояние на психичния живот на личността Той се влияе много силно от нейните възможности да оценява адекватно и да взема най-правилното решение във всяка конкретно сложила се жизнена ситуация.
Съдебната психология се интересува както от трудностите, така и от ограничените възможности на личността да възприема и оценява давена ситуация и да взема най-правилното решение за извършването на едно или друго действие. В тези случаи личността е силно зависима от своите възможности да оценява ситуацията и да избира различни варианти на поведение.
По принцип съдебно-психологичната диагноза може да има прогностичен и ретроспективен характер. От съдебния психолог много често се иска да диагностира причини и мотиви за действия, които са минали. Разбира се на него могат да се поставят и задачи да прогнозира очаквани изненади в по-близка или по-далечна перспектива.
В психодиагностичните изследвания, свързани с експертната психологическа практика, се използуват както класически, така и съвременни методи. Ще се спра на кратко на някои от тях:
· Наблюдение
Този метод може да се прилага както при естествени, така и при клинични и лабораторни условия. Наблюдателят подбира ситуациите, но не се намесва в тях и не ги коригира. Резултатите от наблюдението не могат да се обработват статистически.
· Беседа
Чрез общуване с изследваното лице се изяснява неговото субективно отношение и неговата оценка към факти и събития, свързани със спазването на определени изисквания или извършването на определени действия. Беседата дава възможност да се събере ценна информация за общата култура на личността, за нейното нравствено и правно съзнание, както и някои индивидуално-психологически особености. Информацията, която е събрана, се оценява комплексно. Тя не може да се обработва статистически.
· Интервю
Особеността на този метод е свързана с предварителното установяване на въпросите, на които се търси отговор. Методът обикновено се използва в началото на психологическите изследвания. Много често то се използува и като помощно средство за по-добро ориентиране на психологическото изследване.
Въпросите се съобразяват с реалните възможности на интервюираната личност. Те могат да се зададат писмено или устно. Интервюираните много често се стресират и трудно отговарят на поставените въпроси. Напълно възможно е са се направят и опити за подвеждане на интервюиращия.
· Биографичен метод.
Същината на този метод е свързана с това, че се събира и интерпретира, свързана с дейността на изследваното лице. Проучват се документи както за изследваното лице, така и такива, които то е писало лично. И при този метод събраната информация не може да се обработва статистически. Тя подлежи само на контент анализ.
Чрез използуването на този метод могат да се изяснят насоките на жизнедеятелността на личността. Би могло да се изрази и индивидуалното отношение към определени задължения, включително и към извършени нарушения на правните норми.
· Анамнеза
При съмнения за смущения в психическите процеси и за неадекватно поведение задължително се събират анамнестични данни преди да се премине към използуването на други изследователски методи. Този метод предполага предварително събиране на обективна информация за живота и дейността на изследваната личност, както и прекарани заболявания. Събират се и данни за предприето и реализирано лечение в клинични и извънклинични условия. Анамнестичната информация може да се събира както от изследвани лица, така и от такива, които са техни близки, познават техния живот или историята на тяхното заболяване.
· Анкети
Анкетата е метод, който дава възможност да се събира и систематизира информация, която може да се обработва статистически. Освен сведения за себе си, за своята дейност и своите интереси, чрез този метод се събира информация за субективното отношение на изследваните лица към различни задължения, включително и към действия, свързани със спазването или неспазването на социалните норми.
Въпросите и техните отговори трябва да се ситуират така, че да дават възможност за статистическа обработка. Те трябва да са разбираеми и да не подвеждат изследваните лица. Всички въпроси трябва да дават възможност за алтернативни отговори, включително и за допълнителни, извън посочените в анкетната карта. При този метод трябва да се гарантира анонимност на изследваните лица.
· Тест на Айзенк
Използва три основни фактора: екстраверсия – интроверсия, невротизъм – емоционална устойчивост, психотизъм –нормалност.
В теста е включена и скала за лъжа. Трите основни скали на въпросника дават да се разкрият някои основни насоки в живота и поведението на личността.
· Тест MMPI
Многофакторен въпросник за изследване на личността, разработен в Минесотския университет. Във въпросника са включени 550 утвърдителни въпроса. Може да се прилага при изследване на лица под 16 години.
Във въпросника са включени следните сфери на личността: здраве, сексуални, политически и социални отношения, семейство работа, неврози и психози. Скалите на този въпросник дават възможност за разкриване на психопатологични смущения. В теста е включена и скала за валидност. Въпросникът е адаптиран за българската популация и се използува от клиничните психолози.
· Тест на Кетъл
Във въпросника са включени 16 фактора на структурата на личността. Известен е в два варианта – за възрастни и за деца. Тестът съдържа 187 въпроса. Личностният профил на изследваното лице се определя на базата на получените бални оценки по отделните скали.
Чрез този тест се определя реалното състояние и възможности на личността. Чрез него, обаче, не се изясняват причините за настъпването на едни или други промени в личностните качества.
В експертната практика се използуват и други личностни и психодиагностични тестове. В тях авторите обръщат внимание на възможностите за измерване състоянието на основните подструктури на личността: социалнодетерминирани качества (насоченост, нравствени качества); опит (знания, умения и навици), индивидуални особености на психичните процеси; биологически детерминирани подструктури.
Много интересна е тестовата методика на руския психолог А.Личко за изследване акцентуациите на характера. Използва се и тестовата диагностика на Бъс-Дарки за изследване склонността на личността към агресивни прояви.
В експертната практика широко използуват и така наречените проективни тестови методики. Чрез тях се изследват неосъзнати прояви на личността чрез моделиране на различни жизнени ситуации.
Такъв характер има тестът Роршах.
В теста се използуват 10 комплекта от цветни и черно-бели петна. Основен въпрос е : “ Какво е това? ” или “ На какво ви прилича? ” Експертът прави многостранен анализ на характера на дадените отговори.
Проективен характер има и теста ТАТ – тематичен аперцептивен тест. Използват се 19 карти (картинки) с неопределено съдържание. Изследваните лица съставят разкази по тези картинки. Независимо от това, че отговорите на изследваните лица се влияят силно от ситуацията, при която се провежда изследването, тестът дава възможност да се събере ценна информация за основни личностни качества.
Проективен характер има и тестовата методика на Розенцвайг. Чрез този тест се измерва податливостта на личността към фрустрация (фрустрационни преживявания). Чрез 24 картини-стимули се създават два вида ситуации – на препятствие и на обвинение. В картините са включени две лица – едното произнася определени думи, а другото трябва да отговори. Отговорите се дават (допълват) от изследваните лица. Тестът мери склонността към агресивни прояви, стимулирани от податливостта на личността към физиологичен афект.
В експертната практика широко се използва метода на незавършените изречения, разработен в лабораторията на руския психиатър В. Бехтерев, в началото на 20-ти век.
Тази методика използва около 60 незавършени изречения. Допълването на изреченията дава възможност да се изследва субективното отношение на изследваните лица към семейството, към противоположния пол, към секса, към ръководители и др. Чрез тази тестова методика се изследва позитивния или негативния характер на определени отношения.
Проективен характер има и асоциативната тестова методика на Лурия. Тя се използва в експертната практика за проверка на съпричастността на лицето към извършването на дадено престъпление. За целта се подбират думи-стимули на асоциации, свързани с извършването на дадено престъпление. Изискването е на всяка подадена дума изследваното лице да отговори бързо, с една дума. В поредицата от думи се включват и такива, които са неутрални към инкриминираното събитие.
В експертната практика се използват и методи за изследване на възприятията, паметта, мисленето и др.
За по-цялостна оценка на личността се използва и метода на независимите характеристики на Платонов.
Информацията за характеристиките на личността трябва да се събира най-малко от три независими източника.
Освен изброените методи, при провеждане на експертни изследвания могат да се използват и други. Това трябва да става след като се адаптират към българската популация.
Съдебно-психологически експертизи в отделните видове съдебни дела.
1. Съдебно-психологическа експертиза при наказателно-съдебен процес.
Най-често помощта на експерта-психолог се търси при разглеждане на наказателни дела. И това е напълно разбираемо, тъй като при тях трябва да се изясни напълно и задълбочено от научна гледна точка основанията за предявеното обвинение, а след това да се обоснове, т.е. да се мотивира наложеното наказание.
Помощта на експерта-психолог се търси и използва от съдебните органи, ангажирани с разглеждане на наказателни дела при следните основни случаи:
· при съмнение за психични заболявания или психични разстройства;
· при съмнение за изоставане в психическото развитие на дадено лице;
· при наличие на соматични разстройства, които могат да повлияят негативно на психиката и поведението на личността;
· при наличие на емоционални разстройства, свързани със силно вълнение (афект), привързаност, както и странности (отклонения) в поведението;
· при възникване на трудности, свързани с оценката на ситуацията и самооценката на собственото поведение;
· при съмнения за неискреност при даване на показания;
· при изясняване причините и мотивите за извършено престъпление;
· при изясняване на причините и мотивите за извършване на суицидни опити;
Със своя анализ и оценка на тези проблемни ситуации експертът-психолог помага на лицата от съдебната система да си изяснят по-добре поведението и действията на лицата, съпричастни към дадено престъпление. Тази научно-обоснована информация им помага да оформят своето лично становище и оценка за престъплението, за причините и мотивите за неговото извършване.
Представителите на различните звена от съдебната система търсят помощта на експерта-психолог, когато трудно могат да си обяснят странности в поведението, в причините и в начина на живот на извършителите на престъпления. Те трудно могат да си обяснят и специфичното влияние на различните психични състояния върху мотивите на тяхното девиантно и деликвентно поведение, както и върху отношението им към извършеното деяние.
Научният анализ на престъпните ситуации и на поведението на извършителите на престъпления зависи от достигнатата степен в развитието на психологическите науки и от научната подготовка на психолозите-експерти. При съвременното състояние на психологическите науки и на възможностите за провеждане на психологически изследвания, експертът-психолог може да даде научно обосновани отговори на следните въпроси:
· възможностите на разследваното и разпитваното лице правилно да оценява реални ситуации, както и своето поведение;
· наличието или отсъствието на физиологичен афект или други емоционални състояния, които са оказали влияние върху мотивите за извършване на дадено престъпление;
· при оценка на възможностите на потърпевши от сексуално насилие да оценяват правилно извършените действия спрямо тяхната лична неприкосновеност;
· при оценка на възможностите на непълнолетни лица правилно да оценяват определена криминогенна ситуация, да осъзнават и оценяват извършеното, както и да упражняват ефективен самоконтрол върху своето поведение;
· при оценка влиянието на различни психически смущения, затруднили или препятствали извършването на определени действия от личността. Това е свързано най-вече с пътно-транспортните произшествия;
· при оценка на наличието или отсъствието на особени психични състояния в периодите непосредствено преди извършването на самоубийства (или опити за самоубийства).
При отговорите на тези въпроси експертът-психолог не оценява дадените показания, а анализира само реалните възможности на личността да постигне това. Тяхната оценка се прави от съдебния орган.
Освен това психологът-експерт оценява и влиянието на обективните и субективните фактори върху познавателната дейност на обвиняемите, потърпевшите и свидетелите. Изяснява се възможността (вероятността) възприеманата информация да бъде неточна или деформирана.
При извършване на самоубийства (и опити за самоубийства), експертизите задължително имат многостранен (комплексен) характер – т.н. психолого-психиатрични експертизи.
Експертът-психолог е длъжен да прецени точно обекта на своите компетенции, и да не се ангажира с изследвания, които не са от неговата научна област, или по отношение на които не е в състояние да необходимите изследвания.
2. Съдебно-психологически експертизи при граждански дела.
По значителна част от гражданските дела съдебно-психологическата експертиза може да помогне много за изясняване основателността на определена претенция, или на възможността на личността да успешно определени задължения.
Съдебно-психологическите експертизи могат да се реализират от едно лице, но могат да се изготвят и от повече лица. Това се налага, когато поставеният проблем за решаване е комплексен (сложен) и трудно може да се реши само с ангажирането на един специалист. Известни са много случаи от експертната практика, когато се налага провеждането на комплексна психолого-психиатрична експертиза. Такава експертиза е необходима, когато има съмнения за патологични смущения в психиката на подекспертните (изследваните) лица.
Възлагането на съдебно-психологическа експертиза може да стане както преди, така и след провеждане на съдебно заседание. Това може да стане както и по убеждение на съдебния състав, така и по предложение на защитата.
Експертът-съдебен психолог би могъл да се ангажира с изясняване на следните проблеми при гражданските дела:
· при необходимост от установяване на дееспособността на лице, участвало в сключване на сделки, когато последните се оспорват по съдебен ред;
· установяване на психологическа съвместимост на съпрузи при бракоразводни дела;
· установяване на психологическа съвместимост на деца с техните родители;
· установяване на професионална пригодност според психологическите особености на лицето;
· изясняване на психологическите особености на лица, извършили правонарушения;
· изясняване на психологическите особености на лица, свидетели по граждански дела;
Много са случаите когато съдебно-психологическата експертиза по гражданските дела има решаващо значение решаването им. Това е особено характерно при семейни и трудови спорове.
3. Съдебно-психологическа експертиза при административни дела.
В административните дела се оспорват главно решенията на държавните органи или санкции (наказания), наложени по Закона за административните нарушения и наказания.
При оспорването на управленчески решения и наложени санкции се налага и използването на съдебно-психологически експертизи. Такива експертизи са необходими и когато се оспорват решения на комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
Съдебно-психологическата експертиза е необходима при всички случаи, когато определен административен акт се определя като причина за настъпили психични разстройства, или се оспорват възможностите на определени лица да ръководят и контролират своето поведение.
Пред съдебно-психологическата експертиза при административни дела могат да се поставят следните проблеми за изясняване:
· установяване на влиянието на физиологичен ефект при извършване на административно правонарушение;
· изясняване на психологическите възможности на потърпевшите правилно да правилно да представят извършеното спрямо тях, включително и да оценяват компетентността на даден орган или длъжностно лице;
· определяне на достигнатата степен в психическото развитие на малолетни и непълнолетни лица при оспорване на решения на компетентните органи по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните;
· установяване на психологическите особености на водачи на транспортни средства, допуснали нарушения на правилници, регулиращи тяхната дейност.
При всеки конкретен ангажимент психологът-експерт се произнася и по достоверността на дадените показания, като се съобразява с наличието на временни или по-трайни смущения в психичното здраве на потърпевшите и лицата, привлечени като свидетели. Психологът се произнася (оценява) възможностите на тези лица правилно да възприемат и оценяват факти и събития, свързани със санкциониране на тяхното поведение.
Съдебно-психологическа експертиза може да се иска и при разглеждане на предложения за настаняване на малолетни и непълнолетни лица в специализирани учебни заведения. Ангажирането на експерт ще предотврати пристрастното решаване на проблемите на такива лица.
Реализиране на съдебно-психологическо експертно изследване.
1. Организиране и провеждане на експертно изследване.
Съдебно-психологическата експертиза е осъзната необходимост за органите, ангажирани в съдебния процес. Те преценяват кога и за какво ще се търси и използва експертно изследване от съдебен психолог.
Съдебно-психологическа експертиза се иска от следствен или съдебен орган при провеждане на конкретен съдебен процес. Тя може да се поиска и с определение на съдебния състав в процеса на съдебното дирене. В такива случаи, тя може да се поиска и от защитата.
В преобладаващата част от случаите при наказателни дела, съдебно-психологическата експертиза се изисква на етапа на предварителното производство. Това дава възможност по-точно и по-прецизно да се изясни вината на извършителя (извършителите) на престъпления, както и причините и мотивите за извършеното престъпно деяние. Този подход дава възможност на обвинението много по-прец?зно да обоснове своето заключение и да пледира за налагане на определено наказание.
Съдебно-психологическата експертиза, получена на етапа на предварителното производство помага и на съдебния орган да организира съдебния процес по-прецизно, да определи и реализира стратегията и тактиката на съдебното дирене. И това се постига най-вече с получените научни знания за механизмите на реализираното престъпно деяние, и за индивидуалните особености на извършителите.
Нито следователите, нито съдиите могат да се доберат до тези научни знания за психиката и поведението на обвиняеми (подсъдими) и свидетели, ако разчита само на своя практически опит. Предоверяване на този етап много често води до погрешни изводи за психологическите механизми на извършеното престъпление, за вината и отговорността на извършителите.
При подценяване на необходимостта от съдебно-психологическа експертиза може да се натрупат погрешни изводи за реалните възможности на личността да оцени криминогенната ситуация, и да упражни ефективен самоконтрол върху своето поведение. Крайно недостатъчно е в такива случаи да се разчита само на разпити на обвиняеми, потърпевши и свидетели.
По изключение съдебно-психологическа експертиза може да се възложи и по време на съдебно заседание. В такива случаи заседанието се прекъсва за определено време, за да се даде възможност на съдебния психолог да извърши своето експертно изследване, и да го докладва пред съдебния орган. Най-често това се случва при наказателни дела, с обвиняеми непълнолетни лица. Това са случаи, при които съдебно-психологическата експертиза е задължителна. Нейното пропускане (не възлагане) може да опорочи съдебния процес.
Това са случаи на възлагане на експресни експертизи, които се провеждат за да се спази съдебната процедура. Обикновено те се възлагат на лица, които съдебния състав предварително познава, или в краен случай, попадат в неговото полезрение по време на съдебното заседание.
Това са случаи, при които стремежът към постигане на по-голяма експедитивност в действията на съдебния състав се отразява неминуемо на качеството на съдебно-психологическото изследване. При прибързаните действия могат да се допуснат и сериозни грешки.
Психолозите-експерти се подбират в зависимост от въпросите, които подлежат на експертно изследване. Може да се привлекат и повече от един специалист, ако експертното изследване налага това. При необходимостта от ангажиране на повече специалисти, винаги се определя предварително ръководител на експертния екип от психолози. За предпочитане е за предводители на експертни екипи да се назначават съдебни психолози.
След получаване на задачата съдебния психолог-експерт провежда експертното изследване и прави експертно заключение. Самото експертно изследване протича в следната последователност:
1. Проучване на експертната задача.
2. Проучване на литературата по експертната задача.
3. Подготовка на експертното изследване.
4. Провеждане на експертното изследване.
5. Анализ на получените резултати от експертното изследване.
6. Написване (съставяне) на съдебно-психологическата експертиза.
7. Докладване и защита на съдебно-психологическата експертиза на съдебно заседание.
Съдебно-психологическите изследвания могат да се провеждат при клинични условия, ако изследваните лица са задържани, т.е. взета е мярка за неотклонение “задържане под стража”.
Съдебно-психологическите изследвания могат да се проведат и в психологически лаборатории на научни институти и висши учебни заведения.
Най-добре би било психологическите изследвания да се провеждат в съдебно-психологически лаборатории. На практика това може да стане в Института по психология на МВР, или в лабораториите по психология към следствените органи.
При организиране на експертното изследване трябва да се прецизират три основни момента:
· експерта-психолог трябва да положи усилия да установи предварително доверителни отношения с лицата, които предстои да изследва;
· да подбере надеждни методики за провеждане на експертното изследване;
· да не допусне смущения по време на експертното изследване, т.е. максимално да ограничи влиянието на фактори, които водят до емоционално напрежение, като по този начин могат да допринесат за деформиране на събраната информация.
В определени случаи експертът-психолог би могъл да потърси и използва специална обстановка, ако експертното изследване налага това. Съдебният експерт-психолог решава този проблем, както и методите, които ще използва при провеждане на експертното изследване.
2. Обобщения и изводи от експертното изследване.
Всяко съдебно-психологическо експертно изследване завършва с писмен документ, който се оформя от лицето, на което е възложена експертизата. Този документ се оформя след приключване на всички изследвания и след анализа на получените резултати.
В заключителния документ на съдебния психолог-експерт фактите, т.е. поставените експертни задачи, анализи и изводи се разполагат в три раздела:
1. В първия раздел се записват поставените експертни задачи;
2. Във втория раздел се записват условията, при които е проведено експертното изследване, използваните изследователски методи и получените резултати.
В този раздел задължително се прави анализ на събраната информация. На базата на този анализ експерта прави обобщение и изводи.
3. В третия раздел експерта записва отговорите на въпросите, които са му поставени. Отговаря само на въпроси, по които е компетентен, и по които е събрал и анализирал необходимата експериментална информация.
Експертът не е длъжен да отговаря на въпроси, които са неясно и неточно формулирани, и по които не е успял да събере необходимата информация. При възникване на затруднения, съдебния психолог-експерт може да поиска удължаване на срока за провеждане на експертното изследване.
Писменият документ се представя на достъпен и разбираем език. По-сложните (специализирани) термини, използвани в заключителни документ се обясняват. Съдебния психолог трябва да се стреми да не използва понятия, които ще затруднят възприемането на резултатите от проведеното изследване.
Необходимо е в експертните изследвания да се използват методи, които са адаптирани към българската популация. Освен това, те трябва да бъдат надеждно средство за събиране и систематизиране на информация за психични процеси, състояния, личностни качества и особености.
В своето заключение експертът-психолог се ръководи главно от резултатите от проведеното експертно изследване, анализира ги, и на базата на това прави своите обобщения и изводи.
Заключенията на експерта по поставените въпроси не трябва да се приспособяват към предварително изказани мнения и съображения. Те са полезни и крайно необходими, когато са прецизно съобразени с резултатите от проведеното експертно изследване.
Съдебният психолог-експерт е независим в своите изследвания, обобщения и изводи, и за това е полезен за съдебната практика.
3. Експертно заключение и неговата оценка.
Експертното заключение се представя писмено на органа, който го е поискал. При това се спазват стриктно сроковете, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.
В заключението на експерта-психолог се дават отговори само на предварително поставени въпроси в писмен вид. Нови и допълнителни искания към експерта-психолог се поставят с ново писмо.
Всяко експертно заключение докладва на съдебно заседание. Експертът-психолог доказва своите изводи, т.е. отговорите на предварително поставените въпроси. Заедно с това той е задължен да отговори на всички въпроси, които му постави съдебния състав, обвинението или защитата.
При оспорване на резултатите от съдебно-психологическата експертиза, съдът взема решение за назначаване на нова, и отлага делото за ново разглеждане.
При липса на възражения по същество, експертизата се приема от съдебния орган и се използва при изясняване причините, условията и мотивите за извършване на дадено престъпление. В отделни случай може да послужи и като основание за приемане от съдебния орган на смекчаващи или отежняващи вината обстоятелства.
В оценката на съдебния орган за проведената експертиза изрично се записва, че при нейното провеждане са спазени както процесуалните, така и научните изисквания за този вид дейност в рамките на съдебния процес.
Самата оценка, позитивна или негативна показва, че към експертното заключение не се подхожда формално. То е необходимо, и задължително се използва при обсъждане на доказателствата за инкриминираното деяние, и при мотивиране на решението на съдебния орган.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Андреев и др., Криминалистика, 1997.
2. Бехтерева Н. П, Неврофизиологические аспекты психической деятельности человека, 1974.
3. Богородин С.В, Палиашвили А.Я, Вопросы теории и проктики судебной экспертизы, 1963.
4. Брусоловский А.Е, Судебно-психологическая экспертиза, 1929.
5. Васильев А,Н, Тактика отдельных следственных действий, 1984.
6. Васильев В.П, Юридическая психология, 1998
7. Волков Б.С МОтивы пресъплений, 1982
8. Големенов А, Следи остават винаги, 1988
9. Гришина Н.В, Психология конфликта, 2000
10. Грошевой Ю.М, проблеми формирования судийского убеждения, 1975.
11. Дулов А.В, Судебная психология 1975.
12. Эркман П, Психология лжи, 2000.
13. Коченов М.М, Введение в судебно психологическую экспертизу. 1980.
14. Кони А.Ф, Избрани произведния 1986.
15. Кривошеев А.С, Изучение личности обвинеемого в процессе расследования, 1971.
16. Морозов Г.В и др., Судебная психиатрия, 1988.
17. Костицкий М.В, Судебно-психологическая экспертиза, 1987.
18. Ончев Г, Личностова абнормност в клиничната практика, 2000.
19. Ратинов И.Т, Судебная психология для следователей 1967.
20. Тарарухин С.А, Установление мотива и квалификации проступления, 1977.